— Как ви се видя кухнята, господин Кулон?

— Не я опитах — отвърна Кулон. — Но уискито бе съвсем порядъчно.

— Защото господин Капелани много я хареса. — Той французин ли е?

— Да, днес имаме истинско наводнение от французи… И господин Периа освен другите.

— Кой Периа? — запита Кулон. — Огюст Периа?

— Да, същият… Познавате ли го?

— Не, само по име — каза Кулон. — Лека нощ, господине…

Той пъхна паспорта в джоба си и потегли към коридора. Точно в тоя момент пристигаше самолет, чувствителните мембрани на хотелските стени бучаха порядъчно. Но тоя бе един от последните, скоро и на летището щеше да настане необичайна тишина — дълбока и плътна, каквато може да бъде само в полето, където свободно се носят прохладните ветрове.

Но въпреки това летището бодърствуваше, не спеше. Беше един часът, но в дежурната стая на митничарите хората си почиваха. Бяха свалили куртките, двама играеха с увлечение белот, другите смучеха кока-кола. Няма по-подходящо питие за един истински митничар от кока-кола — тя по-добре от кафето държи будно съзнанието, без да възбужда нервите. Единствен бе останал с пълната си униформа само младият митничар Ничев.

— Днес беше истинска лудница — каза той, като бършеше с чиста носна кърпа лицето си.

— Остава само чартърният от Лондон — отвърна друг.

— И тогава чак в пет и половина „Ер Франс“… Има време да изтичаш до в къщи…

Всички се засмяха. Ничев бе младоженец, и то съвсем пресен, едва от месец. През първата седмица съвсем колегиално неговите приятели го бяха замествали на нощните дежурства. Но това не можеше да продължи вечно. В крайна сметка и младоженката трябва да разбере, че се е омъжила за митничар, а не за банков служител.

— Върви му на момчето — обади се един от по-старите. — Хубавата французойка право при него кацна.

— Не му завиждам — каза небрежно друг. — Радев от граничните каза, че надникнал в паспорта й. Знаете ли коя година е родена?

Разбира се, никой не знаеше.

— Двайсет и втора! — заяви тържествено митничарят.

— Не може да бъде! — едва ли не в хор изреваха другите.

— Това е фактът!… Жените могат да лъжат, но паспортът никога не лъже.

— Бреей! — учуди се старият митничар. — Ами затова налита на млади. Слушай, момче, ще си имаш май неприятности с булката… Току-виж ти побягнала.

— Но кажи преди това да ти зашие копчето! — каза друг.

— Кое копче?

— Това на ръкава. Знаеш ли нашият началник колко ги обича тия работи…

Ничев с досада погледна ръкава си. Копчето наистина го нямаше.

— Днес се е скъсало! — измърмори той. — За едно копче трябва да ходя чак в магазина…

— Вземи си една дузина за всеки случай… Скоро ще почне да ги скубе жена ти…

Всички отново се засмяха.

— Кротка е моята — отвърна шеговито младежът. — И следва философия, ако не ви е известно… Те не придирват много на дребните човешки слабости…

— Тя ли ти готви?

— Майка ми за сега.

— Тъй ще си остане, докато е жива. А след това ще ядеш пиле по философски… И абстрактно печено.

Всички отново добродушно се засмяха. А през това време в далечината се задаваше, като мигаше със светлините си, чартърният от Лондон.

Самолетът на „Ер Франс“ пристигна точно по разписание, при първите лъчи на слънцето. Изглеждаше поруменял от изгрева, леко задъхан и така чистичък, сякаш се бе къпал във ведрината на лятното утро. Всички пътници слязоха и изпълниха със сънлив шум чакалнята за транзитните.

Доста хора имаше и в международната чакалня. Край бара господин Капелани, не в най-добро настроение на духа, пиеше сутрешното си двойно кафе. Изглеждаше доста подпухнал, очите му бяха кажи-речи кървави. Няколкото часа път до Париж надали щяха да бъдат достатъчни, за да се възстанови съвсем за взискателния взор на мадам Капелани. След това мълчаливо пътуване със служебната кола на фирмата, още по-мълчалив обед заедно с цялото многолюдно семейство. Малките му неумели шеги щяха да пропаднат всред унили полуусмивки. Едва след това щеше да дойде най-лошото, но да не мисли, да, по-добре да не мисли.

