С особено настървение „претърсваха“ по-богатите семейства, които най-много бяха настоявали пред правителството да им изпрати въоръжена сила срещу бандитите. Началниците им знаеха това, но затваряха очи, защото по-голямата част от ограбеното отиваше в техните джобове. Акциите се провеждаха мудно и безшумно, за да могат хората на чичо Мартин да се предпазват от тях. Иначе трябваше да ги заловят и да се завърнат по домовете си, а тъкмо това не желаеха. Необезпокоявани от никого, те ограбваха стотици семейства и трупаха богатства. Започнаха да задяват и жените. Някои ходеха по седенките и опорочаваха веселите младежки вечери. Между тях и младите мъже започнаха побоища.

Контрашайките често пребиваха ония, които се съпротивляваха на кърджалийските им набези, но и пострадалите не им оставаха длъжни. Въоръжаваха се кой с каквото може и ги причакваха нощем, когато се прибираха пияни от кръчмите. Няколко жени бяха изнасилени. Млада невяста не понесе позора и се обеси в една вятърна мелница. След няколко дни намериха двама от контрашайките обесени в същата мелница. В едно градче обраха и подпалиха магазин, защото собственикът не им позволил да влязат през нощта да „търсят“ скрити разбойници. След всяко насилие или грабеж следваше отмъщение…

По-заможните, които бяха настоявали пред правителството да изпрати въоръжена сила срещу разбойниците, сега започнаха да изпращат делегации с искане да се разпуснат контрашайките. И населението изпрати от своя страна делегация, която заяви на правителството, че разбойници няма, а ако има, те са само няколко души и са вземали само от богатите, а на бедните са давали, така че народът е виждал от тях само добро. Отгоре се увериха най-после, че са подведени за броя на разбойниците, и решиха да разпуснат контрашайките. Бюрократичната им машина както винаги се задвижи мудно и продължително. Като разбраха, че ще ги разоръжават и лишават от плячкосване, нехранимайковците се впуснаха с още по-голямо настървение да грабят и безчинстват, но и населението се организира още по-здраво срещу тях. Навсякъде избухваха кавги и побоища, чупеха се глави, проливаше се кръв, падаха жертви и така пламна истинска война между населението и контрашайките. Заповед за разпускането им дойде едва след четири месеца. Те не се подчиняваха на началниците си, не сдаваха доброволно оръжието си, та се наложи да изпратят срещу тях полицейски команди да ги ловят и обезоръжават.

15.

През това време чичо Мартин живееше с другарите си, както се живее през зимата. Бяха запасени с провизии до лятото и не се налагаше често да напускат горската си къща. Междуселските пътища отдавна бяха проходими и те поддържаха денонощно връзка с най-верните си ятаци, които ги осведомяваха за действията на контрашайките. Скоро разбраха, че те нямат намерение да ги търсят и залавят, защото след залавянето им не ще могат да върлуват като кърджалии. Измисляха си разни забавления, разговаряха, прескачаха за кратко до домовете си, играеха на карти, слушаха патефона на Иванчо Кутийката. Ако се съдеше по самочувствието му, той бе станал заможен човек и често намекваше, че вече е време да напуснат гората и да се легализират. Другарите му не проявяваха желание да напуснат големия дом в гората. Връщането им в обществото щеше да ги лиши от волния, изпълнен с авантюри живот. И те бяха натрупали състояние, но вярваха, че щом контрашайките си отидат, никога вече няма да се върнат и те отново ще заживеят като преди, необезпокоявани от никого. Чичо Мартин допускаше, че поведението на контрашайките може да се окаже лъжливо, за да притъпи бдителността им, и за да се осигури от изненади, изработи партизанска стратегия.

Всеки от хората му бе длъжен да си избере пътека, по която да се измъкне при опасност, да си осигури най-верни ятаци и запасно оръжие. Определиха се пароли и явки, за да се събират при нужда и да действат заедно.

