— Носна кърпа — вметна Дафи.

Бен беше смаян с каква бързина художникът реагираше на всяка забележка и я отразяваше върху рисунката. Ръцете му се движеха във вихрен ритъм и когато ги отдръпна, Бен се сети за полароидните снимки, където изображението също като че се раждаше от нищото.

— С дънки ли беше обут? — попита Болд.

— Не можах да му видя добре краката — отвърна Бен, но вниманието му беше изцяло насочено към художника. — Не, не беше така. Не беше поло яка, мисля. — Мъжът изтри яката и нарисува носна кърпа. — Не, не. Не беше така. — След миг на художника му хрумна нещо и той пренесе идеята си върху рисунката. — Уау! Точно така. Това е той. — Художникът беше нарисувал фланела със закопчана догоре яка и вързана високо върху брадичката; това в комбинация с огромните очила на практика скриваше лицето му. — Това е той — повтори Бен.

— Качулката така ли беше отпусната леко назад? — попита го Болд.

— Точно така — кимна Бен.

— Някакви надписи по дрехите? — продължи с въпросите си Болд. — Название на спортен отбор? Знак на фирма? Название на град или някое друго селище?

— Можеш да си затвориш очите, ако смяташ, че така ще го видиш по-ясно.

Бен затвори очи и картината, която беше останала неподвижна, докато се взираше в рисунката на художника, изведнъж оживя. Той усещаше миризмата на изгорели газове, чуваше шума от движещи се самолети и коли; мъжът беше извил глава напред, после назад, първо погледна към микробуса, в който се криеше Бен, после към асансьора и Ник с чувала. В устата му нещо блесна. Бен реши да го каже на глас:

— Зъбите му блестят.

— Да не е шина? — попита Болд.

— Не знам — каза Бен и присви очи както бяха затворени. — Не мога да разбера. Няма как да видя.

— Златни зъби? Сребърни зъби? — попита Дафи.

— Не знам — призна си Бен. — Не виждам добре.

— Какво прави мъжът? — попита Болд.

Бен описа какво вижда — как мъжът се оглежда към Ник и микробуса.

— Той е предпазлив, разбирате, нали? Изчаква Ник да се качи в асансьора. И той се качва — Ник се качва — и мъжът идва към мен — право към мен!

И той им описа паниката си, когато мъжът се беше запътил към микробуса, изпитвайки същата тази паника и в момента — как се беше свил в хранилището, за това, че не беше усетил микробусът да се заклаща под тежестта на този мъж, как беше чул задната врата да се заключва. Каза им и за ужаса, който беше изпитал, заради това, че отново се беше оказал заключен.

— Докато вървеше към микробуса — започна въпроса си Дафи със спокоен тон, — той все повече се приближаваше към теб, нали, Бен? — Тя добави: — Може за малко да е излязъл от сянката. Да се е озовал на светло за малко. Хайде сега хубаво затвори очи и се опитай да си го представиш и да го опишеш, аз те моля за това, Бен. Ще го направиш ли? Спомняш ли си го? Виждаш ли го?

Гласът й се лееше успокоително, същият този глас, който го беше приласкал в колата, и той затвори очи, така, както му беше казала да направи. И тогава тъмната и злокобна фигура излезе от сянката и за миг Бен имаше чувството, че вижда част от лицето на този мъж. Случилото се сега му се стори странно, защото той изобщо нямаше спомен за такова нещо — имаше усещането, че Дафи го беше накарала да види нещо, което всъщност никога не беше виждал.

— Не знам… — отрони се от устата му.

— Продължавай — насърчи го тя.

— Не съм сигурен.

— Всичко е наред, Бен. Ти си на сигурно място тук. Тогава обаче не си се чувствал на сигурно място, нали?

— Изобщо.

— Бил си уплашен. Той е идвал към теб.

— Не мога да изляза — каза й той. — Вратата е отключена, обаче аз не смея да изляза.

— Той идва към теб.

— Аха.

— Сега светлината е повече.

— Светлина от фарове. От колите — каза той, съсредоточен върху това, което се прожектираше в главата му: в черно и бяло, не в цвят, и много бързо, и макар да се опита, не можа да върне лентата. — Той е с маска, мисля. Пластмасова. Бяла пластмасова маска. И блести, разбирате, нали? Като на хокейните вратари.

— Маскирал се е — изрече Болд с разочарован тон. — По дяволите!

Художникът каза:

— Маска под качулката. И очила върху маската. Стабилна маскировка.

