Започна да оглежда сградите с офиси наоколо, отначало обръщайки внимание на търсения контраст между тухли и цимент — за миг си помисли, че на него му харесват повече старите тухлени къщи — после обърна внимание и на предназначението им като сгради — за медицински услуги. Този район беше известен като „Лекарствения хълм“ — той изведнъж разбра къде и защо се беше изгубила Боби Гейнис; тя беше направила същата връзка: медицински услуги — заподозрян с реконструирано чрез пластична хирургия лице.

Болд се затича към медицинския център „Харбървю“, надявайки се да завари Дикси в офиса му. Като съдебен лекар Дикси със сигурност имаше достъп до списъка на служителите. Докторът често работеше до късно; Болд имаше добро предчувствие.

Всяка сграда, която подминаваше, имаше отношение към света на медицината. Знаците, названията като че щяха да му избодат очите. Искаше му се да тича по-бързо. Излезе на „Борън“ и се спусна надолу по нея, към болницата, останал без дъх, но не спирайки да тича.

Бяха проверявали за шофьорска книжка и регистрационен талон на превозно средство на името на Гарман, припомни си той. Дали Ла Моя беше проверявал за кредитни карти, чекови книжки и медицински картони? Не можа да си спомни. След това заключи, че трябва да е проверявал, иначе откъде щяха да знаят точната дата, на която в болницата в Гранд Форкс бяха приели Джони Гарман с тежки изгаряния. А щом беше така, значи не бяха открили никакъв документ за медицинска застраховка, иначе по номера щяха да намерят и адреса му, даже и да беше посочена само пощенска кутия.

Мисли… мисли… заповяда си той. И щом хрумването го осени, Болд стисна гневно устни, извърна се кръгом и се втурна с всичка сила обратно към университетския двор.

След по-малко от пет минути влетя през вратата в медицинския център „Фърст Хил“, където имаше пункт за безплатна медицинска помощ за социално слаби приходящи болни — той се намираше на една пресечка разстояние в южна посока от университета. Помещаваше се в стара пералня със сушилня, ръждясалите закачалки на сушилните конвейери още висяха от тавана, прилични на реконструиран динозавърски скелет.

Боби Гейнис седеше пред купчина картони, половината от които явно вече прегледани. Поглеждаше поредния картон и го обръщаше. Поглеждаше и обръщаше. Изобщо не обърна внимание на Болд, докато той не застана на няколко сантиметра от нея. Тя вдигна глава и му каза:

— Недей да стоиш, сержант. Ами седни и помагай. — И му подаде половината от непроверените картони. И като че допреди малко бяха обсъждали въпроса, без предисловие продължи: — Новата смяна е застъпила в шест часа, така че няма кой да ни каже дали го е виждал днес. Но едно от момичетата го позна по описанието. Гарман се ползва от услугите на пункта, но името му било друго. Каза, че при него многото пластични операции са довели до непрестанна инфекция около ушите. Затова носи качулка и си закопчава фланелата догоре — за да ги крие. Явно не са много за показване. И постоянно го болят. Ако е идвал днес, значи е в тези купчинки. А ако е в тях, значи има отбелязани някакви, макар и минимални данни за него. Всички пациенти са длъжни да се регистрират тук. Това е нещо от рода на здравноосигурителна организация, но без събиране на застраховки.

Една от сестрите извика по име следващия пациент от скупчилата се тълпа. Някакъв мъж отговаряше на телефона и едновременно обслужваше компютърния терминал.

— Ти не се обаждаше — каза Болд. Разгръщайки картоните, я попита: — Какво търсиш?

— Инжекция от това лекарство. — И му подаде бланка за оформяне на лекарствени пратки, върху която беше написано на ръка названието на антибиотик. — Тази дума трябва да бъде написана ето тук — обясни тя, посочвайки едно от правоъгълничетата в картона, който в момента преглеждаше. — Докторите обаче пишат с краката си и всъщност не знам какво точно търся. Как може хора, които са прекарали десет години в университета, да пишат така, сякаш нямат и основно образование?

— Как може ти да не се обадиш повече от час?

Тя махна с ръка към телефонния автомат. Един мъж говореше в слушалката, а след него се виеше дълга опашка.

