Линията едва започваше да се изкачва, преди и тя да потъне към дъното.

— На практика можеш да си избереш, което заглавие искаш. През последните десет дни информацията и дискусиите около бомбата доминират тотално във всички медии. Другите новини общо взето са съвсем изстинали, особено тези, които са по-завързани, така че теорията ти се връзва перфектно.

HP кимна.

— Но открихте ли каква е голямата работа, която се опитват да скрият? Кое е the big Kahuna?

— Не точно — продължи Клина. — Но вместо това ни хрумна нещо друго.

Той хвърли бърз поглед на Сандвича, след което се наведе към HP.

— Представи си, че няма голяма работа? — прошепна той.

— К’во?

HP застана нащрек.

— Ами, гледай сега — вметна Сандвича. — Представи си, че не са разпалили дебата за по-строги мерки срещу тероризма просто за да изместят фокуса…

— … ами?

— … ами защото наистина са искали такъв дебат.

HP поклати глава.

— Но кой печели от това, имам предвид кой би бил заинтересован да плати за по-строги закони в мижава страна като Швеция?

Сандвича и Клина си размениха доволни погледни.

— Зависи за какво се отнасят законите. HP, чувал ли си някога да се говори за директивата за запазване на данни?

40. Let the games begin

Окей, оставаше само да прегледа списъка.

Електронна карта — check

USB-памет — check

Чертежи — check

Термос с балистично желе — check

Двама тананикащи съучастници — също check, за жалост…

Той седеше в колата, паркирана в една от малките улички зад ъгъла на офиса. Сухият ароматизатор „борче“, който висеше от огледалото за обратно виждане, нямаше шанс срещу ВО-то на Хьовдинген — но точно сега телесните миризми бяха най-малкият проблем на HP.

За да проработи всичко това, той беше принуден да го раздава в стил Клуни, но за разлика от него и Франсис Алберт не разполагаше с десетима остри като бръснач съучастници103. Вместо това екипът му се състоеше от конвертиран към исляма компютърен гуру в изгнание, дребен престъпник имитатор на Елвис, а да не забравяме и блатното чудовище от смърдящата лагуна…

Имаше приблизително толкова шансове да се справи, колкото и едрогьрда мацка в хорър филм, но въпреки това беше принуден to give it his best shot. Защото на тия копелета не трябваше да им се размине.

NFW!

Представи си само, бяха нужни двама гимназисти с медийна фиксация, за да разнищят историята. Директивата за запазване на данни — това беше, естествено.

Големият брат ЕС искаше да принуди всички интернет доставчици да запазват целия трафик на всеки един потребител. Всяка страница, която е посещавал, линковете, които е отварял, или форумите, където е коментирал. Всичко щеше да се записва и съхранява поне година, дори и да нямаше никакви подозрения за престъпление.

Досега Швеция се беше противопоставяла на директивата, но сега въпросът отново се разглеждаше в Риксдаген104.

За всеки случай правоохранителните органи се нуждаят от информацията явно беше причината, а преди няколко дни беше добавено и в борбата с тероризма.

След взрива на „Дротнинггатан“, протестите вероятно щяха да замлъкнат. Но запазването на целия трафик на данни от всички потребители не беше ефективен начин за предотвратяване на тероризма, самият Филип Аргос му го беше разяснил. От друга страна, това беше перфектният начин да се картографират консуматорските модели, интернет навиците и потребителските мрежи до най-малките подробности, и то хронологично. Мократа мечта на Щази, закъсняла само с двайсет години!

На големите компании щяха да им потекат лигите за такава информация, щяха да са готови да направят почти всичко, за да се доберат до нея. Законно или незаконно, това щеше да покаже бъдещето.

Първата стъпка беше да се прокара директивата. И с помощта на ArgosEye и на един неуспешен атентат те бяха напът да го направят.

Стига някой да не ги спреше…

Той прекоси малките улички, като от време на време се оглеждаше през рамо. Всичко беше спокойно, оставаха няколко часа, преди стрелката да удари дванайсет, и точно сега почти всички шведи седяха и нагъваха новогодишната си вечеря.

Той застана до главния вход и се огледа за последно, преди да отвори раницата си и да извади картата.

Мамка му, дори на снимка с големината на пощенска марка Рилке пак изглеждаше като милион долара. А като стана дума за пари, предложението му беше зарадвало Моника Грегершон до дъното на душата ѝ и слава богу. Тя получаваше както тлъста пачка пари, така и възможност да покаже среден пръст на Филип за сбогом. Но четиридесет процента не стигаха, за да спре плановете на Филип да се присъедини към PayTag Group. Анна го бе разбрала и вместо това бе измислила друг начин.

И това по всяка вероятност ѝ беше струвало живота.

Но сега беше негов ред да се пробва…

Той приближи внимателно картата към четеца и затаи дъх. Ами ако Рилке беше разбрала, ако беше проверила в чантата и беше видяла, че картата липсва? И се беше обадила и накарала близнаците детективи да я проследят?

В такъв случай той беше…

Четецът изпиука и светна в зелено, след което заключващият механизъм започна да бръмчи.

Нещо ставаше, в това беше сигурна. Онзи ключ не беше съвпадение. MayBey беше задействал плана си, но единственото, което тя можеше да направи, беше да чака. Скоро щеше да разбере какво се очакваше от нея. А дотогава трябваше да се съсредоточи върху собствените си планове.

Освен това беше успяла да провери една теория, която се беше зародила в главата ѝ, и дотук не бе открила нищо, което да я опровергава. По-скоро обратното.

Facebook неоспоримо беше фантастично средство да се покажеш.

Но да опишеш себе си до най-малките подробности, можеше да има и своите рискове…

Тя смени прозорците и кликна на иконата за обновяване, но страницата не се промени.

Нямаше нови съобщения от MayBey.

Не още. Но тя беше сигурна, че няма да мине дълго време.

Върна се обратно в кухнята и си наля чаша вода.

Той взе асансьора нагоре.

Осемнайсети етаж от деветнайсет възможни. Рецепцията, естествено, беше затворена, но картата на Рилке действаше безотказно.

Той се прокрадна внимателно през стаята за посещения, дръпнал шапката върху челото си и придържайки се към стената, за да избегне камерата на тавана, доколкото беше възможно. Но както с повечето охранителни системи, на които беше попадал, вероятно никой не следеше мониторите на живо, още по-малко във вечерта на Нова година. Утре сутринта щяха да могат да проверят записа и да установят, че е имало неупълномощено проникване, но тогава щеше да е твърде късно.

Той спря на рецепцията и се наведе към телефона. Вдигна слушалката и отвори менюто. Набра номера и натисна „запази“.

После пробва бутона за бързо набиране.

— Ало?

— Аз съм, Нокс, вътре съм и всичко е спокойно.

— Окей, шефе, разбрано. Внимавай!

Когато се върна на компютъра, вече имаше публикация отпреди цяла минута.

Тя бе имала право. Откриващата стъпка бе направена. Играта започна.

Време беше за ответния ѝ ход. Взе мобилния си телефон и натисна бутона за бързо набиране.

— Аз съм — каза тя кратко, когато човекът от другата страна вдигна.