Чак след известно време установих, че създанието изобщо няма крила, ами това около него са полите на дългата му дреха, които се развяват от вятъра. Пред изумените ни погледи бедуинът — какъвто най-вероятно щеше да се окаже човекът насреща — свали позлатения си боен шлем, чийто предпазител имаше формата на орлова глава, и разтърси златистите си къдрици, спускащи се до широките му рамене.

— От върха на скалата ви видях да бягате от бурята — отбеляза той и по гласа му вече можехме да сме сигурни кой е неочакваният гост.

Господарката ми изпищя отново, този път от радост, и се втурна с разтворени обятия към Танус. Той я грабна в прегръдките си, сякаш тя беше мъничко дете, и я вдигна високо. После я свали и я притисна към гърдите си. Тогава тя поднесе устните си към неговите и двамата потънаха в страстна целувка.

Аз останах сам и забравен. Колкото и да бях рискувал, за да ги събера заедно, мисля, че не ще ми стигнат силите да опиша всички чувства, които ме обзеха, докато ги чаках да се уморят от страстните си прегръдки. Знам, че ревността е най-долното от всичките ни чувства, но обичах Лострис не по-малко от самия Танус, а пък и в любовта ми към нея нямаше нищо тъй бащинско и братско, както й се искаше на нея. Може да съм евнух, но винаги съм изпитвал към нея такава любов, каквато би изпитал и всеки друг. Уви, това, че ме бяха лишили от моята мъжественост, само правеше чувствата ми по-горчиви и болезнени.

Повече не можах да издържа и тихомълком, като прогонено псе, заслизах към дъното на галерията. Танус най-после благоволи да ме забележи. За миг се съжали над мен, откъсна устни от Лострис и извика подире ми:

— Таита, не ме оставяй сам с царската съпруга. Ако ти не останеш, кой ще ме пази от това ужасно изкушение? Честта ни се излага на опасност. Знаеш, че не можеш да ми довериш току-така своята господарка. Ако сега не останеш, голям срам ще се лепне на името на фараона.

— Моля те, върви си — на свой ред се обади господарката Лострис. — Остави ни сами. За никаква чест не искам да слушам сега. Любовта ни вече чака твърде дълго. Не мога да търпя толкова, колкото се казва във видението ти. Остави ни сами, мили Таита.

Избягах от гробницата, сякаш си спасявах живота. Можех да попадна насред бурята и да загина. Така поне щях да сложа край на мъката си, но както винаги страхливецът проговори у мен и вятърът ме накара да се върна обратно. Довлякох се до някакво местенце, защитено от бурята, и се отпуснах безпомощно на земята. Увих си главата с дебелия шал, за да не виждам и да не чувам нищо, но дори и воят на вятъра не можеше да заглуши звуците, които се носеха от погребалната камера.

В продължение на два дни ураганът не престана. Голяма част от времето прекарах в сън, опитвайки се да намеря успокоение. Но когато и да се събудех, ушите ми дочуваха едно и също — как Лострис и Танус се любят — и мъчението започваше отново. Странно, че никога не бях изпитвал подобна мъка, когато господарката ми отиваше в леглото на фараона, но пък и старецът никога не беше значел нещо за нея.

Това, което сега бях принуден да слушам, беше съвсем различно. Сърцето ми се късаше при всеки вик, при всяка, въздишка, при всяка нежно прошепната дума. Една млада жена плачеше и стенеше, но не от болка, и това можеше да ме съсипе. Виковете им всеки път, когато двамата достигнеха екстаза, ме горяха повече от ножа на Расфер преди години.

Най-накрая бурята утихна и като се сбогува жално с хълмовете наоколо, вятърът си замина надалеч. Навън отново стана светло и си дадох сметка, че вече три дни, откакто съм затворен в гробницата. Изправих се и извиках високо на двамата влюбени. Страхувах се дори да сляза долу, да не би да ги зърна какво правят. Известно време никой не ми отговори, докато най-накрая господарката ми се обади с дрезгав глас:

— Таита, това ти ли си? Аз пък сънувах, че съм загинала в бурята и тя ме е отнесла далеч на запад, в рая.

Бурята беше отминала и ни оставаше съвсем малко време. Навярно царските ловци бяха започнали да ни търсят. За щастие бурята щеше да ни послужи за извинение, че сме изчезнали, защото най-вероятно оцелелите, ако такива изобщо имаше, се бяха пръснали на всички посоки и никой не би ни държал сметка как сме се появили точно при гробниците. Но и никой не биваше да ни открие в компанията на Танус.

От друга страна, тези два дни с него не си бяхме казали думичка, а трябваше да обсъдим доста въпроси. Седнахме на входа на гробницата и набързо нахвърлихме плановете си за бъдещето.

Господарката ми се беше умълчала и изобщо в поведението й имаше нещо доста необичайно. Вече не бъбреше непрестанно, както навремето, а само гледаше в очите Танус и от изражението й се излъчваше истинско благоговение. Напомняше ми на жрица, която се моли пред образа на своето божество-покровител. Очите й не се откъсваха от лицето му и от време на време я виждах да го докосва, колкото да се увери, че е от плът и кръв.

Щом усетеше ръката й, Танус прекъсваше разговора и потъваше в дълбоките й, зелени очи. Налагаше се да му напомням, че имаме работа да вършим. Колкото и да се насилвах, трудно ми беше да споделя щастието им и възхищението, с което двамата се гледаха, ме изпълваше с още по-тежка горест.

Докато се разберем за всичко, се забавихме повече, отколкото трябваше, но най-накрая се сбогувах с Танус и с бърза крачка поведох магарето към реката. Макар слънцето да се беше показало, въздухът все още беше изпълнен с жълтеникав прах, който хвърляше неестествена сянка над пустинята. Забързах напред, а господарката ми остана да се сбогува с Танус. Аз се спрях да я изчакам в подножието на хълма.

Най-сетне двамата се показаха от гробницата. Изгледаха се продължително, без да се докосват, сетне той се обърна и тръгна по пътя си. Господарката ми го изчака да се скрие зад билото на съседния хълм и слезе при мен. Вървеше като замаяна.

Помогнах й да се качи на магарето и докато затягах ремъка на седлото й, тя се наведе и ме хвана за ръката.

— Благодаря ти — изрече просто.

— Няма за какво — отвърнах й.

— Затова, че съм най-щастливият човек на света. Всичко, което ти си ми говорил за любовта, се оказа вярно. Моля те, радвай се за мен, дори ако… — не довърши тя думите си.

Изведнъж осъзнах, че е отгатнала болката в душата ми. Дори и на върха на щастието господарката ми усети, че ме е засегнала, и й стана тъжно заради мен. В този миг я обичах повече от всякога.

Обърнах се напред, хванах магарето и се насочих към Нил.

Информация за текста

Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/5850

Издание:

Уилбър Смит. Речният бог. Книга първа

Първо издание.

Редактор: Лилия Анастасова

Художник: Росица Крамен

Технически редактор: Мария Белова

Коректор: Лилия Анастасова

ИК „Ведрина“, София, 1994

Печатница „Балканпрес“, София

ISBN: 954–404–059–5