— Извинете, господин Димов, но вие се шегувате с мене! — каза обидено учителката. — Вие сте били в Париж…

— Не, мадам.

— Но знаете поне колкото мене.

— Това е в задълженията на моята професия — все тъй шеговито отвърна Димов.

Точно в тоя момент вратата се отвори, на прага се появи Ралчев, неговият най-добър помощник. Ъгловатото му лице имаше същото полусконфузено, полууплашено изражение на ученик, който е влязъл в класната стая след големичко закъснение. Той поглеждаше ту шефа си, ту учителката, сякаш се чудеше какво да каже.

— Ясно! — измърмори недоволно учителката. — Ето още едно служебно задължение. Няма ли да ви оставят на спокойствие поне за уроците?

— Рискове на професията, мадам! — въздъхна Димов. — Моля ви да ме извините.

Но видът на Ралчев му бе подсказал много повече, отколкото учителката бе доловила. Навярно се беше случило нещо доста сериозно. Като излязоха в коридора, Ралчев веднага каза:

— Доста неприятна история, шефе… И то с чужденец.

— Дано не е американец — измърмори Димов.

— Не, французин… Намерен е убит в хотелската си стая на летището.

— Кой го е намерил?

— Чистачката към десет часа сутринта. Вратата е била заключена, ключът и досега го няма. Но тя е отворила със своя ключ… И здравата се е изплашила, още не може да дойде на себе си.

— Как се казва?

— Огюст Периа, четиридесет и осем годишен, от Париж… Два удара с остро оръжие, и двата в гърба.

Димов се понамръщи:

— Ами така започнаха всичките ни неприятни истории, с удар в гърба. Кога е пристигнал?

— Снощи в десет без десет със самолета от Истанбул. А тая сутрин е трябвало да замине с „Ер Франс“ за Цюрих.

— Никой ли не го е потърсил?

— Потърсили са го. Но само по радиоуредбата на летището. Навярно не са знаели, че е останал да спи тук, в хотела… И след това са заминали.

— Това ли е всичко?

— За сега всичко… Там е Мишев, той ми се обади по телефона. И аз дойдох веднага при тебе.

— Наистина неприятно! — измърмори Димов. — На ти сега на тебе френски език!

Навън ги чакаше служебна кола.

— Летището! — каза Ралчев. — По-бързо.

„Всички бързат, когато е вече късно“ — помисли шофьорът. Но той наистина добросъвестно бързаше. Скоро спряха пред летището. Там, разбира се, всичко изглеждаше съвсем нормално и делнично, самолети отлитаха и долитаха, хора се суетяха около входовете. На външната врата на хотела имаше пост — това бе всичко. Коридорът бе съвсем пуст и спокоен, не се виждаха никакви хора. Хотелът сякаш все още спеше, без да подозира какво се е случило. В стая двеста и осем ги чакаше Мишев. Лекарят бе привършил своя оглед, само дактилографът все още добросъвестно се трудеше. Трупът лежеше всред стаята проснат по гръб и леко разкрачен. Беше в панталон и горнище на пижама, закопчана само на средното копче. Безизразното лице на убития не подсказваше нищо. Навярно не е било съвсем лесно да се убие толкова едър и силен човек. Вероятно е бил изненадан. В стаята не се забелязваше никакъв безпорядък освен отвореното куфарче за ръчен багаж, доста разбъркано. Едно от крилата на външния прозорец бе отворено, но и над него бе спуснато плътно поизбелялото перде.

Мишев побърза да му докладва малкото, което знаеше.

— Убит е, изглежда, тук, в коридорчето, близо до вратата на банята. С кама или нещо подобно… Много силни, бих казал, професионални удари… И двата са пронизали сърцето, смъртта е последвала моментално. След това е бил примъкнат до средата на стаята и обърнат по гръб. И при всички положения е бил ограбен — не намерихме в него никакви пари, никакви ценности. Както личи, взети са били дори часовникът и пръстените му… Изобщо не намерихме в него нищо освен самолетния билет и етикета, за багажа…

— А паспорта? — запита любопитно Димов.

— Дори паспорта…

— Това е наистина странно… Изобщо някакви следи някакви улики?

— Само едно копче, другарю Димов.

— Копче ли? — запита учудено Димов.

