— Аз не съм детектив — пожела да изясни нещата Дафи по-скоро заради записващия касетофон в джоба й.

— Но ти каза…

— Казах ти, че работя по разследването. Вярно е.

— Каза ми, че си ченге.

— И това е вярно. Но не съм детектив. Виж, моята роля тук не е толкова важна. Твоята роля е по-важна според мен. Затова ме чуй, доколкото имам информация, той те е набелязал. Как обаче набелязва жертвите си, как подпалва къщите, как изобщо успява да влезе вътре — това не знаем. — За момент замълча. — Оставяла ли си го сам?

Лицето на Емили се лиши от цвят. Успя да се овладее дотам, че да не позволи на паниката да си проличи в гласа й, но Дафи видя симптомите: примигването, затрудненото преглъщане, потрепването на левия й клепач. Значи беше оставяла Ник сам.

Оглеждайки се нервно наоколо, Дафи каза:

— Смятам, че и за двете ни ще е от полза да си сътрудничим.

— Мътиш ми главата само за да се добереш до… момчето.

Името на момчето беше на път да се изплъзне от устата й. Дафи се запита дали ако я беше притиснала още малко, нямаше да научи как се казва то. Всичко беше въпрос на дозировка. Понякога не улучваше необходимата доза.

— Мътя ти главата ли? — превърна във въпрос думите й тя. — Искам да ти кажа, че няма как да те поставим под закрила. Само във филмите става лесно, но не и в реалния живот. Смяташ ли, че можем да си позволим да отделим няколко души само за твоята къща? — попита я Дафи, надявайки се още повече да я смути и обърка. Истината беше някъде по средата: можеха да осигурят хора за наблюдение, но защита на свидетел в собствения му дом не фигурираше като възможност. Обаче ролята на Дафи не беше да казва истината, нито беше длъжна да разяснява щатските закони — практика беше на заподозрените да се казват лъжи, за да се изтръгнат признания, това беше една от техниките на провеждане на разпит, абсолютно мошеничество, разбира се, но и повод за гордост за всеки полицай при успех, което беше родило и девиза: „По-добрият лъжец успява“. — Най-доброто, на което можеш да се надяваш, е сапьорската група да се поразходи тук и да успее да открие бомбата. Ще докараме и някой, който да прилича на клиент, в случай че къщата ти се наблюдава.

— Замълчи! — Емили се почеса по главата, при което косата й леко се разлюля. — Спри!

— Но за това ми трябва момчето — продължи Дафи, съзнавайки, че е успяла да впрегне въображението на гадателката. — Трябва да покажа на моя сержант, че сведенията ти си ги бива, че давам, но и получавам насреща. Няма начин да не разбираш. Довери ми се. Нека да си сътрудничим — с теб и с момчето — и няма да има заплахи, никакви арести. Да поработим заедно, за да тикнем Ник там, където му е мястото.

Лицето на Емили изразяваше гняв и негодувание. Дафи се запита дали гадателката няма да се опита да я удари.

В същото време тя се надяваше — беше, така да се каже, пробила черупката й, надяваше се Емили да реши да се откупи, молеше се да й даде възможност да се възползва и тя от услугите на момчето. Децата свидетели бяха едни от най-добрите. Децата и възрастните дами — Дафи беше запозната с данните от статистическите проучвания. Освен това и съдиите, и съдебните заседатели ги предпочитаха. Ако момчето беше видяло нещо, ако Дафи успееше да получи признанията му върху лентата на касетофона или на официален разпит, Болд щеше да бъде на седмото небе.

В същия този миг Дафи се запита и какъв беше личният й мотив? Желание да допринесе за разследването или да достави удоволствие на Болд? Опитваше се да разгадае едно престъпление или да натрупа точки? Стомахът й се сви на болезнена топка, усети в коленете си неочаквана слабост и за момент й се зави свят.

— Ти ме лъжеш — не се забави да изрече гадателката, умееща не по-зле от Дафи да разбира езика на тялото. — Можеш да получиш каквито искаш сведения, но момчето не влиза в сделката.

Дафи се възстанови моментално от временното неразположение.

