„Горкичката! — помисли доктор Гаспар. — Тя трябва да е болна.“
И отново се обърна към чиновника:
— По всяка вероятност нужна е моята помощ? Горкото дете е заболяло, нали?
— Да, нужна е вашата помощ — отвърна чиновникът с дългия нос.
„Няма никаква съмнение, че е племенница на един от тримата шишковци или мъничка гостенка на наследника Тутти. — Докторът градеше своите съображения. — Тя е богато облечена, носят я от двореца, капитанът на гвардията я съпровожда — ясно е, че е много важна особа. Ама нали не пущат живи деца при наследника Тутти. По какъв начин това ангелче е попаднало в двореца?“
Докторът се губеше в догадки. Той отново се опита да завърже разговор с дългокосия чиновник:
— Кажете, от какво е болно това момиченце? Да няма дифтерит?
— Не, тя има дупка на гърдите.
— Искате да кажете, че белите й дробове не са в ред?
— Тя има дупка на гърдите — повтори чиновникът.
Докторът от учтивост се отказа да спори.
— Бедното момиченце! — въздъхна той.
— То не е момиченце, а кукла — рече чиновникът.
В това време каретата стигна до къщата на доктора.
Чиновникът с куклата и капитан Бонавентура влязоха подир доктора в къщата. Докторът ги прие в работилницата.
— Ако това е кукла, защо са нужни моите услуги?
Чиновникът започна да обяснява и всичко стана ясно.
Леля Ганимед, която не беше се съвзела още от сутрешните вълнения, надзърташе през дупчицата на ключалката. Тя виждаше страшния капитан Бонавентура. Той стоеше, като се подпираше на сабята си, и подрусваше крак в огромен ботуш с възбърнат горе кончов. Шпорите му приличаха на комети. Лелята виждаше печалното болно момиченце в розова празнична рокля, което чиновникът беше турил да седне на креслото. Момиченцето бе клюмнало глава с разчорлени коси и като че гледаше долу своите мили крачка, обути в атлазени пантофки със златни рози вместо пискюли.
Силен вятър блъскаше капака на прозореца в галерията и това хлопане пречеше на леля Ганимед да слуша.
Но тя все пак разбра нещо.
Чиновникът показа на доктор Гаспар заповедта на държавния съвет на тримата шишковци. Докторът я прочете и се разтревожи.
— Куклата трябва да бъде поправена до утре — рече и стана чиновникът.
Капитан Бонавентура звънна с шпорите си.
— Да… но… — докторът разпери ръце. — Аз ще се постарая, но мигар може да се гарантира? Аз не познавам механизма на тая вълшебна кукла. Трябва да го изуча, трябва да установя характера на повредите, трябва да приготвя новите части на този механизъм. За това е необходимо много време. Може би моето изкуство ще се окаже безсилно… Може би няма да успея да възстановя здравето на ранената кукла… Страхувам се, господа… Такъв къс срок… Само една нощ… Не мога да обещая…
Чиновникът го прекъсна. Той вдигна пръст и рече:
— Скръбта на наследника Тутти е много голяма, за да можем да се бавим. Куклата трябва да възкръсне до утре. Такава е волята на тримата шишковци. Никой не смее да не се подчинява на тяхната заповед. Утре сутринта вие ще донесете поправената, здрава кукла в Двореца на тримата шишковци.
— Да… но… — протестираше докторът.
— Без приказки! Куклата трябва да бъде поправена до утре. Ако вие направите това, очаква ви награда, ако не — строго наказание.
Докторът беше потресен.
— Ще се постарая — мънкаше той. — Но разберете, това е твърде отговорна работа…
— Разбира се — отсече чиновникът и сне пръста си. — Аз ви предадох заповедта, вие сте длъжни да я изпълните. Сбогом!…
Леля Ганимед отскочи от вратата и избяга в стаята си, дето в ъгъла поскърцваше щастливата мишка. Страшните гости излязоха. Чиновникът седна в каретата; граф Бонавентура, пробляснал и иззвънтял, се метна на коня; гвардейците нахлупиха шапки. И всички заминаха.
Куклата на наследника Тутти остана в работилницата на доктора.
