Нея хората цял живот я бяха забелязвали. Нещо, с което беше свикнала.

— Притеснявам ли те? — попита той.

Внимателен. Непретенциозен. Предпазлив. Чувствителен. Това негово отношение към хората се беше сраснало с него, превръщайки характера му в монолитна сплав, прилична на скулптура, изрязана от гранит, като нищо не вземаше превес. Не можеше да се облече прилично, колкото и да се стараеше. Липсваха копчета. Имаше петна. Вече втори ден ходеше небръснат. Раздърпаният му вид не го представяше в добра светлина. Бракът не му беше помогнал. Обувките му бяха протрити. Връзките на обувките — разнищени. Косата — несресана. Никой не беше могъл да го промени. Жените можеха да споделят времето си с него, да станат част от неговия живот, но не и да го променят. Тя завиждаше на Лиз за този шанс и изпитваше гняв понякога как беше пропуснала същата възможност заради амбициите си. Лу Болд се нуждаеше от някого да се грижи за него, да извади на повърхността гения му, да го стимулира. Лиз пропускаше толкова много от всички тези негови способности и качества… Само ако нещата бяха по-различни…

— Не — отвърна тя. — Никога.

— Днес приличаш на разцъфнала пъпка — промълви той.

— Да.

— Да не си с нов сутиен?

Тя се изчерви. Така беше — с „Уондърбра“.

— Всички в управлението само за теб говорят.

— Ти какво казваш?

Той седна без покана.

— Нямаш нужда от подобни неща. А на тях не им обръщай внимание.

— Окей.

— Просто така? — попита той изненадан.

— Да.

— А какво казва Оуен?

Оуен нищо не беше забелязал, но този факт не беше нещо, което щеше да сподели. Не и с него.

— Ще поставя въпроса ти на обсъждане.

— Оуен е щастливец — каза той.

— Лиз е щастливка — възрази тя.

— О, да, Лиз е щастливка — повтори той с най-леко ироничния тон, на който беше способен.

Работата беше там, че той всъщност вярваше в това.

— Откога не си прал този панталон? — попита го тя, съзнавайки, че може би е единственият човек, на когото той би позволил да разговаря с него по такъв начин.

— От много отдавна ли?

Тя потвърди с кимване.

— Да, скъпа — подразни я той. Сведе поглед надолу, към себе си, като дете, което иска да разбере в какво се състои проблемът. После каза: — Но какво толкова има?

Всъщност с въпроса си тя искаше да разбере до каква степен той разполага с времето си.

— Известно ти е, че Шосвиц те е посочил като човека, който ще извади кестените от огъня — започна тя.

— Това не е нещо ново, защо?

— Споменава името ти на всяка пресконференция и бълва огън и жупел как този убиец щял да бъде заловен и наказан справедливо. И как ти ще се справиш и ще го арестуваш. За бога, като го слушаш, имаш чувството, че гледаш някой спагети уестърн. Честно казано, това изобщо не ми харесва, най-вече заради теб. Така се превръщаш в потенциална мишена.

— Но, Дафи…

— Така се получава, казвам ти. Това е в моята сфера, не в твоята, нито на Шосвиц. Не може така да излагаш някого на опасност, не може така откровено да го правиш мишена. Слушай, ако този човек напада определен вид сгради, или ако предлага на тези жени алуминиева обшивка на къщите им например, а те отказват, това е едно. Но ако всъщност целта му е Гарман, ако върши всичко като акт на отмъщение, ако това е в главата му, тогава Шосвиц прави голяма грешка, като те представя като несвалящ ръка от кобура си каубой — колекционер на награди за заловени престъпници. А на такива момчета като него малко им трябва да натиснат спусъка, Лу. И като нищо ще улучи мишената — тоест теб — ей така. — И тя щракна с пръсти.

— Станалото — станало — изръмжа Болд. — Шосвиц просто се хвали какво прави и не може да бъде винен за това. Така пази работата си, позицията си. Това ще ме откаже окончателно да искам да се кандидатирам за шефско място — трябва да знаеш как да играеш тази игра, а честно казано, това просто не ме интересува.

— Благодаря на Бога — беше реакцията й. — Ще си поговоря с него — обяви тя. — Ще му кажа да престане. Така да знаеш.