— Сапьорите разполагат с електронни детектори. Знаеш ли какво представляват? Едно куфарче, отварят го и то ти казва дали има заложена бомба в къщата ти, или не. Цялата работа трае само пет-десет минути. Но после ще си спокойна. А сега нито ти, нито аз знаем има или няма нещо в къщата ти. Бих искала да ти кажа, че няма, но как да съм сигурна. — Детекторите улавяха наличието на запалителни средства на въглеводородна основа и някои наркотици. Не беше чувала да има детектор за ракетно гориво. Но нямаше намерение да го споделя с Емили. — Нека да ти помогна. Послушай ме и нищо няма да ти се случи. Но ако продължаваш да ми се противопоставяш, просто ще изгубиш контрол над ситуацията. Правиш ми впечатление на човек, който държи да контролира нещата.

Гадателката изглеждаше объркана. На Дафи това не й хареса. Усети каква ще бъде реакцията й, още преди Емили да каже нещо.

— Махай се оттук. — Емили пристъпи напред и приближи лицето си на сантиметри от лицето на Дафи, непоколебима и дръзка. — Дойде непоканена и не си добре дошла тук. Ще подам оплакване срещу теб. Изобщо не си мисли, че няма да го направя.

— Прекалено се отбраняваш — направи опит да я възпре Дафи. — Спри за момент и размисли.

Мразеше да губи. Нямаше нищо по-лошо от това. Работата й беше да жъне победи, да отклонява хората от определени мисли и да ги насочва към други.

— Вън!

Емили продължи да скъсява разстоянието помежду им, докато Дафи не усети топлината на дъха й.

— Тръгвам си — отстъпи тя.

И се втурна към изхода, много по-разочарована от себе си, отколкото от гадателката.

Въздухът навън не беше студен, но ожули лицето й. За миг се спря на стълбите, любувайки се на чудноватата двуметрова метална конструкция, представляваща земното кълбо, издигната върху тревната площ пред къщата на Емили. И тогава я завладя чувство на страх: наблюдаваха я. Огледа се наоколо, но много предпазливо, внимавайки да не се забележи — обаче не видя никого.

Приближи се до колата си с бърза крачка, с чувството, че е изложена на опасност. Потегли прекалено шумно за този късен час, и се замисли кой ли би могъл да я наблюдава. Момчето или подпалвачът?

Какво да разкаже на Болд и какво да остави за себе си? Кое беше действителен факт и кое се дължеше на болно въображение?

И как щеше да се почувства, ако и когато Емили станеше поредната жертва?

30.

Още едно писмо. Гарман го беше донесъл в отдела, докато Болд беше при Беър. И пейджърът, и мобифонът му се задействаха почти едновременно. Реши да се прибере вкъщи и лично да съобщи на Лиз, че му предстои безсънна нощ в службата. Не искаше да й го казва по телефона.

Ваната беше първото място, към което се насочи като се прибра, и опря ръка в стената й, търсейки потвърждение, че доскоро е била използвана. Беше студена като камък — като сърцето му. Съжали, че бе постъпил така. Доверието беше крайъгълният камък на взетото преди време решение и от двамата да спасят брака си, а ето го сега него — пълзи и проверява дали жена му е била във ваната.

Двамата заедно сложиха децата да си легнат, като Болд търсеше удобен момент да й каже, че ще я остави сама тази нощ. Приспиването на децата отне повече време, отколкото беше очаквал. Нещата поначало рядко ставаха така, както искаше. Най-накрая седнаха да си изядат притоплената вечеря на кухненската маса, която беше отрупана с неколкодневната поща — предимно сметки.

— Знаеш ли — започна тя, някак разсеяно отваряйки едно от писмата — мислех си да ти оставя Майлс и отново да отида през един от уикендите на вилата. — Съобщението й — защото то си беше чиста проба съобщение, а не въпрос или молба — го изуми. Досега тя винаги с неудоволствие беше ходила на вилата. Какво се беше променило? — Може би даже още този уикенд.

— Сама ли? — изплъзна се от устата му.

— Не, с любовника си — отвърна му тя със сарказъм.

Дали така не се опитваше да скрие истината, помисли си горчиво. Дали, когато той най-накрая откриеше каква е истината, щеше да му припомни за тази вечер, когато му беше подхвърлила за любовника?