Прерязва ме последно мъчително съмнение дали всичко това не е клопка. Възможно е да са ме подмамили в капан и да ми връчат обвинителен акт, заповед за арест или за екстрадиция, или каквото и да е друго, само и само да ме върнат обратно в затвора. В такъв случай Ванеса има план, осигуряващ защитата на авоарите ни. В момента тя е на двеста метра от тук и чака.

Няма изненади. Достатъчно сме говорили по телефона и сме уточнили параметрите, затова се залавяме за работа. Стенли се обажда в Роуаноук на Дъсти Шивър и го включва на високоговорител — той вече представлява не само Куин Ракър, но и сестра му Ванеса и мен. Дъсти се обажда и ни сервира някаква тъпа шега как пропускал целия купон в Антигуа. Федералните се заливат от смях.

Най-напред преглеждаме споразумението за предоставяне на имунитет, в което в основни линии пише, че правителството няма да подлага на съдебно преследване мен, Куин, Ванеса Йънг или Дентън Ракър (известен и като Ди Рей) за никакви евентуални нарушения по време на разследването на убийствата на съдия Реймънд Фосет и Наоми Клеъри. Всичко това е казано на четиринайсет страници, но аз съм доволен от формулировките. Дъсти също го е прегледал и настоява за няколко дребни промени от страна на прокуратурата. Юристи са и от тях се очаква да се пазарят, но в крайна сметка се договарят. Документът е преработен в залата, после е подписан и изпратен на дежурен федерален съдия в Роуаноук. Трийсет минути по-късно по имейла пристига копие, одобрено и подписано от съдията. В правно отношение сме бетон.

С Куин е малко по-сложно. Първо има заповед за освобождаване, която снема от него всички обвинения във връзка с убийствата и съдържа още няколко завъртяни фрази, вмъкнати от Мъмфри и неговите момчета, за да свалят от себе си поне частично вината за неправомерните си действия. Двамата с Дъсти възразяваме и въпросните фрази са премахнати. Заповедта е изпратена по имейл на съдията в Роуаноук и той я подписва незабавно.

След това идва ред на искането по Член 35 за отмяна на присъдата и освобождаване на Куин. То е подадено във федералния съд във Вашингтон, който го е осъдил за продажба на кокаин, но Куин все още е в затвора в Роуаноук. Повтарям нещо, което вече няколко пъти съм казвал: няма да изпълня своята част от сделката, докато Куин не бъде освободен. Точка. Вече сме се уточнили по въпроса, но са нужни координираните усилия на няколко човека, а инструкциите пристигат от една миниатюрна островна държавица, наречена Антигуа. Съдията, осъдил Куин във Вашингтон, е на линия, но е зает в съда. Шерифската служба се чувства задължена да се намеси и настоява да премести Куин, когато настъпи моментът. В даден момент петима от шестимата адвокати, присъстващи на срещата, говорят по мобилните си телефони, а двама едновременно тракат и на лаптопите си.

Правим почивка и Вик Уестлейк ме кани да изпием по нещо разхладително. Намираме си маса под някаква тераса до басейна, далече от останалите, и си поръчваме студен чай. Той демонстрира престорено раздразнение от загубата на време и така нататък. Аз допускам, че сигурно носи някакво подслушвателно устройство и ще иска да говорим за златото. Усмихвам се — вече съм спокоен като истински жител на Антигуа, — но вътрешно съм нащрек.

— Ами ако имаме нужда от показанията ти по време на процеса? — пита ме сериозно той. Най-подробно сме обсъждали въпроса и аз мислех, че всичко сме изяснили. — Знам, знам, но ако ни трябват допълнителни доказателства?

Понеже той още не знае името на убиеца, нито обстоятелствата около престъплението, въпросът му е преждевременен и вероятно е просто въведение към нещо друго.

— Отговорът ми е „не“. Бях съвсем ясен. Не възнамерявам да се връщам в Щатите. Сериозно обмислям да се откажа от гражданството си и да стана пълноправен жител на Антигуа. Ще умра щастлив, ако никога повече не стъпя на американска земя.

— Не е ли малко прекалено, Макс? — пита той с тон, който мразя. — Имаш пълен имунитет.

