— А за пожарникари? — попита Болд.

— Там фибростъклото не върви. Лесно възпламенимо е. За пожарникарските стълби се използва алуминий. Или стоманена сплав, за куките и стълбите.

— Търсим ли някакъв определен модел? — попита Болд.

Добре познаваше Бърни и знаеше, че той няма да дойде при него с наполовина свършена работа; просто не бързаше да съобщи на Болд добрите новини.

— Модел на „Вернер“, самоудължаваща се стълба от фибростъкло, с шейсет сантиметра разстояние между страничните греди — заяви с гордост Лофгрийн. — Изработена в периода между юли деветдесет и трета и август деветдесет и четвърта. Продадена най-вероятно през деветдесет и пета. През септември деветдесет и пета са сменили нареза върху основите и материала, от който се изработва захватът.

— Имаш ли представа колко такива шейсетсантиметрови стълби на „Вернер“ са били продадени в нашия регион?

— Никаква представа нямам — отвърна Лофгрийн. — Това вече е твоя работа. — Той допълни: — Но не са много. Това е най-добрият модел от серията, а за периода деветдесет и четвърта-пета са имали само един магазин на едро в Западен Вашингтон.

— Чудесна работа, Бърни — кимна Болд.

Лофгрийн намести очилата на носа си, впери уголемените си очи в сержанта и напъхвайки парченце пъпеш в лакомата си уста, каза:

— Какво? Мислиш, че съм открил само това? — Преструвайки се на обиден, той със замах скръсти ръце пред гърдите си и се облегна на стола. — Значи толкова малко вяра имаш в мен.

После подаде на Болд черно-бяла полароидна снимка на отпечатъците от мястото на пожара.

— Отпечатъците са отделна наука — започна обясненията си той, изтъквайки собствената си значимост, както правеше винаги при удобен случай. — Която изобщо не може да се нарече точна, за съжаление. Но, както вече казах, можем да направим някои изчисления, като се вземат предвид някои математически съотношения при натиск върху пръст, като се отчете и съдържанието на вода.

— Да не искаш да ми кажеш, че можем да отгатнем какво е теглото на човека, катерил се по стълбата?

— Да пресметна — коригира го намръщен Лофгрийн. — Ти гадаеш, аз смятам. Нека бъдем наясно, Лу. Ние правим замервания, изпитания, симулации, анализи, изследвания. И да си играя на отгатване? За какво мислиш ми плащат?

Болд предпочете да замълчи.

— Натискът върху пръст е трудно да се възпроизведе, да се замери, а не разполагах с много време, както знаеш. Но ако ми отпуснеш няколко дни, ще мога да ти дам сведение и за максималното и минималното тегло на твоя катерач, а по този начин ще можем да определим и височината му. А за нишките от плат — между впрочем установих, че са такива — ми дай още четири дни.

— Може ли да ми приготвиш паметна записка с информацията за стълбата? — попита Болд. — Искам да запозная Ла Моя с нея.

Лофгрийн подаде на Болд исканата паметна записка, написана на ръка.

— Считай го за свършено — каза. — И не ме търси, аз ще ти се обадя.

Реакцията на Болд на това предупреждение беше чисто физическа — той сви ръка в юмрук и го размаха пред гърдите си.

Лофгрийн излапа последното парченце пъпеш, изправи се и тръгна към изхода.

— Благодаря за кафето — подхвърли небрежно.

Болд го проследи с очи до вратата, по алеята, не спирайки да дъвче пъпешовото парченце. Случаите, стигнали до съда, разчитаха твърде много на доказателствата, което превръщаше Бърни Лофгрийн в най-оспорваната, но и в най-влиятелната личност в полицията. Един цивилен. С добро отношение към и с добър слух за бибоп-джаз-тромпета.

Болд продължаваше да стиска паметната записка в ръката си: все пак едно доказателство, черно на бяло.

14.

