През следващите два дни изпълняваме различни задачи и установяваме Макс стабилно в новия живот. Пиша първия си чек на агенция за лизинг на автомобили и отпрашвам от там с ауди А4 кабриолет — мое за следващите дванайсет месеца срещу 400 долара месечно и с пълна застраховка. Сега, след като съм мобилен и двамата с Пат започваме да си лазим по нервите, той започва да намеква, че е време да си тръгва. Готов съм за независимостта си, а той е готов да се прибере у дома.

Отново посещавам Гречън, за да проверя правилата за осъществяване на парични преводи към банката, и й обяснявам, че скоро ще пристигне съществена сума. Пат изяснява нещата с началството си и парите от наградата са преведени от някаква тайна сметка в моята. Предполагам, че всички участници в паричния превод вземат обичайните предпазни мерки.

Няма откъде да знам, че някой наблюдава превода.

22

Искането на Дъсти Шивър за отхвърляне на самопризнанията не беше никак изненадващо. Беше дълго, добре написано, добре обосновано и подкрепено от трийсет страници клетвени показания, подписани от Куин Ракър, в които той изцяло се отказваше от самопризнанията си. Три дни след подаването му Виктор Уестлейк и двама от агентите му се срещнаха със Стенли Мъмфри и двама от заместниците му. Целта им беше да прегледат искането и да подготвят отговор. Нито Мъмфри, нито някой друг в залата беше осведомен за тактиката на провелите разпита агенти Панковиц и Делок, нито пък знаеха, че Уестлейк и четирима от хората му са наблюдавали десетчасовия маратон и са го записали. Информацията никога нямаше да стигне до прокурора и да стане достояние на защитата, на съдията или на някой друг.

Стенли беше осведомен подробно от подчинените си за ставащото и пое контрола над срещата. Започна с думите:

— Първият и най-важен въпрос е твърдението, че обвиняемият е искал да разговаря с адвокат.

Уестлейк кимна на един агент, който извади някакви документи, и каза:

— Разполагаме с клетвените показания на агентите Панковиц и Делок, провели разпита, с които те отговарят на обвиненията. Както ще видите, според техните показания той няколко пъти е споменал за адвокат, но нито веднъж не е изискал изрично такъв. Не е прекъсвал разпита. Искал да говори.

Стенли и хората му прегледаха клетвените показания. След няколко минути Стенли заяви:

— Така, втора точка. Обвиняемият твърди, че многократно е бил заплашван със смъртна присъда и от двамата агенти. Ако е вярно, това е изключително неуместно и най-вероятно ще предизвика отхвърляне на самопризнанията.

Уестлейк кимна и отговори:

— Погледнете долу на страница седем, и на двете показания. Агентите заявяват под клетва, че не са отправяли никакви заплахи. Те са много опитни във воденето на разпити и познават правилата по-добре от всеки друг.

Стенли и хората му разлистиха на седма страница и прочетоха текста. Чудесно. Каквото и да твърдеше Куин в клетвените си показания, двама федерални агенти бяха насреща, за да разкажат какво се е случило всъщност.

— Изглежда ми добре. Третият момент е, че агентите са обещали на обвиняемия да не го изправят пред съда за предумишлено убийство.

— Девета страница — каза Уестлейк. — Нашите агенти знаят, че не са упълномощени да сключват сделки. Само прокурорът може да го прави. Честно казано, намирам това твърдение за налудничаво. Ракър е изпечен престъпник, той знае, че прокурорите, а не полицаите сключват сделките.

— Съгласен съм — бързо отвърна Стенли. — Следващото твърдение е, че агентите на ФБР са заплашили да отправят обвинения и към други членове на семейство Ракър.

— Нима не става така винаги, Стенли? Правят признание, доброволно и свободно, а после нямат търпение да го разкъсат и казват, че били заплашвани. Виждал си го много пъти. — Разбира се, Стенли го бил виждал, макар всъщност да не беше. Уестлейк продължи: — Но трябва да призная, че няма да е зле да приберем всички Ракър и да им боднем иглата.

Хората на Уестлейк се засмяха. Хората на Стенли се засмяха. Най-обикновено забавление.

