Беше по-рано, отколкото си беше мислила. Но всъщност беше добре да приключи с това възможно най-бързо. Тя сгъна бележката и я напъха в джоба на дънките си, после се завърна към наблюдението.

Часът наближаваше девет и половина. Червенокосият мъж беше вътре повече от час, но тя все още не бе мярнала нито Хенке, нито Йон. Целият квартал изглеждаше точно толкова по йостермалмски сънлив, колкото и се предполагаше по това време, но все пак тя не можеше да се отърве от чувството, че по някакъв начин Хенке беше в беда.

Елрой се наведе над него и за миг допря стартовите кабели един в друг току пред носа му. Между тях изпращя малка, синя светкавица и HP изви тяло, за да отмести лицето си.

Филип не се беше вързал на историята му, което може би не беше изненадващо. Самият той не знаеше точно защо беше започнал работа в ArgosEye.

Откъде всъщност му бе дошла идеята?

— Еее, какво избираш? — промърмори Елрой и повтори номера с кабелите пред носа му.

Още една синя светкавица, този път по-голяма. После още една.

BLINK.

Приумици…

BLINK.

Неща, които не съществуват…

BLINK.

Един

BLINK

сън?

Елрой защипа клема за едната ноздра на HP и така прекъсна скрийншотите в главата му. Металът беше леденостуден и действаше почти като упойка срещу болката в кожата. После мъжът премести пресилено бавно другата клема в посока към първата.

HP изви тяло, завъртя бясно глава, но всичко, което постигна, бе да си спечели няколко секунди отсрочка.

Fuck, fuck, FUCK!

Елрой притисна гърдите му с коляно, приклещи го здраво към леглото и размаха свободната клема към лицето му.

Червена.

Това означаваше, че синята вече беше намясто.

Значи този път нямаше да решава сам.

И двете хапчета наведнъж.

Отвори уста и гълтай…

Клемата приближаваше до лицето му. Нямаше голям избор… Нападаш или отпадаш?

Червено или синьо?

Клемата беше почти до него.

5

4

3

2…

— Гураб Ал-Баин! — изрева той точно преди клемите да се срещнат, след което всичко почерня.

29. I’m out!

Гласове.

Разтревожени.

— … чу ли какво каза?

— Гураб Ал-Баин?

— … никога не сме чували за такава група…

— … международни връзки…

— Това може да застраши цялата операция…

— Ще отложим срещата с няколко часа, докато научим повече. Връщам се след няколко минути…

Той умишлено задържа очите си затворени, докато направи бърза проверка на функциите. Зрение, слух, ръце и крака изглеждаха що-годе ок. Чаталът му трябваше да е един голям център на болка, но мозъкът му по някое време изглежда беше решил чисто и просто да прекъсне връзката със слабините, защото не усещаше почти нищо.

Чу външната врата да се затваря, последвана от стъпки, които се върнаха към спалнята. Но този път звуците като че ли идваха само от един човек и той открехна едното си око, за да потвърди теорията си.

Съвсем вярно, Елрой беше застанал на стража, докато шефът беше отишъл да провери новата притеснителна информация. Няколко минути от най-добрия му умиращ лебед92 явно свършиха работа, защото той чу стъпки в хола, а после шуртене от кранчето в кухнята.

Отвори предпазливо очи.

Стаята беше празна.

Копринените панделки около ръцете му, които още преди бяха започнали да дават признаци, че се разхлабват, не бяха издържали на конвулсиите и му трябваха само няколко секунди, за да освободи едната си ръка. Тази от момичетата скаути, която се бе заела с ръцете му, трябваше да върне значката си за правене на възли, защото той успя да освободи другата си ръка още по-бързо, но лентите около краката му бяха доста по-здраво вързани.

Елрой тропаше в кухнята, звучеше като че се занимава с кафеварката.

С известни усилия, HP развърза третия възел. Оставаше му само един крак, въпросът беше щеше ли да успее да докуцука до хола и да излезе през външната врата, без червенокосата горила да го спипа?

Два часа наблюдение без никакъв резултат. Но тя поне беше измислила как да проведе срещата утре. Щеше да има само един шанс, ако се колебаеше или изглеждаше дори леко несигурна, той просто щеше да продължи, щеше да си помисли, че тя ще се разкае точно както бе направила и по-рано. Но разликата беше, че този път тя наистина искаше да се отърве от него.

Завинаги!

Телефонът ѝ изписка.

Той дръпна копринената лента, но последният възел отказваше да се предаде. За щастие, момичетата бяха използвали по една панделка, така че краката му бяха вързани с двата края на една и съща лента, прокарана през таблата на леглото. И макар възелът все още да беше здраво омотан около пищяла му, поне беше свободен от леглото.

Той уви панделката няколко пъти около крака си и я закрепи с небрежен възел, така че да не я настъпва.

После се измъкна с мъка от леглото и направи две залитащи крачки по пода на спалнята. Връзката между мозъка и диафрагмата му постепенно отново се задействаше и трябваше да прехапе устни, за да не изпъшка от болка.

Подаде глава в малкия хол, но бързо я прибра обратно. Апартаментът беше доста по-малък, отколкото беше сметнал първоначално, и гърбът на Елрой беше само на два метра от него. Никакъв шанс да стигне до входната врата, не и в състоянието, в което се намираше.

Върна се обратно в спалнята, заобиколи двойното легло и с усилия се добра до прозореца със спуснати щори.

Той ги отмести предпазливо и видя, че вместо прозорец зад тях всъщност имаше стъклена врата, която водеше към малка тераса. Пробва внимателно дръжката.

Заключено!

Fuck!

Но тогава забеляза предпазното заключване за деца в горната част на дръжката. Натисна малкото копче и опита пак.

YES!

Дръжката поддаде и той отвори вратата толкова внимателно, колкото можа. Сантиметър по сантиметър, докато отворът стана достатъчно голям, за да го пропусне.

По дяволите, ама че студено!

Почти беше пренебрегнал факта, че все още беше гол. Навън сигурно беше минус пет-десет градуса, а освен това духаше. Той погледна бързо през рамо, но засега бягството му беше незабелязано. Надзърна над парапета на терасата.

Деба че високо! Пет етажа до улицата и никаква следа от човешки живот там, долу. Скапаният Йостермалм! Мнозинството от жителите тук бяха вече с единия крак в гроба, а останалите вероятно празнуваха Коледа „извън града“, което означаваше малък замък в Сьормланд или имение в архипелага…

И къде беше полицията, когато за разнообразие ти потрябваше?

Вратата на терасата внезапно се удари с трясък зад него.

Новините от Мике звучаха обещаващо, но точно сега имаше да мисли за неща от по-практичен характер. Пикаеше ѝ се от доста време и сега мехурът така я стягаше, че вече не можеше да стои мирно. Нямаше отворени магазини наблизо, а мисълта да клечи в канавката на минус шест градуса не я привличаше особено.

Значи трябваше да напусне поста си поне за петнайсетина минути. Не беше най-благоприятното решение, но нуждата не признаваше закони.

Тя запали двигателя, превключи на скорост и подкара бавно, слизайки от тротоара. Продължи покрай неправилно паркирания мерцедес на червенокосия и тъкмо щеше да завие надясно към „Страндвеген“, когато изведнъж промени решението си.

Вместо това направи широк обратен завой и спря точно зад големия мерджан. Може би беше полицейски инстинкт или който както иска да го нарече, но нещо ѝ каза, че беше добра идея да се приближи малко повече до онази кола, преди да отмине.

Тя дръпна ръчната спирачка и извади мобилния си телефон.