Докторът изпроводи посетителите, после, като намери леля Ганимед, рече й с необикновено строг глас:
— Лельо Ганимед! Запомнете. Аз скъпя за славата си на мъдър човек, на изкусен доктор и изобретателен майстор. Освен това скъпя главата си. Утре сутринта мога да загубя и едното, и другото. Предстои ми тежка работа цялата тая нощ. Разбрахте ли? — Той размахваше заповедта на държавния съвет на тримата шишковци. — Никой не бива да ми пречи. Не вдигайте шум. Не тракайте с чиниите. Да няма миризма на недогорели въглени. Не къткайте кокошките. Не ловете мишки. Никакви пържени яйца, цветно зеле, мармалади и валерианови капки! Разбрахте ли?
Доктор Гаспар беше много сърдит.
Леля Ганимед се заключи в стаята си.
— Чудна работа, много чудна работа! — мърмореше тя. — Нищо не разбирам. Някакъв си негър, някаква си кукла, някаква си заповед… Настъпиха странни дни!
За да се успокои, тя реши да пише писмо на племенницата си. Стана нужда да пише много предпазливо, за да не скрибуца перото. Тя се страхуваше да не обезпокои доктора.
Мина час. Леля Ганимед пишеше. Тя стигна до описанието на чудния негър, който се появи днес сутринта в работилницата на доктор Гаспар.
„Те излязоха двамата. Докторът се върна с дворцовия чиновник и гвардейците. Те донесоха една кукла, която по нищо не се различава от момиченце, но негърът не беше с него. Къде се е дянал, не зная…“
Въпросът, къде се е дянал негърът, а той беше гимнастикът Тибул, безпокоеше и доктор Гаспар. Докато работеше над куклата, той не преставаше да мисли за съдбата на Тибул. Сърдеше се. Разговаряше сам със себе си:
— Каква непредпазливост! Аз го превърнах в негър и го боядисах с чудесна боя, направих го съвсем неузнаваем, а той сам се издаде днес на Четиринадесетия пазар. Та него могат да го хванат… Ах! И как е непредпазлив! Да не му се иска да попадне в желязната клетка?
Много голямо беше безпокойството на доктор Гаспар. Непредпазливостта на Тибул, после тази кукла… Освен това вчерашните вълнения, десетте ешафота на „Площада на съда“…
— Ужасно време! — възкликна докторът.
Той не знаеше, че днешната екзекуция е отменена. Дворцовият чиновник беше неразговорлив. Той не съобщи на доктора какво е станало днес в двореца.
Докторът разглеждаше бедната кукла и недоумяваше:
— Откъде са тези рани? Те са нанесени с хладно оръжие, навярно със сабя. Намушкали са куклата, чудесното момиченце… Кой ли е направил това? Кой ли се е осмелил да мушка със сабя куклата на наследника Тутти?
Докторът не предполагаше, че това са направили гвардейците. Той не можеше да допусне мисълта, че дори дворцовата гвардия се отказва да служи на тримата шишковци и минава на страната на народа. Как би се зарадвал той, ако узнаеше за това!
Докторът взе в ръце главицата на куклата. Слънцето летеше в прозореца. То силно осветяваше куклата. Докторът гледаше.
„Странно, много странно — размишляваше той. — Виждал съм нейде това лице… Е-да, разбира се! Виждал съм го, познавам го. Но къде? Кога? То беше живо, то беше живо лице на момиче, то се усмихваше, правеше чудни гримаси, беше внимателно, беше кокетливо и тъжно… Да, да. В това не може да има съмнение! Но проклетото късогледство ми пречи да запомням лицата.“
Той поднесе къдравата главица на куклата близо до очите си.
„Каква чудна кукла! Какъв умен майстор я е създал! Тя не прилича на обикновена кукла. Куклите обикновено имат сини ококорени очи, нечовешки и безсмислени, вирнато носле, разрязани като с пара устица, глупави руси къдрици, досущ както на агънце… Куклата изглежда щастлива наглед, но в действителност е глупава… А в тази кукла няма нищо кукленско. Кълна се, тя прилича на момиченце, превърнато в кукла!“
Доктор Гаспар се любуваше на своята необикновена пациентка. И през цялото време не го напускаше мисълта, че нейде някога е видял същото бледо личице, сивите внимателни очи, късите разчорлени косици. Особено познато му се стори накланянето на главата и погледа: тя навеждаше глава едва-едва встрани и гледаше доктора отдолу, внимателно, лукаво…