Изведнъж осъзна, че познава мъжа до себе си.

— Ти беше в автобуса ми — констатира тя сухо. — Но тогава се държа значително по-приятно…

— Смяташ ли да се качиш, или… — отвърна той.

— Какво ще стане, ако кажа не?

Мъжът направи половин крачка напред, от другата ѝ страна жената направи същото.

— Нека всички се поуспокоят малко… — каза Йон от задната седалка. — Съжалявам за малкото ни недоразумение онзи ден, наистина съжалявам, Ребека… Бях изморен и пих прекалено много, така че не прецених правилно цялата ситуация. Надявам се, че можеш да приемеш извинението ми, и мога да те уверя, че нямам намерение да си отмъщавам по някакъв начин.

Той направи жест към превързания си нос.

— Ако бъдеш така добра да се качиш вътре, ще те откараме вкъщи, само няколкостотин метра са, а тези торби изглеждат тежки…

В мига, в който той завърши изречението, едрият мъж повтори жеста си от автобуса и протегна ръка, за да поеме торбите. Но тя продължаваше да се колебае. Жената и мъжът почти незабелязано скъсяваха разстоянието около нея. Тя остави бавно пликовете на земята и направи крачка назад.

Минаха няколко дни, докато му светне крушката. Acme Телеком услуги АД — в техния офис бункер бяха направили стелт рейд с гения Рехиман. Бяха открили, че Играта се ръководеше оттам. Преди да взриви цялата лайнария на малки парченца, де…

Acme Телеком услуги, значи.

… горд член на PayTag Group, както пишеше на интернет страницата им.

Ако по-рано бе изпитвал и най-малка несигурност относно мисията си, сега всичките му съмнения бяха развенчани в стил Скарлет О’Хара.

PayTag притежаваше Acme, a Acme хостваше Играта.

И заключението, Шерлок??

PayTag беше Играта!

Внезапно тротоарът се освети от фаровете на друга кола, наглед таратайка.

Тя остана на платното няколко секунди, след което сви и паркира зад мерцедеса. От мястото до шофьора изскочи дребен слаб мъж с кожено яке, каубойски ботуши и пилотски слънчеви очила.

— Квостаатука? — каза той и направи няколко авторитетни крачки към тях.

Мъжът и жената от двете страни на Ребека си размениха погледи.

— В смисъл? — отговори мъжът от автобуса и прибра ръката си, която беше протегнал към Ребека.

— Ренко, разузнаване — отвърна онзи с пилотските очила и размаха малък черен правоъгълник. — Тука е забранено спирането, това важи и за мерджанци, раираш ли…

— Тъкмо тръгвахме — измърмори този от автобуса. — Само щяхме да откараме дамата…

— Просто потегляйте, с колегата можем да закараме Нормѐн у дома.

Пилотските очила посочи с палец през рамо към окаяната кола, чиято шофьорска врата тъкмо се беше отворила. Мъж със зелено войнишко яке се измъкна с известно усилие от седалката, след което се изправи в целия си ръст. Ребека видя как жената от лявата ѝ страна несъзнателно отстъпи половин крачка и тя самата за малко да направи същото.

Мъжът беше огромен, сигурно поне 2,10 висок и почти метър в раменете.

Дълга коса висеше от двете страни на главата му и заедно с голямата кожена шапка скриваше по-голямата част от лицето му.

Не че човек изгаряше от желание да го гледа в очите.

— Хайде, тръгвайте, иначе ще пишем А-глоба… — занарежда Пилотските очила и махна с ръка. — Нормѐн, ти можеш да скочиш отзад, спасителният отряд отговаря за транспорта.

Той свали очилата до върха на носа си и ѝ намигна.

Ребека направи две крачки по посока на колата. Жената все още стоеше на пътя ѝ.

Известно време те просто се взираха една в друга.

После червенокосата бавно отстъпи встрани.

