Щом момчето си отиде, той се обърна към мен:

— Всяка нощ дълго не мога да заспя и за сетен път премислям онова, което чух от устата ти. И душата, и тялото ми плачат за отмъщение на онези, които са довели баща ми до просешка тояга и са го преследвали до смъртта му. Едва се въздържам да не се втурна в някое опасно начинание, което би утолило жаждата ми за мъст. Иде ми да изоставя коварните ти планове и да се изправя сам срещу Ах-Сет, за да изтръгна с голи ръце престъпното му сърце.

— Ако го направиш, ще изгубиш всичко — напомних му. — Знаеш добре. Следвай съветите ми и ще защитиш не само собственото си име, но и това на баща си. Ще си възвърнеш богатствата, които са ти били отнети. Ще доведеш отмъщението си докрай и ще се събереш отново с господарката Лострис. Само така и видението ми за двама ви ще се изпълни. Имай ми вяра, Танус. За твоето добро и за благото на господарката ми, имай ми вяра!

— Ако не вярвам на теб, то на кого бих вярвал? — възкликна той и сложи ръка върху рамото ми. — Знам, че си прав, но винаги ми е липсвало търпение. Прекият път винаги ми се е струвал най-лесният.

— Затова най-добре е за известно време да забравиш Ах-Сет. Мисли само за следващата стъпка, която ни очаква. Мисли за Басти Жестокия. Именно той унищожаваше керваните на баща ти при завръщането им от изток. В продължение на пет сезона никой от керваните на господаря Хараб не пристигна в Карнак. До един бяха нападнати и ограбени по пътя. Същият този Басти унищожи медните мини на баща ти в Сестра, изби всички, които работеха в тях. От тогава богатите залежи са останали недокоснати. Пак той плячкосваше именията на баща ти покрай реката, избиваше робите му и изгаряше реколтата, докато накрая из обширните ниви на господаря Хараб останаха само плевели, а той бе принуден да продаде земите си на смешни цени.

— Всичко това може да е вярно, но нали Ах-Сет е нареждал на Басти?

— Никой няма да ти повярва, ако го кажеш на висок глас — прекъснах го. — Особено фараонът, освен ако не го чуе от устата на самия Басти. Защо си винаги толкова упорит? Сто пъти сме говорили за това. Първо да свършим с отделните главатари и най-накрая ще се разправим и със самия Ах-Сет.

— Знам, че ти винаги говориш разумно и трябва да се вслушвам в словата ти. Но ми е трудно да чакам. Жадувам отмъщение. Искам да изтрия петното, което сам сложих върху името си със своето безразсъдство. Копнея и… ох, как копнея за Лострис.

Наведе се през масата и ме потупа по рамото.

— Ти вече си свърши работата тук, приятелю. Без теб никога не бих могъл да постигна всичко това. Ако не бе дошъл да ме намериш, може би още щях да лежа мъртвопиян в прегръдките на някоя смърдяща курва. Дължа ти повече, отколкото бих могъл някога да ти дам, но ще трябва да те отпратя. Други се нуждаят от теб сега. Басти е само за мен и няма нужда и ти да присъстваш на кървавата ми разправа с него. Няма да идваш с мен в Гебел-Ум-Бахари. Ще заминеш обратно там, където ти е мястото, където щеше да е и моето, ако боговете се бяха показали по-благосклонни — при Лострис. Завиждам ти, приятелю. Бих се отказал дори от задгробния живот, ако можех да отида при нея вместо теб.

Разбира се, опитах се да му възразя. Дори бях готов да се закълна, че единствената ми мисъл е как по-скоро да се разправим с разбойниците и как аз самият да спомогна за това. Стигнах дотам, че му напомних за старото ни приятелство, намеквайки, че ако не ми позволи да го последвам в по-нататъшните сражения, ще се чувствам лично засегнат. Но вътрешно се надявах, че въпреки цялото си красноречие няма да успея да го разубедя. Знаех, че щом вземе веднъж някакво решение, повече нищо не може да го накара да го промени. Много рядко се е случвало вечният му съветник Таита да му вдъхне малко разум, но сега и сам гледах да не настоявам много.

