Докторът не издържа и високо запита:

— Кукло, как те казват?

Но момиченцето мълчеше. Тогава докторът се опомни. Куклата беше развалена; трябваше да й върне гласа, да поправи сърцето, да я научи отново да се усмихва, да танцува и да се държи тъй, както се държат момиченцата на нейна възраст.

„Тя има наглед дванадесет години.“

Не биваше да се бави. Докторът се зае за работа. „Трябва да възкреся куклата.“

Леля Ганимед дописа писмото си. Два часа тя се отегчава. После почна да я прихваща любопитство. „Каква е тази бърза работа, която трябва да извърши доктор Гаспар? Каква е тази кукла?“

Тя тихо се подкрадна до вратата на работилницата и надзърна през сърцевидната дупчица на ключалката. Уви! Там беше поставен ключът. Тя нищо не видя, но затова пък вратата се отвори и излезе доктор Гаспар. Той беше така разстроен, че дори не направи бележка на леля Ганимед за нейната нескромност. Леля Ганимед се засрами и без това.

— Лельо Ганимед — рече докторът. — Аз излизам. По-точно аз ще трябва да замина. Повикайте файтон. Той помълча, после почна да си търка челото с длан.

— Отивам в Двореца на тримата шишковци. Твърде възможно е да не се върна оттам.

Леля Ганимед отстъпи изумена:

— В Двореца на тримата шишковци?

— Да, лельо Ганимед. Работата е много мръсна. Докараха ми куклата на наследника Тутти. Тя е най-добрата кукла в света. Механизмът й се счупил. Държавният съвет на тримата шишковци ми е заповядал да поправя тази кукла до утре сутринта. Заплашва ме строго наказание.

Леля Ганимед се готвеше да заплаче.

— И ето аз не мога да поправя тази клета кукла. Разглобих механизма, скрит в гърдите й, разбрах неговата тайна, бих съумял да го възстановя. Но… такава дреболия! Зарад една глупава работа, лельо Ганимед, аз не мога да направя това. Там в този сложен механизъм има едно зъбчато колело — то се е пукнало… За нищо го не бива! Трябва да се направи ново. Имам подходящ метал, нещо като сребро… Но преди да пристъпя към работа, този метал трябва да престои в разтвор от сярна киселина поне два дни. Разбирате ли, два дни… А куклата трябва да бъде готова утре сутринта.

— А някакво друго колело не може ли да се постави? — плахо предложи леля Ганимед.

Докторът печално махна с ръка:

— Всичко опитах, нищо не излиза.

След пет минути пред къщата на доктор Гаспар стоеше покрита наемна бричка. Докторът беше решил да отиде в Двореца на тримата шишковци.

— Ще им кажа, че до утре сутринта куклата не може да бъде готова. Нека правят с мене, каквото искат…

Леля Ганимед хапеше престилката си и клатеше глава дотогава, докато не се изплаши, че главата й ще се отърколи.

Доктор Гаспар сложи до себе си куклата и замина.

VII. Нощта на странната кукла

Вятърът свиреше и в двете уши на доктор Гаспар. Получаваше се отвратителна мелодия, дори по-лоша от онзи негърски галоп, който подкарват в дует точилното колело и ножът под ръцете на старателния точилар.

Докторът потули ушите си с яката и се загърби към вятъра.

Тогава вятърът се залови за звездите. Той ту ги гасеше, ту ги търкаляше, ту ги захвърляше зад черните триъгълници на покривите. Когато тази игра му омръзна, той измисли облаците. Но облаците се разтурваха като кули. Тогава изведнъж вятърът стана студен: той изстина от злоба.

Докторът трябваше да се загърне в пелерината. Половината от пелерината си той даде на куклата.

— Карайте по-бързо! Карайте по-бързо! Моля ви се, карайте по-бързо!

Отведнъж без всякаква причина на доктора му стана страшно и той почна да подканя кочияша.

Беше много тревожно, тъмно и пусто. Само в няколко прозорци се появиха червеникави светлинки, капаците на останалите бяха затворени. Хората очакваха страшни събития.

