Явно имаше някаква програма, която пречеше на копирането върху външна памет.

Шит — трябваше да се сети!

За бога, Правилото „Уикилийкс“ — естествено, че Филип си беше написал домашното.

Окей, трябваше да измисли нов план, и то на мига!

Не можеше да копира базата данни и да я прегледа вкъщи на спокойствие, както се беше надявал. Тогава трябваше просто да я провери сега, но адски бързо.

И така, как работеше програмата?

След малко безцелно кликане успя да изкара поле за търсене и бързо написа думата Игра.

Програмата отговори светкавично и пулсът на HP хвръкна с едно ниво нагоре.

Шестстотин и дванайсет резултата!

Той провери първия, колкото да види, че нямаше нищо общо с това, което търсеше. Същото беше и с втория и третия.

Хвърли поглед към часовника. Имаше още една, максимум две минути, преди да се наложи да се чупи.

Пробва да разшири търсенето на игра + водач.

Сто и деветнайсет попадения — значително по-добре.

В мига, в който премести курсора на мишката върху най-горното заглавие, той чу как вратата на офиса рязко се отваря.

— Здрасти, Елрой — чу някого да вика, след което последва кратък шум от гласове, които не можа да различи.

Shit!

Каквото и да означаваше посещението на Елрой тук, долу, онзи не биваше да го намира пред бюрото на Бийнс, that’s for damn sure.

Ho това беше последният му шанс да погледне в базата данни.

Той подаде предпазливо глава над монитора и късо подстриганият тил на Елрой го накара веднага да залегне обратно.

— Външна памет? Не, за бога, провери сам. Това е против политиката на компанията — чу той някого в Пералното да казва.

По дяволите!

Скапаната му флашка явно бе задействала някаква аларма. Трябваше да се досети, че фирма като ArgosEye следи с желязна ръка никой да не записва и изнася информация. Изведнъж даже се сети, че в един от множеството документи, които бе подписал през първия си работен ден, ставаше дума именно за това.

Деба, ама че глупаво!

Имаше петнайсет-двайсет секунди, преди Елрой да го сгащи в кабинката, и щеше да е toast.

Той изтръгна USB паметта и хвърли последен поглед към монитора.

го питаше най-горното заглавие и бе нужен целият му самоконтрол, за да се сдържи и да не кликне на него.

Шибанфакиншииит!

Гласовете се приближаваха все повече. С крайно нежелание удари ескейп бутона, последван светкавично от ctrl+alt+del. В мига, в който екранът се заключи, той се хвърли под бюрото.

Виждаше движения през сглобките на проекторния екран.

Хайде, хайде!

Той се напъха в малката пътека за кабелите, която минаваше измежду мониторите, притисна се към пода и дръпна стола зад себе си. В следващата секунда чифт черни излъскани четиридесет и петици се появиха в полезрението му толкова близо, че можеше да подуши миризмата на боя за обувки.

За няколко секунди настъпи тишина.

После чу гласа на Елрой.

— Намясто съм, но не намирам нищо. Който и да е бил, е бил достатъчно умен да прекъсне — край!

— Разбрано — изпращя радио гласът на Филип. — Трябва да си държим очите отворени. Изглежда при нас се е намърдал плъх…

26. Ashes to ashes…

Мике беше този, който ѝ изпрати линка към страницата във Facebook. Ретина Ретроди очевидно си имаше собствен профил. Рождената дата, образованието и работното място съвпадаха с нейните, но останалото беше просто свободно съчинение.

И двете наименования в дейности и интереси се оказаха сайтове за изневяра, което в комбинация със статуса ѝ в неангажираща връзка, както и фактът, че го беше отрязала по-рано, сигурно обясняваше защо мейлът му беше крайно лаконичен.

Но най-лошото беше снимката.

Това беше тя с дрехи за джогинг и ѝ трябваха само няколко секунди, за да пресметне кога и къде беше снимана.

Точно пред вратата ѝ същата вечер, когато я бутнаха.

Съвпадение?

Едва ли!

Цветята, наредени около малката урна, бяха толкова много, че я правеха да изглежда съвсем миниатюрна. Цялата работа напомняше най-вече на мафиотско погребение. Купища хора в тъмни шлифери и палта и черни чадъри, които се носеха над тях, за да обират поне повечето от мокрия сняг.

Липсваха само банда федерални, които да записват номерата на колите на паркинга.

HP винаги бе мразил погребения.

Макар че „винаги“ бе силно казано…

Той всъщност бе присъствал само на две. Това на баща си почти не си го спомняше главно защото беше тотално напушен. Едно последно fuck you за сбогом във фейса на чичака да го топли по пътя с експресния влак към ада, така го бе замислил.

Имаше бледи спомени за изпълнение на Вагнер на църковния орган и куп миришещи на грог и обръснати с „Аква Вера“86 лица, които го зяпаха. Някакъв униформен дедак, който трябва да е бил някой от приятелите на баща му от запаса, даже се опита да го ободри по време на кафето след погребението.

— Баща ти беше голям човек, Хенрик. Истински патриот. Трябва да се гордееш с него.

Да, благодаря…

Като че увиването на ковчега в шведското знаме и припяването на кралския химн на три гласа изведнъж щяха да го накарат да види проклетника в нова светлина…

На погребението на майка му беше значително по-спокойно.

Само той, Бека, Даг и леля Брит.

Бека и Даге бяха седели плътно един до друг с неговата тежка лапа през раменете ѝ. Но ръката му не беше там за утеха, това можеше да го види всеки идиот. По-скоро изглеждаше, като че ли Даг държи Бека — здраво, все едно го беше страх, че тя ще се опита да избяга, ако отпуснеше хватката. Сякаш тя би посмяла. Слънчевите очила гарантирано не служеха, за да скрият сълзите или да я пазят от бледото пролетно слънце.

Всъщност точно тогава беше решил. В същия миг, в който шибаният психопат му се ухили по типичния си, надменен начин над главата на сестра му, той бе осъзнал какво трябваше да направи. Майка им беше последният спасителен пояс за Ребека, единственото, което пречеше на Даге да поеме пълен контрол.

Освен него…

— Ела, наш ред е.

Рилке го дръпна внимателно за ръката и те си запроправяха път към Филип и Моника.

Продължаваше да не разбира съвсем що за връзка имаха той и Рилке. През последните нощи той спеше при нея. Веселяха се надявана пред телевизора, закусваха заедно.

Това значеше ли, че сега са приятелка/приятел?

Журито още не беше взело решение по тази точка. Но той се надяваше на „да“…

След инцидента в Пералното се беше скатавал, вършеше си работата до последната запетая и правеше всичко възможно да избегне и най-малкото подозрение. Изглежда бе подействало.

— Моите съболезнования — смънка той на сестрата на Анна Аргос.

Тя задържа ръката му няколко секунди и го изгледа продължително.

— Ти трябва да си Магнус?

— Ммм — кимна той.

— Познаваше ли сестра ми?

— Нее… ъъх, аз работя във фирмата само от месец — измънка той и се опита да избегне контакта с очи. Обикновено нямаше проблеми да лъже, но по някаква причина се чувстваше, сякаш лелката виждаше право през него. Зачуди се как ли би реагирала, ако ѝ разкажеше истината?

Познаване и познаване, това зависи от гледната точка. Малката ти сестра ме изчука безпощадно в хотелски апартамент в Дубай и веднага след това бях заподозрян в убийството ѝ. Така че може да се каже, че бяхме поне познати…

Моника внезапно пусна ръката му, като че пареше. Хвърли му странен поглед за последно и той направи няколко бързи крачки, за да настигне Рилке.