Променям темата и разпитвам за Програмата за защита на свидетелите. Седалището на Пат е във Вирджиния и той скоро ще се върне у дома. Друг шериф ще стане моята свръзка, моят отговорник, но по никакъв начин няма да се опитва да ме контролира. Той, или тя, винаги ще бъде наблизо, в случай че възникне проблем или неприятност. Обикновено отговорникът следи още няколко човека. При най-малкия намек, че нещо не е наред, ще ме преместят на друго място, но Пат ме уверява, че това рядко се случва.

Как могат да ме открият лошите? Пат отговаря, че не знае, понеже не се е случвало.

— Но със сигурност ти се е налагало да местиш хора — притискам го.

— Не съм участвал в преместване, но, да, случвало се е. Доколкото знам, а аз се занимавам с информатори от десет години, не е имало сериозна заплаха срещу никого. Чувал съм обаче за двама или може би трима, които са били убедени, че са разкрити. Поискали да бъдат преместени, затова ние сме се намесили и те отново са изчезнали.

По очевидни причини нито в юридическата, нито в общата библиотека във „Фростбърг“ имаше книги за Програмата за защита на свидетелите, затова познанията ми са ограничени. Но аз знам, че Програмата не е идеална.

— Значи не сте се сблъсквали с никакви проблеми? Трудно ми е да го повярвам.

— Не казвам, че сме безгрешни. Има една страхотна история отпреди трийсет години, легенда в нашата сфера. Имали сме сериозен информатор в мафията, който издал фамилията си и свалил някои от едрите босове — един от най-големите удари на ФБР за всички времена. Човекът все едно имал нарисувана на тялото си огромна мишена, която ще улучиш и с вързани очи. Нашите хора го скрили много надълбоко и минали няколко години. Бил пощенски инспектор в градче с петдесетина хиляди жители — идеално прикритие, — но той си бил мошеник, нали така? Престъпник по природа, затова просто не можел да остане чист. Отворил автокъща за автомобили втора употреба, после още една. Влязъл в бизнеса със заложни къщи, започнал да продава крадена стока и накрая се замесил в търговията с марихуана. Ние знаехме кой е, но ФБР не. Когато го пипнали, се обадил на отговорника си да го измъкне под гаранция. Отговорникът откачил, както и всички по стълбицата, чак до директора на ФБР. Настанала безумна суетня да го измъкнат от затвора и да го преместят на ново място. Застрашена била работата на много хора, сключвали сделки, умолявали съдии и най-накрая обвиненията срещу него били снети. Но се разминало на косъм. Затова повече недей да переш пари.

Пат смята, че последната му забележка е забавна.

— Никога не съм прал пари — заявявам без усмивка аз.

— Извинявай.

Дояждаме си десерта и се отправяме към новия ми дом. Намира се на седмия етаж на един небостъргач — един от четирите на брега, с тенис кортове и басейни долу. Пат ми обяснява, че повечето жилища се отдават под наем, но има и постоянни обитатели. Наемът е платен за шест месеца, после зависи от мен. Апартаментът е едностаен, обзаведен, с кухненски бокс, хубаво канапе и столове — не е луксозен, но не е и евтин. След като Пат си тръгва, излизам на балкончето си и съзерцавам луната над океана. Вдишвам соления въздух и слушам тихия плясък на вълните.

Свободата е вълнуваща. И неописуема.

Забравил съм да дръпна завесите и се събуждам от ослепителното слънце. Първата ми истинска сутрин като свободен човек, когото никой не наблюдава. Нямам търпение да усетя пясъка между пръстите си. На плажа има няколко ранобудници и аз бързо слизам, скрил отчасти лицето си под бейзболната шапка и слънчевите очила. Никой не ме забелязва, никой не дава и пет пари. Хората, които скитат безцелно по плажа, са потънали в собствените си светове и аз също бързо потъвам в своя. Нямам семейство, работа, отговорности и минало. Макс започва чисто нов живот.