— Да, копче от митническа униформа… Малко, от ръкав.

Мишев извади от джобчето на сакото си нещо увито в книжка и го подаде. Димов го погледна косо, после го пъхна в джоба си.

— Дактилографът! — каза той кратко.

Възрастен, мършав като хрътка служител излезе малко напред.

— Нищо съмнително, другарю Димов. И никакви отпечатъци, навярно е работено с ръкавици.

— И никакви следи по пода?

— Никакви… Може би след това са били избърсани.

— Изобщо работил е като у дома си! — каза Ралчев.

— Вашето мнение, д-р Пеев?

— Убит е навярно между единайсет и един часа… Но ще ви дам точна експертиза след аутопсията.

— Интересно защо е бил примъкнат до средата на стаята? — запита Димов.

— Навярно за удобство — обади се Мишев. — По всичко личи, че е бил старателно обискиран.

— И ограбен, според вас. — Димов погледна към отвореното куфарче. — Да, хубави ризи с извезани инициали.

— Има ги и на пижамата.

— Някакви ключове?

— Никакви… Липсва дори ключът на стаята…

— Да, доста странно убийство! — измърмори Димов. — Някаква хипотеза, Мишев?… Някакво предположение?

Мишев видимо, се поколеба.

— Навярно Периа си е бил легнал! — каза той неохотно. — Тогава някой му е потролал. Или пък го е извикал.

— От какво съдиш?

— Панталонът е обут съвсем небрежно… И зле закопчан.

— Да, виждам — кимна Димов.

— И изобщо имам чувството, другарю Димов, че грабежът е бил извършен, колкото да се подведе следствието… А целта е била друга: може би паспортът, може би ключовете…

Димов не отвърна, продължаваше да оглежда стаята.

— Администраторът тука ли е?

— Той се е сменил в седем часа сутринта… Но го извикахме…

— Добре, да вървим при него… Ралчев, намери митничаря, който е преглеждал багажа на убития.

— И той е сменен от дежурство — обади се Мишев. — Чакаме го всеки момент.

— Ако копчето е негово — каза Димов, — надали ще го дочакаме.

— Не вярвам, другарю Димов… Според мене, то е подхвърлено нарочно… За да ни подведе.

— Ела с мене, Мишев… Да видим тоя администратор. Все пак той знае малко повече от другите. Поне го е видял жив…

В администрацията намериха двамата администратори. И освободиха за кратко време новодошлия. Берберов изглеждаше доста смутен и загрижен. За пръв път, откакто се помнеше, му се случваше убийство в хотел. В българските хотели никой никого не убиваше. В най-лошия случай се открадваше някоя вещ. Двамата криминалисти влязоха, Берберов ги покани да седнат. И веднага усети върху себе си тежкия проницателен поглед на инспектора. Това го смути още повече.

— Другарю Берберов — започна инспекторът, — вие вече знаете за убийството. И навярно сте поразмислили, докато дойдем… Сега разкажете ми всичко, което ви е направило впечатление.

— За убития ли? Аз казах, всичко. — Берберов въздъхна.

— Ами най-странното е, че дойдоха толкова пътници наведнаж… И то все французи.

— Колко души?

— Трима мъже и една жена. Вие разбирате, другарю инспектор, това не е хотел като другите… Е, случва се понякога да остане тук някой транзитен, но много рядко… И туй става, но, да речем, при лошо време, при някаква злополука, при объркване на разписанията, когато не знаем точно кога ще тръгне нов самолет. Понякога са ни изпращали и пътници от града, при криза за стаи. При редовните самолети пътниците обикновено отиват да спят в града… Ако не друго, поне да го видят за една вечер.

— Но „Ер Франс“ тръгва наистина много рано.

— Вярно е — кимна Берберов. — Но досега никой пътник на „Ер Франс“ не е спал в моя хотел. А сега изведнаж четирима. И една дипломатка между тях, мадам де Вол. Просто не е по ранга й.

— Добре, да започнем отначало. Кой дойде пръв?

— Именно господин Периа, със самолета от Истанбул. Носеше само пътна чанта. Помоли ме да му попълня фиша.

— Това винаги ли го правите?

— Почти винаги… И тоя път за всички освен за мадам де Вол, която си го попълни сама.