Знаеше, че Болд нямаше да тръгне да спори с нея; той внимателно подбираше битките си.

— Мелиса Хейфиц — съобщи Болд. — Дикси го установи тази сутрин. По данни от зъбите й. Намерили са пет зъба в пепелта. Два са били идентифицирани като притежание на Мелиса. Била е двадесет и девет годишна. Вдовица. Съпругът й е бил строителен работник. Била е счетоводител в частен медицински център на Осемдесет и пета улица. Няма връзка с Дороти Инрайт. Красиво лице — добави той, подавайки й снимка с размери като за шофьорска книжка. — Родителите й живеят в Линууд. Сестра й — в Портланд. Един напълно нормален живот е бил внезапно прекъснат.

По гласа му разбра, че буца е стегнала гърлото му. Той приемаше всяка жертва като част от семейството си. Това беше най-забележителното за неговата работа, може би така беше възможно да се обяснят и уникалните му способности, така ставаше обаче и особено уязвим.

Болд продължи:

— Разбираш ли, навремето са изгаряли хората на клада…

Нарочно остави изречението си незавършено интонационно.

— Забеляза ли това? — попита го тя, държейки в ръка снимката. — Цвета на косата. Даже формата на главата.

— За какво намекваш? — попита учуден Болд, седнал от другата страна на бюрото й срещу нея.

Тя изпъна врат и посочи купчината папки върху бюрото си, после протегна ръка, издърпа една и я разтвори. Подаде на Болд лошо фотокопие на моментна снимка на Дороти Инрайт.

— Какво ще кажеш сега? — попита тя.

— О, по дяволите — беше реакцията на мъжа, който рядко ругаеше.

— Мисля, че трябва да изключиш типа сграда като мишена. Мисля, че трябва да снемем подозрението от Гарман. Този човек избира жертвите си по външния им вид: трябва да са с тъмна коса, късо подстригана, със слабо лице. И ги обрича на смърт чрез изгаряне…

— Което е направо нелепо — прекъсна я Болд. — Има много по-лесни начини да убиеш някого.

— Не е нелепо — възпротиви се тя. — А символично. В пожара за него има нещо символично, защо иначе би си усложнявал живота да го пали? Нали така? За него е важно жертвите му да горят в пламъци. Защо? Заради приликата с ада? Защото майка му го е горила нарочно като дете? Или защото е била нечистоплътна и пожарите са нещо като обредно очищение?

— От твоите предположения тръпки ме побиват — промърмори Болд, кръстосвайки ръце пред гърдите си, сякаш му е станало студено.

— От моите предположения можеш да стигнеш до мотива за престъплението — до психологическото обяснение на тези палежи, какво означават те за него. Форма на култ. На отмъщение. На очищение. Всичко е възможно.

— Някакъв обръща на пепел жени, защото му е врътнала чивията заради майка му?

— Или приятелката му; учителката, детегледачката, съседката. Иска да спи с някоя жена и се проваля, тя му се надсмива, подиграва му се. Искам да ти кажа, Лу — знам, че подобни неща изобщо не ти се слушат, много е вероятно сексът и отхвърлянето да играят важна роля в този случай. Майка му го хваща да мастурбира и го изгаря с ютия…

— Стига!

— Погледни на нещата от този ъгъл — настоя тя.

— Няма нужда да го правя.

— Имаш, ако искаш да го хванеш — предупреди го тя. — Имаш човек, който абсолютно предумишлено пали сгради по такъв начин, че обърква специалистите. И е достатъчно самоуверен, че даже изпраща цитати и рисунки преди всяко убийство. Избира по определен начин жертвата си. По някакъв начин успява да влезе в къщата й и наглася нещата така, че тя да пламне, без жертвата да има време да се измъкне навън. По-добре разбери коя е движещата сила, която го кара да постъпва така, Лу, в противен случай ще играеш все едно на сляпо и единственият начин да го заловиш, ще е да го изненадаш абсолютно случайно, докато пазарува в магазина например.

— Ще установим какво запалително вещество използва и така ще се доберем до снабдителя, продавача. Така се действа при палежите — осведоми я той.