Мисълта, че извършвам подвизи и разни врагове ми желаят смъртта, ме ласкаеше, но нито по душа бях войник, нито по природа притежавах необходимата издръжливост за това. Животът в пустинята ме съсипваше. Имах чувството, че за нищо на света не бих понесъл още една седмица сред нажежените пясъци далеч от благотворните води на майката Нил. Копнеех за мига, в който ще се изкъпя, ще се намажа с благоуханни масла и ще се облека в чисти дрехи. Освен това тъгата по господарката ми отнемаше от радостта от победата и докато преброждахме надлъж и нашир пустинята, често си мислех за спокойния живот при нея и уютния дом, който си бяхме направили в Елефантина; за музиката и безконечните ни разговори, за животните и папирусовите свитъци, които само чакаха да напиша нещо върху тях.

Всичко това неудържимо ме теглеше към дома, пък и разбирах, че Танус наистина няма повече нужда от мен. Мястото ми беше отново край моята господарка. Но, разбира се, да покажа радостта си от предложението, би накърнило сериозно славата, която си бях извоювал през последния месец — а това също не трябваше да допускам.

Най-накрая се оставих да бъда убеден и като се опитвах да прикрия задоволството си, започнах да се готвя за път.

Танус беше заповядал на Кратас да се върне в Карнак, за да доведе подкрепления за предстоящия поход в пустинята Гебел-Ум-Бахари. За да съм в безопасност, до Карнак щях да пътувам с него. Но да се разделиш човек с Танус, не се оказа лесна работа. На два пъти напусках дома на Тиамат, за да се присъединя към Кратас, който ме чакаше извън града, и двата пъти Танус ме викаше обратно, за да ми предаде ново послание до господарката ми.

— Предай й, че мисля за нея всеки ден, всеки час!

— Това вече си го казал.

— Кажи й, че в сънищата си виждам само красивото й лице.

— И това също. Мога да ти ги повторя дума по дума. Няма ли да измислиш нещо ново?

— Кажи й, че дълбоко вярвам във видението ти…

— Кратас вече отдавна ме чака. Ако ме държиш при себе си, как да й предам посланието ти?

— Кажи й, че всичко, което правя в този живот, е за нея. Всяка глътка въздух, която… — тук той замлъкна и ме прегърна. — Таита, чудя се дали ще преживея още един-единствен ден без нея.

— Петте години ще минат като ден — уверих го аз. — Но когато отново я видиш, честта ти ще бъде възвърната и ти отново ще си заел полагащото ти се място. Тогава тя ще те обича повече от всякога.

Той ме пусна и ми заръча:

— Да се грижиш за нея тъй, както и аз бих се грижил на твое място. Хайде, сега бързай! Нека възможно най-скоро се завърнеш при нея.

— И аз това ти разправям от един час, ама кой да слуша! — отвърнах му малко хапливо и повече не се обърнах назад.

Малкият ни отряд прекоси пустинята и стигна Карнак за по-малко от седмица. Опасявах се, че Расфер и господарят Интеф може да ме открият, затова се задържах в многообичания си град само толкова, колкото ми беше нужно да намеря подходяща галера в моята посока. Кратас остана да изпълнява заповедта на Танус и да набира от елитните бойни части на фараона необходимите хиляда души, а аз се качих на галерата и отплавах на юг.

През целия път се радвахме на северния вятър и само дванадесет дни след като напуснахме Тива, навлязохме в пристанището в източната част на Елефантина. Отново се бях облякъл в жреческите дрехи и когато стъпих на брега, никой не ме позна.

За един малък меден пръстен наех лодка, която да ме откара до острова, и лодкарят ме остави точно пред стълбите, водещи до градинката на господарката ми. Докато изкачвах стъпалата, имах чувството, че от вълнение сърцето ми ще изскочи. Не бях виждал господарката си от толкова дълго време. В такива мигове за сетен път се уверявах колко са силни чувствата ми към нея. Сигурен бях, че любовта на Танус е като лек бриз в сравнение с урагана, който бушуваше в душата ми.

На входа ме пресрещна една от чернокожите робини на Лострис, която се опита да ме спре.

— Господарката ми не е добре, твоя святост. При нея е дошъл друг лекар и няма да може да те приеме.

— Ще ме приеме — срязах я аз и свалих перуката си.

— Таита! — изпищя тя от ужас, падна на колене и направи с ръка знака срещу злото. — Но ти си мъртъв. Това не може да си ти, ти си привидение, дошло отвъд гроба.