Тази вечер много неща изглеждаха необикновени и подозрителни. И понякога докторът дори се страхуваше, че очите на странната кукла току-виж ще засветят в тъмното като две прозрачни камъчета. Той се мъчеше да не гледа своята спътница.

„Глупости — успокояваше се той. — Разиграли са се нервите ми. Най-обикновена вечер. Само има малко минувачи. Само вятърът така странно размята сенките им, че всеки срещнат ти се струва наемен убиец с крилата тайнствена пелерина… Само газените фенери по кръстопътищата горят с някаква мъртвешко-синя светлина… Ах, дано само по-скоро стигнем до Двореца на тримата шишковци!“

Има едно много добро средство против страха: да заспиш. Особено се препоръчва да се покриеш с одеялото презглава. Докторът прибягна към това средство. Одеялото той замести с шапката, която плътно нахлупи над очите. И разбира се, започна да брои до сто. Това не помогна. Тогава той се възползува от едно силно действуващо средство. Той повтаряше на себе си:

— Един слон и един слон — два слона; два слона и един слон — три слона; три слона и един слон — четири слона.

Стигна до цяло стадо слонове. А сто и двадесет и третият слон от въображаем слон се превърна вече в истински слон. И тъй като докторът не можеше да разбере слон ли е, или розовият борец Лапитуп, то очевидно докторът спеше и беше почнал да сънува.

Времето насъне минава много по-бързо, отколкото наяве. Във всеки случай докторът насъне успя не само да стигне до Двореца на тримата шишковци, но и да се яви пред техния съд. Всеки от тях стоеше пред него, хванал за ръка една кукла, както циганин държи своята маймунка в синя фуста.

Те не искаха да слушат никакви обяснения.

„Ти не си изпълнил заповедта — рекоха те. — Ти заслужаваш строго наказание. Заедно с куклата трябва да минеш по жицата над «Площада на звездата». Само че си свали очилата…“

Докторът молеше за прошка. Главно той се страхуваше за участта на куклата… Той казваше така:

„Аз вече съм привикнал, аз вече знам да падам… Ако се откъсна от жицата и падна в басейна, нищо няма да ми стане. Аз имам опит: падал съм заедно с кулата на“ площада при градските порти… Но куклата, клетата кукла! Тя ще се разтроши на парчета… Съжалете я… Защото аз съм уверен, че тя не е кукла, а живо момиче с чудесно име което съм забравил, което не мога да си спомня…

„Не! — викаха шишковците. — Не! Никаква прошка! Такава е заповедта на тримата шишковци!“

Викът беше толкова силен, че докторът се събуди.

— Такава е заповедта на тримата шишковци! — викаше някой над самото му ухо.

Сега вече докторът не спеше. Викаха наяве. Докторът освободи очите си или по-точно очилата си изпод шапката и се озърна. Нощта, додето той спеше, беше успяла да почернее съвсем.

Екипажът беше спрял. Заобиколили го бяха някакви черни фигури: техният вик беше нахълтал в съня на доктора. Те размахваха фенери. От това из въздуха прелитаха решетчести сенки.

— Какво има? — попита докторът… — Къде се намираме? Кои са тия хора?

Една от фигурите се приближи и вдигнала фенера наспроти главата, освети доктора. Фенерът се разлюля. Ръката, която го държеше отгоре за халката, беше в ръкавица от груба кожа, силно разширена като фуния горе.

Докторът разбра: гвардейци.

— Такава е заповедта на тримата шишковци — повтори фигурата.

Жълтата светлина я разкъсваше на части. Проблясваше мушамената шапка, която в нощта правеше впечатление на желязна.

— Никой няма право да се приближи до двореца на повече от километър. Днес издадоха тази заповед. В града има вълнение. По-нататък не може да се отива.

— Да, но аз трябва да се явя в двореца.

Докторът беше възмутен.

Гвардеецът говореше с железен глас:

— Аз съм началникът на караула — капитан Цереп. Няма да ви пусна нита крачка напред. Завръщай! — викна той на кочияша, като замахна с фенера.

Докторът го достраша. Ала той не се съмняваше, че ако узнаят кой е той и защо трябва да бъде в двореца, незабавно ще го пуснат.

— Аз съм доктор Гаспар Арнери — каза той.