— А какво ще кажете за твърдението, че разпитващите са злоупотребили и са довели обвиняемия почти до изтощение?

— Ето каква е истината, Стенли — зае се да обяснява Уестлейк. — Агентите многократно са питали Ракър дали предпочита да спрат и да продължат по-късно. Той отказвал, понеже не искал да нощува в ареста. Проверихме и там наистина се оказа препълнено, имаше адски много задържани. Обяснили го на Ракър и той отказал да отиде.

На Стенли му звучеше напълно логично.

— Добре, следващите три точки също трябва да бъдат разгледани, но не мисля, че в отговора си ще ги коментираме подробно. Става дума за твърдението, че агентите на ФБР са разполагали с балистичен доклад, свързващ убийствата с онзи смит-и-уесън, конфискуван от обвиняемия. За нещастие, както вече стана ясно, балистиката изключи това оръжие.

— Лъжата е допустима, особено при разпит на толкова високо ниво, Стенли — заяви Уестлейк с тон на мъдър стар професор.

— Разбирам, но питам само от любопитство — агентите ви наистина ли са излъгали за това?

— Не, разбира се. Не, категорично не. Дванайсета страница от клетвените им показания.

— И аз така си мислех. А следващото твърдение — че агентите ви са излъгали за следа на местопрестъплението, която отговаря на ботушите, иззети от обвиняемия?

— Не е вярно, Стенли. Плод е на въображението на отчаян адвокат и на неговия виновен клиент.

— Имате ли следа от ботуш?

Уестлейк хвърли поглед към един от агентите си, като че ли току-виж се оказало, че има някаква следа, която той е забравил. Агентът поклати глава.

— Не — призна Уестлейк. — Няма такава.

— Стигаме до твърдението, че агентите ви са излъгали за няколко очевидци. Първият уж видял обвиняемия в град Рипълмийд приблизително по време на убийствата. Вярно ли е?

Уестлейк се размърда на стола, премести тежестта на тялото си и се усмихна снизходително.

— Виж, Стенли, изглежда, нямаш представа какво е нужно, за да пречупиш виновен заподозрян. Има някои номера и…

— Разбирам.

— Освен това трябва да го уплашиш, да го накараш да си мисли, че разполагаш с много повече доказателства, отколкото може би имаш в действителност.

— Не съм виждал показания от такъв свидетел.

— Няма и да видиш. Той не съществува.

— Всички сме от един отбор, Вик. Просто искам да разбера истината, за да можем да отговорим на искането за отхвърляне, разбираш ли?

— Разбирам.

— А вторият свидетел? Човекът от магазина близо до вилата? И той не съществува, нали?

— Не съществува.

— Агентите използвали ли са и други номера, за които не знам?

— Не — отговори Уестлейк, но никой в стаята не му повярва.

— И така, да обобщим обвинението срещу Куин Ракър: няма свидетели, няма балистичен доклад, няма следа от ботуш, няма пръстови отпечатъци, няма никакви веществени доказателства, нали така?

Уестлейк кимна бавно, но нищо не каза.

— Имаме само заподозрян, който е бил в района на Роуаноук след убийствата, но няма доказателства да е бил там преди това, нали?

Отново кимване.

— Освен това заподозреният е заловен с повече пари в брой, отколкото обикновено носи човек у себе си. Значително повече, бих казал.

Уестлейк се съгласи.

— Но Ракър сам признава, че е трафикант на наркотици от прословуто с тази дейност семейство, така че парите в брой надали са проблем. — Стенли избута бележника и разтри слепоочията си. — Господа, разполагаме със самопризнание и нищо повече. Ако самопризнанието отпадне, господин Ракър ще се измъкне и няма да има процес.

— Не може да няма самопризнание — каза Уестлейк. — Немислимо е.

— И да има, представям си колко скептично ще погледне съдията. Продължителността на разпита ме притеснява. Десет часа през нощта. Видимо изморен заподозрян, който е изпечен мошеник и най-вероятно би поискал адвокат. Двама опитни разпитващи, които владеят всякакви номера. Висим на косъм.