— Лесно ти е да го кажеш, Вик, но ти не си лежал в затвора за престъпление, което не си извършил. Федералните веднъж вече едва не съсипаха живота ми. Няма да допусна да се повтори. Имам късмет, че ми се отваря втори шанс, и кой знае защо, не изгарям от желание отново да се поставям под ваша юрисдикция.

Той отпива от чая си и избърсва устни с ленена салфетка.

— Втори шанс. Да отплаваш към залязващото слънце с едно гърне злато.

Аз само го гледам. След няколко секунди Уестлейк пита малко неловко:

— Не сме говорили за златото, нали, Макс?

— Не сме.

— Ами да опитаме тогава. Какво ти дава правото да го задържиш?

Впервам поглед в едно копче на ризата му и заявявам съвсем ясно:

— Не разбирам за какво говориш. Нямам никакво злато. Точка.

— Ами трите кюлчета на снимката, която ни изпрати по имейла миналата седмица?

— Те са веществено доказателство и когато му дойде времето, ще ви ги дам заедно с кутията от пури на другата снимка. Подозирам, че целите са покрити с отпечатъци на Фосет и на убиеца му.

— Страхотно, но големият въпрос е къде е останалото злато?

— Не знам.

— Добре. Трябва да се съгласиш, Макс, че ще е полезно обвинението да знае какво е имало в сейфа на съдия Фосет. Каква е причината да бъде убит. В даден момент ще трябва да узнаем всичко.

— Може би никога няма да узнаете всичко. Ще разполагате с предостатъчно доказателства, за да осъдите убиеца. Ако прокуратурата оплете конците, вината не е моя.

Още една глътка, отчаян поглед.

— Нямаш право да го задържиш, Макс.

— Кое?

— Златото.

— Златото не у мен. Хипотетично обаче в създалото се положение то не принадлежи на никого. Със сигурност не е собственост на правителството, не е взето от данъкоплатците. Не сте го притежавали, не сте предявявали претенция за него. Никога не сте го виждали и на този етап не сте сигурни дори дали то съществува. Не е на убиеца, който е и крадец. Откраднал е златото от държавен служител, който вероятно се е сдобил с него вследствие на корупция. Ако евентуално успеете да идентифицирате първоизточника и се опитате да му го върнете, въпросните момчета или ще се скрият, или ще си плюят на петите. Златото просто си е някъде там, все едно в облаците. Като интернет е — никой не го притежава. — Махвам с ръка към небето в края на тази старателно отрепетирана тирада.

Уестлейк се усмихва, понеже и двамата знаем, че това е истината. В очите му просветва искрица, сякаш му се иска да се разсмее примирено и да възкликне: „Страхотна работа!“. Разбира се, не го прави.

Връщаме се в апартамента и научаваме, че съдията във Вашингтон все още е зает с по-важни дела. Не възнамерявам да стоя на една маса с група федерални агенти, затова излизам на разходка по брега. Обаждам се на Ванеса и й съобщавам, че напредваме бавно и че не съм видял оръжия и белезници. Засега всичко е спокойно. Куин скоро ще бъде освободен. Тя ме осведомява, че Ди Рей е в кантората на Дъсти и чака брат им.

По време на обедната си почивка съдията, осъдил Куин на седем години за пренасяне на наркотици, неохотно подписва заповед за отмяна на присъдата му въз основа на Член 35. Вчера е разговарял със Стенли Мъмфри, Виктор Уестлейк и шефа му Джордж Мактейви, а също и с главния прокурор, за да бъде подчертана важността на представения му казус.

Куин незабавно е отведен от ареста в Роуаноук в кантората на Дъсти Шивър, където попада в прегръдките на Ди Рей и се преоблича с джинси и фланелка. Сто и четирийсет дни след арестуването си в Норфък, Вирджиния, Куин е на свобода.

Когато всички документи и заповеди са надлежно подписани, прегледани и удостоверени като валидни, вече е два и половина. В последната минута аз излизам навън и се обаждам на Дъсти. Той ме уверява, че сме ги „стиснали за гърлото“, че всички документи са изрядни, всички права са защитени и всички обещания са изпълнени.

— Започни да пееш — казва ми той през смях.