Няколко секунди по-късно Ребека седеше в цивилния автомобил. Колата беше разхвърляна и миришеше странно, почти като че нещо беше умряло вътре. Шофьорската седалка беше отместена толкова назад, че грамадния мъж зад волана можеше със същия успех да седи до нея на задната седалка. От радиото в колата звучеше стар шлагер, който тя бегло си спомняше.

Мерцедесът направи обратен завой, след което изчезна бързо в посока към Вестербрун.

— Окей! — каза тя после и пое дълбоко дъх. — Първо: ако вие, клоуни такива, смятате да си играете на полицаи в бъдеще, казва се О-глоба, не А-глоба100… И второ: къде е малкият ми брат идиот и с какво, по дяволите, се е захванал?

37. Blamegames

Колкото повече мислеше за това, толкова повече sense правеше всичко. Придобиването на компанията и убийството на Анна бяха само прелюдия. Същинската игра беше започнала едва с неуспешния атентат.

Онзи е бил натоварен с най-различни експлозиви и други дяволии, а освен това се бе намирал на петдесет метра от едно от най-оживените места в Стокхолм. И все пак някак си беше успял да преебе цялата работа.

Въпреки че трябваше да срине цялата „Дротнинггатан“, заобиколен от стотици налети с гльог коледни консуматори, бомбата се беше взривила на място, където на практика не бе ранен никой друг, освен самия той.

Разбира се, можеше да е чудо, или пък бедният се беше паникьосал. Или беше размислил, или пък чисто и просто беше оплескал домашно приготвените взривни вещества по рецепта от интернет.

Но имаше още една алтернатива.

Някой да бе задействал бомбата дистанционно по такъв начин, че да привлече максимално внимание, но все пак да нанесе минимални щети. Приблизително както и с неговото приключение в Шиста миналата година. Той дълго се беше чудил защо Играта бе решила да направи обаждането, което щеше да взриви експлозивите много преди кортежът с външния министър на САЩ да приближи. Ако не беше достатъчно умен да прозре през глупостите на Водача, той вероятно щеше да бъде единствената жертва на взрива точно както и бомбаджията в Сити.

Но целта на всичко беше изместване на фокуса. Създаването на събитие, което едновременно беше поразително и съдържаше достатъчно много въпросителни, така че журналистите и разбираните да си чешат езиците по въпроса във всяка достъпна новинарска медия.

А през това време други неща изчезваха под радара. В действителност всичко беше просто вариант на това, с което се занимаваше бандата в ArgosEye. Да запълват таблото за съобщения със собствените си бележки, така че да не остане място за нищо друго.

През близките седмици всичко щеше да се върти около експлозията и въпросителните, които я обграждаха, а ArgosEye щеше да се погрижи изместването на фокуса да продължи достатъчно дълго.

Въпросът беше само какво се опитваха да скрият.

Щеше да бъде нещо голямо, в това поне беше напълно сигурен.

И какво, по дяволите, трябваше да направи той?

Да се обърне към пресата, естествено, но какви доказателства имаше? Той, осъден престъпник, току-що депортиран от арабска страна, да отправя различни неопределени обвинения към шведски бизнесмен с добра репутация? И всичко това в прекрасно малко комбо с глобални конспирации, различни разузнавателни служби и затворени тайни общества. Мамка му, със същия успех можеше да надраска призив на картонена табела и да се присъедини към останалите откачалки със станиолени шапки, които висяха на „Мюнториет“.

Не, на практика имаше само две алтернативи.

Номер едно: Чисто и просто да си обере крушите и да се отправи към залеза като poor lonesome cowboy.

Или номер две: Ами това беше дори по-просто. Да разбере какво планираха и да ги спре!

Yippikayee, mothafuckers!

Пилотските очила и страховитият му приятел паркираха пред вратата ѝ, заемайки две места, и я изпратиха през целия път горе до апартамента. Дори носеха торбите ѝ и учтиво отказаха на предложението ѝ за чаша кафе като благодарност за помощта.