Пат Сърхоф ме взема към обед и двамата хапваме по един сандвич. След това ме закарва във военноморската база „Мейпорт“, където имам среща с лекар, — запознат със случая. Възстановяването ми върви добре, няма никакви усложнения. Ще дойда пак след две седмици за още един преглед.

След това отиваме в Сън Коуст Банк близо до апартамента ми и докато се придвижваме, Пат ме подготвя какво предстои. Той няма да влезе, защото е важно сам да открия сметката. Никой в банката не е запознат със случая, всичко е по нормалната процедура. За момента Макс Болдуин е почти пенсионер, не работи и обмисля да се премести в района. Иска да си открие стандартна текуща сметка, съвсем обикновена, и като начало ще внесе хиляда долара. След като сметката бъде открита, Макс ще се върне в банката и ще получи инструкциите за осъществяване на банковите преводи. В банката ме насочват към прелестната Гречън Хайлър — изрусена дама на около четирийсет, която прекарва много време на слънце. Има малко бюро в тясна кабинка и не носи брачна халка. Няма откъде да знае, че е първата жена, с която оставам наистина насаме след повече от пет години. Колкото и да се старая, не мога да възпра неприличните мисли. Може би е напълно естествено. Гречън е бъбрица, а в момента аз също съм бърборко. Бързо приключваме с документите и гордо й давам истинския си адрес. Внасям хиляда долара в брой. Тя ми подава няколко временни чека и обещава да ми изпрати още по пощата по-късно. Приключваме деловата част и продължаваме да си бъбрим. Гречън ми дава визитната си картичка и ме уверява, че е готова да ми оказва всякакво съдействие. Обещавам да й се обадя, когато си взема мобилен телефон — банката иска телефонен номер. За малко да я поканя на вечеря, най-вече защото съм убеден, че ще се съгласи, но мъдро се въздържам. Ще имам предостатъчно време за това по-късно, когато се почувствам по-удобно и лицето ми е по-приятно за гледане. Надявам се.

Предложих на Дион да се оженим, когато бях на двайсет и четири години, и от този миг до деня, в който ме арестуваха, нито веднъж не съм й изневерил. Веднъж за малко да го направя със съпругата на наш познат, но и двамата осъзнахме, че финалът ще е лош. Като адвокат в малко градче се бях нагледал на разводи и все се чудех защо хората объркват живота и семействата си по такъв ужасен начин само защото не съумяват да устоят на изкушението. Един бърз и небрежен флирт, после нещо по-сериозно и не след дълго се озовават в съда, където им издират очите, губят децата си и доста пари. Всъщност обожавах жена си и у дома получавах предостатъчно секс. Другата част от истината е, че никога не съм смятал себе си за любимец на жените.

Преди Дион имах приятелки и си живях добре като ерген, но никога не съм скачал сляпо от легло в легло.

Сега съм на четирийсет и три, сам съм и предчувствам, че има много жени на моята възраст, които си търсят компания. Усещам желание, но в същото време всичките ми ходове трябва да бъдат премислени.

На излизане от банката се чувствам удовлетворен. Току-що съм изпълнил първата мисия в своя таен живот. Пат ме чака в колата и когато влизам, пита:

— Е?

— Няма проблем.

— Защо се забави толкова?

— Служителката беше сладурана и направо ми се метна.

— Това винаги ли е било проблем?

— Не бих го нарекъл проблем, но, да, привличам жените. Открай време се налага да ги разгонвам.

— Продължавай да ги разгонваш. Жените са провалили много мъже.

— Значи си специалист по жените?

— Ни най-малко. Сега накъде?

— По магазините. Трябват ми свестни дрехи.

Намираме магазин за мъжки дрехи, където срещу осемстотин долара обновявам гардероба си. Пат и този път ме чака в колата. И двамата сме на мнение, че двама мъже на четирийсет и няколко години, единият бял, другият — черен, които пазаруват заедно, могат да привлекат известно внимание. А моята цел е да не привличам никакво внимание. След това той ме закарва в представителството на „Флорида Селюлар“, където си купувам айфон и го регистрирам. С телефона в джоба си най-сетне се чувствам като истински американец — във връзка със света.