От паспортната контрола се зададе мадам де Вол, все така сияйна и свежа в своето козметично съвършенство. Тя се запъти към бюфета и без да погледне Капелани, си поръча двойно кафе. И точно в тоя момент се обади радиоуредбата.

— Пътниците за Париж да се приготвят. — Барманката я погледна въпросително.

— По-бързо, моля! — отвърна съвсем спокойно мадам де Вол.

През контролата мина Кулон и тръгна спокоен и внушителен към изхода. Прислужницата поднесе кафето, мадам де Вол изпи няколко глътки. Изглежда, че не й хареса, защото го остави недопито, и тръгна след другите. Малкият автобус бръмчеше тихо с мотора си, стюардесата се оглеждаше апатично. И тъкмо щеше да даде знак за потегляне, когато се зададе мадам де Вол. Не бързаше, не изглеждаше притеснена. Стюардесата едва не се зазяпа в нея — толкова неочаквано беше това елегантно видение в сънливото утро. И най-сетне се сети да се обади.

— Готово, Стояне!…

Автобусчето тръгна. Не го чакаше кой знае какъв път — някакви си стотина метра. Постепенно самолетът погълна всички пътници, плацът опустя. И все пак самолетът не тръгна веднага — един пътник липсваше. Потърсиха го в международната чакалня, но той не се обади. Не можеше да чакат повече. И скоро самолетът се издигна плавно във въздуха, като оставяше зад себе си тънката диря на изгорелите газове.

Липсваше само господин Периа.

От няколко години инспектор Димов изучаваше усилено френски език. Както се следва, учеше го с учителка. Дребничката, едва-едва поувяхнала стара мома го прие в началото доста скептично. Тоя доста неугледен, мълчалив и тромав мъж не й приличаше на ония интелектуалци, които възприемат бързо и лесно. Твърдото му българско произношение я отчая съвсем. Такъв човек бе по-пригоден да цепи дърва, отколкото да говори френски. Впрочем, наистина бе така в началото. И не само в началото. Безкрайно трудно му бе да свива на кравай устенцата, да произнася отворени и затворени гласни, да смекчава съгласните. Но иначе си го биваше, имаше отлична памет, възприемаше бързо. Скоро учителката с учудване си призна, че надали е имала досега по-схватлив ученик.

След две години усилен труд инспектор Димов смени учителката. В министерството имаше висш курс по езикова подготовка на кадрите, той бе служебно задължен да го премине. Сега им предаваше доста възрастна жена, но изискана и благородна като стара френска графиня. Беше много доволна от своите ученици и от тяхното прилежно поведение. Но не беше никак доволна от присъствието им. Постоянно някой от тях изчезваше за дни или даже за седмици. „Служебно зает“ — това беше обяснението, което получаваше от отговорната инстанция. Що се отнасяше до инспектор Димов, той я затрудняваше главно със своето произношение. Иначе не можеше да не признае, че е нейният най-добър ученик.

И в това хубаво лятно утро се занимаваше точно с него. Тоя уверен млад човек с кораво, решително лице, кой знае защо, изглеждаше пред нея винаги малко уплашен — точно като гимназиалните ученици. Той я развеселяваше, беше й симпатичен. Тя го предпочиташе пред другите, улавяше се, че го изпитва много по-често.

— Е, добре, другарю Димов — започна тя. — Вие сте, да кажем, на Триумфалната арка… Как най-лесно ще стигнете пеша до Българското посолство?

Димов се замисли. Тоя солиден човек никога не бързаше с отговорите си, каквито и да са те.

— Ами ще тръгна по „Шан з Елизе“ — започна спокойно Димов. — Ще предпочета, разбира се, левия тротоар…

— Защо левия?

— Защото по него са едни от най-хубавите парижки кафенета — отвърна шеговито Димов. — А пред хубавите кафенета седят хубавите елегантни жени… Най-напред е „Жорж сенк“, след това „Колизеумът“. Човек може да спре за малко пред магазин „Бушера“, ако иска да купи нещо хубаво за жена си. Така ще стигне до малкия площад „Рон Поан“. Там ще трябва да почака доста, докато прекоси „Шан з Елизе“, тъй като няма подлез.