— Тук ври и кипи. Мислех, като свърша работа, и тогава да се обадя. Знам, че е като стрелба напосоки, но…

— Не, Боби, това си е направо гениален ход.

Той рядко правеше комплименти и тези негови думи я накараха да спре за момент.

— Когато момичето ми каза, че се сеща за него… е, почувствах се като на Коледа. Исках да го открия и да ти го поднеса като подарък. Не исках предварително да се обаждам. — След което изкрещя: — Ето го! — и вдигна високо картона, който току-що беше погледнала. Извърна се и извика към мъжа пред компютрите. — Джони Бабкок! Дайте ми всичко, което имате за него.

Мъжът се подвоуми как да постъпи, не знаейки коя е Боби. Болд и Гейнис се легитимираха почти едновременно, само Болд произнесе пръв:

— Полиция!

Това предизвика истинска суматоха сред насъбралите се хора. Болд се извърна и видя как четирима младежи тъкмо се изнизваха на бегом през вратата.

Докато изписваше съобщеното му от Гейнис име върху екрана, мъжът каза:

— Много подходящ начин да се поразреди тълпата. Много ви благодаря. И аз смятам да го използвам някой път.

След което се извърна към екрана и изчете на глас появилата се информация:

— Бабкок Джонатан. Няма телефон. Улица „Южен Вашингтон“, хиляда седемстотин и четири, апартамент две ве. Да ви го разпечатам ли?

Нямаше кой да му отговори. Двамата полицаи вече бяха на вратата.

60.

Дафи паркира недалеч от къщата на Сантори на улица „Джексън“, където с Болд преди време бяха арестували Никълъс Хол.

Протегна ръка към мобифона си, за да повика подкрепление — машинална реакция, автоматизирана след толкова години работа, но се отказа. Заради Бен и най-вече заради себе си — не искаше да излезе отново, за втори път в рамките на двадесет и четири часа, че се е лъгала. Разумът й подсказа, че е по-добре първо да проучи обстановката и едва тогава да се обади.

Прехвърли чантата през дясното си рамо, отвори я и пъхна ръка вътре, улавяйки пистолета. Нямаше да паркира в алеята до къщата, защото колата й беше различна марка от тази на Мартинели. Щеше да я остави тук и да отиде пеша до къщата, прикривайки си лицето, доколкото беше възможно. Мисълта Гарман да е забелязал и прочел адреса на Бен върху раницата й се струваше състоятелна. Ако беше така наистина, Колежанина точно в този момент можеше и да я наблюдава, покачен на някое дърво, или все още да подготвя запалителната си инсталация в личната си лаборатория. А можеше и да дълбае нова препратка към Библията върху кората на някое дърво. Нямаше да се оглежда и да го търси по дърветата наоколо, нямаше да се издава. Ще влезе вътре, надявайки се да намери Бен. Нали всъщност не беше много сигурна за случилото се с Гарман?

Потейки се от притеснение и стискайки пистолета, пъхнала ръка в отворената си чанта — сърцето й биеше до пръсване — тя въздъхна тежко и излезе от колата. Държи всичко под контрол, успокояваше се тя. Нямаше защо да се паникьосва.

Дафи изобщо не обърна внимание на ситния дъжд, на студа, просмукал въздуха. Дъждът беше нещо съвсем обичайно с наближаването на зимата, както и резките смени — един ден циганско лято, на втория ден — студен порой. Нагоре по хълма имаше малък парк. Дърветата са високи, помисли си тя, наполовина сигурна, че Гарман може да е там. Съжали, че не се беше обадила на Болд, че не се беше обадила за подкрепление, но си припомни за заповедта на Шосвиц за отмяна на така или иначе несполучилото наблюдение на къщата с Мартинели.

Пое към задния вход и изкачи стълбите. Дупката на прозореца, която Никълъс Хол беше направил, за да проникне вътре, беше прикрита с пластмасова плоскост. Ако в момента Гарман я наблюдаваше, за нея беше немислимо да стои пред задната врата на собствения си дом, чудейки се дали да влезе, или не. Натисна бравата. Вратата се оказа заключена. Протегна ръка като че насочвайки ключ към ключалката, иначе отмести с юмрук пластмасата и завъртя ключа от вътрешната страна. Вратата се отвори и Дафи влезе вътре — зад нея вратата се затръшна по инерция.