Паниката скова всяко мускулче в тялото на Бен. В първите няколко минути, след като микробусът потегли, в главата му се въртеше една и съща мисъл — че е попаднал в беда. Беше нарушил правилото на Емили — един-единствен път — и се оказа заключен в микробус, пътуващ незнайно в каква посока, шофиран от подозрителен престъпник. Изненадващо бавно страхът му, че е попаднал в беда, премина в трезва преценка на трудното положение, в което беше попаднал, и осъзнаване, че най-важната му задача сега е да измисли как да се измъкне навън. И то бързо. Микробусът летеше и изглежда не спираше на светофари. Бен все повече се убеждаваше, че се движат по магистрала, и логично единственият кандидат за това беше I-5 — в северна или южна посока. На север беше Канада. На юг — Орегон или Калифорния. Ами ако микробусът изобщо не спреше никъде? Ами ако шофьорът отново беше проверил късмета си за някаква дата и сега директно се беше запътил към мястото на бъдещото престъпление? Страхът накара кръвта му да кипне, а кожата му да потръпне от студ.

Стъклата на страничните прозорци бяха здраво затворени. Бен устреми поглед към прозорчето на покрива — към небето — единственият му път навън, към спасението. Можеше да му се отдаде възможност да отскочи от сгъваемата маса и да се улови с ръка за ръба на отвора, да се набере нагоре и да се прехвърли навън, но това можеше да стане само ако прозорчето беше отворено, а то се беше затръшнало след неговото немного елегантно нахлуване. Даде си сметка, че бягството му щеше да се осъществи само като процес, състоящ се от няколко етапа; да успее да отвори прозорчето и после да успее да го удържи по начин, който тепърва трябваше да измисли; да се покатери на масата и да подскочи; да се набере нагоре и да се прехвърли отвън; да изчака, докато микробусът намали, или да се претърколи, или да скочи долу. И всичко това, без да го чуе или види шофьорът. Имаше чувството, че всеки момент ще се разреве — изглеждаше му непосилна задача. Започна да се плаши за живота си.

Револверът в кобура и чувалът все притегляха погледа му, сякаш самите те бяха живи и впили очи в него. Той се заизвива върху мръсния килим, търсейки някаква метла с дълга дръжка или друго нещо подходящо, с което да си помогне и да отвори прозорчето на покрива. Микробусът в това време изви, Бен загуби равновесие и политна по корем, след което се помъчи да се изправи на ръце и върху колене. Пространството беше тясно и той бързо си даде сметка, че няма да намери нещо, което да му помогне да отвори прозорчето, а ако решеше да отвори някое от чекмеджетата от обзавеждането, шофьорът щеше да го усети, да го хване, да го убие и да го изхвърли в канавката край магистралата — обичайно място за намиране на трупове.

Отново загуби равновесие, този път се приземи върху чувала и не можа да се въздържи да не надникне вътре. Единият край на чувала беше закопчан с тънка каишка, прикрепена към платнената дръжка. Той я откопча, разгъна брезента и буквално напъха главата си вътре, надявайки се да намери нещо, което да му свърши работа. Това, което откри, го изплаши до смърт. Големи, прозрачни, пластмасови опаковки, съдържащи подобна на мляко течност. Химическата й формула беше написана на ръка с черен маркер върху най-горната опаковка. И без да е учил химия, веднага можеше да се ориентира за какво става дума.

Наркотици! Беше гледал нахлуване на полиция в лаборатория за производство на метадон по телевизията. Мисълта, че беше заключен насред микробус, шофиран от въоръжен наркодилър, го зашемети и той за малко да припадне, но почти веднага дойде на себе си, тъй като микробусът отново зави и спря — ръмженето на двигателя намаля до най-ниския предел. Бен погледна навън точно навреме, за да види зелената отражателна табела с надпис:

Погледна към чувала — Ник, шофьорът, щеше да пътува. И само след няколко минути щеше да дойде да си вземе чувала! Бен не беше предвидил вероятността микробусът да спре и шофьорът да влезе при него. Беше си представял, че може да се окаже в плен завинаги. Изведнъж се оказа, че можеше да се превърне в жертва поради липса на време; само минути ги деляха от летището. Времето летеше. А той трябваше някъде да се скрие.