— Нали е гениално? — попита най-сетне възбудено Кишо.

— Да, поразително! — отвърна сериозно младежът.

— Ди чистиш ас върху ас. Нали? За да си оставиш горе деветката… Не, гениално е…

— Ти забрави да ме запознаеш! — каза търпеливо младежът.

— А, да!

Високото момиче се казваше Донка, тъмноокото — Криста. Откъде-накъде това немско име? Момичето все още изглеждаше малко нервно, изгаси в пепелника току-що запалената цигара.

— Права сте — каза Сашо. — Никак не ви прилича да пушите.

Точно в тоя момент пристигна келнерката. Изглежда че току-що бе постъпила, защото ги изгледа неприветливо. Старите келнерки ги познаваха и обичаха.

— Може ли едно кампари? — запита Сашо.

— Нямаме кампари! — отвърна тя с удоволствие.

— Тогава един сироп. Стига да е студен.

Сиропът се оказа много хубав, но беше грешно да пие човек сироп, като има толкова пари в джоба. След като го изгълта, той предпазливо предложи:

— Знаете ли какво, да отидем до „Панорама“… Сега на верандата е много приятно.

— Знам, че е приятно — каза Кишо. — Ходих веднъж, щяха жив да ме одерат.

— Ще пием само по едно кампари…

— А бе знам аз, влезе ли човек веднъж.

— Ти за себе си пари имаш ли? — попита младежът направо.

— И ние си имаме! — каза някак възбудено Донка. — Моля ти се, Кишо, нека отидем!… Не съм ходила никога там.

— Аз не мога да закъснявам! — каза решително Криста. — Не съм предупредила майка си.

— Нищо, може да изпратим Криста! — предложи Сашо. — Аз съм с кола — прибави той небрежно.

— Не, не ми е удобно сама! — каза Донка. — Там ходят татковите приятели… Друго е, като сме две.

— Знам, че е друго, но…

— Слушай, Криста, ще се обадим на майка ти, ще я кажем, че ще спиш у нас… И друг път си спала.

Момичето стоеше нерешително. И все пак след десетина минути те бяха поели по булеварда. Кишо и Донка вървяха напред, момичето стърчеше с цяла глава над кавалера си, но не беше едра, а просто тънка, приятно тънка, както със симпатия си помисли младежът. До него крачеше на ниските си токчета Криста, лицето й беше омърлушено.

— Слушайте — каза Сашо, — на мене наистина ми е съвестно. Ако майка ви…

— Вие пък се чудите как да ме изпъдите! — каза недоволно момичето. — Не бойте се, няма да ви досаждам! — Токчетата започнаха да чаткат по-отчетливо по тротоара.

— Че аз нарочно ви амбицирам! — каза младежът. — Кажете ми кой ви измисли това име?

— Самата аз! — отвърна тя троснато. — Защо — и то ли не ви харесва?

— И то… — Младежът се засмя. — И как стана тая работа?

— Ами как?… Всъщност аз се казвам Христина… и понеже името ми… — Тя се запъна.

— Ви се видя доста християнско… И понеже вие сте… — Сега пък той се запъна.

— …комсомолка, активистка и тъй нататък… Съображенията са верни.

— Аз ще ви наричам Христина — каза Сашо.

— Няма да се виждаме повече! — каза троснато момичето. — Вие сте нелюбезен с мене. И се държите като възрастен… А аз не обичам това. Всъщност колко възрастен сте?… Двайсет и шест години? — запита тя презрително.

— Само двайсет и четири — каза младежът. — И то ненавършени. Но хайде да не се караме. Вярно ли, че бащата на Донка е писател?

— Какво чудно? — Тя каза едно име, което Сашо никога не бе чувал. — Не сте ли чели „С Бимбо на Марс“?

— Слава богу, не съм. Бимбо куче ли е?

— Не, маймуна… А марсианците помислили човека за маймуна, а маймуната за човек. И я направили свой цар.

— Доста блудкаво! — измърмори младежът.

— Не толкова, колкото си мислите. Това е сатира!

Като пристигнаха в ресторанта, двете момичета отидоха да се обадят по телефона. Бяха се уговорили, че ще се обади Донка, на нея по-трудно щяха да п откажат. Тя набра номера и зачака.

— Лельо Мария, ти ли си?

— Аз съм, Донче.

— Лельо Марийо, нека Кристи спи у нас тая вечер… Мама и татко днес са на вилата, та ми е малко страшничко да остана сама!

Всъщност лъжата не беше кой знае каква — родителите й наистина бяха на вилата. Оттатък настана кротко мълчание.

— Нека ми се обади Христина — каза гласът. Момичето преглътна и взе слушалката.

— Аз съм, мила майко.