Художникът обърна рисунката си към Бен. Беше нарисувал главата и раменете на мъжа, паркираните коли зад него бяха само загатнати. Беше закрил с високо закопчаната и стегната с връзките яка и качулката по-голямата част от главата му, беше с големи тъмни очила, а кожата му беше като направена от пластмаса. Върху главата му имаше шапка. От реалистичността на рисунката Бен го побиха тръпки.

— Това е той — прошепна Бен. Не искаше да говори твърде високо — рисунката беше така жива; и той имаше чувството, че нарисуваният мъж едва ли не ще го чуе.

43.

Болд възприемаше себе си не толкова като пазител на закона, колкото като човек, разрешаващ загадка. Улики и доказателства, показания на свидетели, рапорти на съдебни лекари, непредвидени събития — всичко това съставляваше гигантския пъзел, който водещият следовател трябваше да нареди. В случай на продължаващо разследване поради серийност на убийствата неправилното подреждане на пъзела водеше до нова смърт, до загуба на невинен живот. И това се оказваше могъщ мотив, разделяше хората с личния им живот, лишаваше ги от сън, разяждаше самоувереността им. Болд преставаше да се харесва и се чувстваше като абсолютен неудачник — даже не виждаше смисъл да обвинява Лиз за изневярата й, ако изобщо имаше нещо такова; от месеци беше погълнат от работата си.

Когато администраторът на хотела му подаде кафява хартиена торба — не бяха дрехите му от пералнята — сержантът изпита ужас. Първата му мисъл беше, че вътре има бомба. Внимателно отнесе торбата в стаята си и прекара пет дълги минути в оглед. Веждите му бяха насъбрали капчици пот; осмели се съвсем лекичко да раздалечи горните ръбчета на торбата едно от друго и след това и да надникне по-обстойно в нея. Вътре имаше бележка от Ла Моя и вещи, каквито продаваха в магазините за железарски и кухненски принадлежности — вещи, закупени от Мелиса Хейфиц в деня, в който я беше сполетял пожарът.

Болд включи телевизора на канала на Си Ен Ен и се зае да оглежда подробно съдържанието на кафявата хартиена торба. Опаковка сгъстен кислород с наименование „Флаш“, гумени ръкавици, гъба за миене.

Вещите на Инрайт бяха в долното чекмедже на дрешника. Извади ги и ги сравни. Общото на двете групи предмети бяха гъбите и ръкавиците. При Инрайт имаше „Дрейно“, при Хейфиц — „Флаш“, и двете представляваха опаковки сгъстен кислород, който да се използва като своеобразна камбана за отпушване на канализацията. Болд повъртя опаковката из ръцете си. На етикета имаше снимки на мивка и вана. Това извика в съзнанието му представата за собствената му вана, чийто канал често се запушваше, след това мислите му се прехвърлиха към вечерта, когато се наложи да евакуира семейството си.

Отводнителните канали, сети се той, вярвайки, че това е общото между Инрайт, Хейфиц и него самия.

Обади се на Бърни Лофгрийн на домашния му телефон. Лофгрийн се отзова с бодър тон. Болд не се представи, знаейки, че гласът му ще бъде разпознат. Каза му:

— Каква е възможността хиперголичното гориво, възпламеняващият механизъм да е свързан с водопроводната инсталация, с водопроводите в една къща? С отводнителните канали?

След дълга пауза Лофгрийн отвърна:

— Размишлявам. — След което продължи да размишлява на глас: — Водопроводната инсталация? — Болд не го прекъсна. — Отводнителните канали?

Болд изчака още няколко секунди и каза:

— И двете жертви са си купили камбани за отпушване — модерен тип.

— Камбана! — извика развълнуван Лофгрийн. — Камбана! — повтори той. — Чакай. Чакай. — След това добави: — Изчакай ме за секунда.

Сякаш Болд се готвеше да прекъсва връзката.

Сержантът дочу Лофгрийн да вика жена си. Керъл взе слушалката и го попита за Лиз и децата, занимавайки Болд, докато мъжът й ровеше из документацията си. Звучеше много добре — Керъл беше изживяла период на силна депресия, състоянието й се беше стабилизирало с помощта на някакви новооткрити опиати, Бърни беше споменал, че се е върнала към нормалния живот, въпреки това Болд и други приятели на Лофгрийн вече бяха отвикнали да вярват на преценката му; през последните две години Керъл се беше оказала въвлечена в две сериозни катастрофи, впоследствие оказали се опити за самоубийство, случили се точно по времето, когато Лофгрийн ги беше уверявал, че положението й е стабилизирано. Бърни Лофгрийн си носеше кръста като всеки друг — по-тежък, отколкото на повечето хора, така реши Болд. Може би работата му беше най-доброто място за спасение — може би с това се обясняваше защо беше така дяволски добър, толкова отдаден на работата си.