— Това ли е истината, чеденце? Което Донка ми каза?

— Да, мила майко! — отвърна с нетрепкащ ясен глас момичето.

— Откъде се обаждате?

— От външен телефон… Тъкмо сега се прибираме.

— Добре, мойто момиче… Лека нощ.

— Лека нощ, мила майко.

Криста затвори слушалката и въздъхна.

— Сега цялата нощ ще бъда като отровена.

— Защо, не ти ли се ходеше? — запита Донка съчувствено.

— Ходеше ми се, разбира се! — каза момичето. Но не на тая цена.

В ресторанта имаше доста свободни места — и на верандата, и вътре. Но Донка внезапно се заинати — не, на верандата. И щом ще харчат толкова пари, нека поне ги харчат като хората.

Намериха си удобна маса, не много далече от прането, и се настаниха. И все пак двете момичета, като че ли изведнъж загубиха своята непринуденост, стояха на столовете си, изправени като кукли. Пианистът не се престараваше особено много, свиреше лениво някакви свои вариации на Гершуин и може би точно в това са състоеше успехът му.

— Слушайте — каза Кишо, — вместо да пием скъпи италиански боклуци, не е ли по-добре да си поръчаме вино.

Сашо го погледна колебливо, здравата го сърбяха ръцете тая вечер да похарчи някой и друг лев.

— Ами щом предпочитате… Бяло вино с лед и малко студено месо.

— Какво месо? Ние сме вечеряли.

— Хайде, не ставай простак. Ами като си вечерял, стой си у дома. Тук трябва да се поръча нещо.

Постигнаха компромис — поръчаха си бяло вино с луканка. Келнерът, опитен мустакат разбойник, им сервираше бързо и сръчно, като ги оглеждаше внимателно с тесните си татарски очи. В края на краищата понякога от такива ливади, с момичета при това, можеш да отмъкнеш повече, отколкото от някой стиснат посланик. Кишо моментално се залепи за чашата си.

— Добре е! — каза той. — Вие слушайте бате си Кишо и няма да се затриете на света.

Още след първите чашки разговорът изведнъж се оживи и потръгна. Веднага си поръчаха втора бутилка, сервитьорът я поднесе като на графове. Пръв се отвори Кишо и изведнъж се оказа, че бил женен някога и имал дъщеря в десети клас. А Сашо го мислеше за заклет ерген, така го знаеха всички.

— Дончето я познава! — заяви Кишо. — Кажи, Донче, каква е госпожица.

— И защо се разведе? — запита Сашо.

— Много хърках — отвърна сериозно Кишо.

И той разказа подробно как се бе случила тая работа. Живеели с жена си в малка таванска стаичка а Лозенец, тя им служела за спалня, за кухня, за всекидневна, за всичко. През деня нищо особено — живеели си като всички хора. Но адът започвал нощем, когато Кишо пускал в действие багерът. Хъркал така, че прогонил даже гълъбите от покрива. Жена му отначало само плачела, после се молила, накрая започнала да го бие и като нищо не помогнало, избягала при своите родители. Там детето се родило, без дори да му се обадят.

— И досега ли хъркаш? — запита Сашо.

— Като змей…

— Защо не си оперираш сливиците?… Може да е от тях.

— А защо да ги оперирам? — вдигна рамене Кишо. — Така поне съм напълно запазен от нови житейски, грешки.

След полунощ заведението изведнъж се напълни с хора. Бяха много добре облечени, повечето пийнали, говореха високо и възбудено, нетърпеливо поръчваха. Навярно се бяха подгрели другаде, сега идваха тук да си допият. Приказваха си свойски, поздравяваха се отдалече, разменяха си шеги, сякаш бяха някаква обща компания, случайно разделена по масите. И келнерите изведнъж се събудиха от своята дрямка, разтичаха се запотени, помъкнаха цели батареи бутилки и чаши с уиски. Кишо изведнъж целият се наежи, брадавиците му настръхнаха.

— Според теб тия кой ги храни? — запита той враждебно.

— Телевизията — отвърна Донка, която беше в течение на светския живот. — А ето ви и Вирна Лизи.

В ресторанта се бе намъкнала голяма група зле облечени и зле вчесани мъже, с избелели дънки и груби кларкове от свинска кожа. Сред тях ярко се открояваше някаква светлоока красавица с великолепни крака. Всички в ресторанта останаха с впечатление, че в бързината бе забравила да си надене поличката и сега бе в много къси бели гащета, доста плътно прилепнали. Може би за компенсация бе обула високи до колената ловджийски ботуши в цикламен цвят. Те минаха край тяхната маса, като джафкаха оживено италиански и изчезнаха в съседното отделение. Кишо въздъхна и се облиза.