Чичо Мартин се намираше в най-възвишено състояние на духа. Младежката му и неувяхваща мечта да „върти на пръста си“ обществото се осъществяваше и дори надминаваше очакванията му. Не само обществото и властта в нашия край „завъртя на пръста“ си, но и цялата държава. Изпадаше във възторг, когато виждаше как държавата и правителството не могат да се преборят с петстотин души срещу пет. Както вече знаем, той изпитваше непреодолимо желание да се плези на живота поради причина, която той сам си знаеше. Каква можеше да бъде тя? Ако съдим по характера и делата му, можем да сме сигурни, че безпримерното му дръзновение не е дива, безсмислена авантюра. Той се бе отдал още от юношеските си години на великата игра на Аз и Обществото и това може би ни дава ключа към житейската му философия. Не знаеше, че играе тази игра, защото я играеше несъзнателно. Така я наричам сега аз не без риск за моя сметка, след като проучих родовата ни летопис и узнах много истини и легенди за характера и живота му.

За него знаем още, че обича да философства още от юношеството си. Оттогава се опитваше да си обяснява сам смисъла на всичко, което вижда, чува и чувства. Не бе прочел нито една философска книга и съзнаваше, че е нескромно и дори смешно човек като него, с оскъдни познания за живота и науката, да се отдава на „висши размисли“. Някои от приятелите му го наричаха дървен философ и той не им се сърдеше, защото имаше силно чувство за самоирония и сам се мислеше за такъв.

16.

Отношенията му с другите се определиха още от ученическите години поради някои волни, но невинни прояви и постъпки. Несъзнателно или от суета, той се открояваше пред другите ученици и с това нарушаваше общоприетите порядки и вкусове. Обичаше например да носи фуражката си силно накрехната над дясното си ухо, а не като войнишка фуражка, поставена „правилно“ на главата. Униформата му все по нещо се различаваше от тая на другите ученици. Или цветът и кройката биваха по-различни, или токата на колана му, или ученическият му номер биваше пришит не на левия ръкав, както повеляваше правилникът, а на десния. На всичко отгоре единствен той в класа, още петнадесетгодишен, имаше тънки мустачки, които му придаваха вид на възрастно момче. Склонността му към личен вкус се тълкуваше не само като кокетство и лекомислие, а и като самоувереност, оскърбителна за другите, които не можеха или не смееха да си ги позволяват. Лепнаха му и друг прякор — ефе, което на тогавашен жаргон означаваше конте. Винаги спретнат, с чиста бяла якичка на куртката, с лъснати обувки, с изгладени дрехи, така че „муха да кацне на ръба на панталона му, ще се разреже на две“, с лека и плавна походка, той наистина си беше конте.

Като слушаше грубите изрази на съучениците си гражданчета и четеше циничните им писания по стените на училищните клозети, чичо Мартин поиска да им се противопостави с безупречните си обноски. Беше внимателен и вежлив с всички, усмихнат и услужлив. Така ги задължаваше да се отнасят с него внимателно и с уважение. Те, разбира се, вземаха доброто му поведение за превземка и дори за подигравка с тях.

Израсъл в груба, но почтена селска среда, чичо Мартин с големи усилия успяваше да се представя за добре възпитан син на заможно семейство, но това му доставяше удоволствие. То се знае, присмиваха се на усилията му от прост селяндур да се представя едва ли не за аристократ, а той спокойно им заяви, че родът му е от благородническо потекло. Това вече минаваше границата на всяка скромност и всички избухнаха в запорожки смях. Той не само че не се смути, но ги изгледа със снизходителна усмивка и им разказа една история, която бе прочел в някакво старо списание и преиначил.

Когато генерал Дибич Забалкански, наречен така, защото нахлул с армията си в България през 1828 или 29 година, един млад българин организирал въоръжен отряд от двеста-триста доброволци и помогнал на руската войска да се прехвърли на добруджанска земя. Казвал се Богдан — моят прадядо. Завършил средно образование в Русия. След завръщането си оттам отишъл да се бори за свободата на Гърция срещу турците и там бил произведен в чин младши офицер. Бил съобразителен и смел. Под негово командване била превзета Силистренската крепост и разгромени много турски части. Генерал Дибич оценил заслугите му, наградил го с най-високия руски орден и сабя, изпратена от цар Николай, и го приел на служба в руската армия. Живял в Русия около десет години, получил още по-висок чин в армията и много награди, удостоен бил и с благородническа титла. Оженил се за рускиня от български произход от много богато семейство. По това време баща му бил вече много стар и самотен. Писал на сина си да се завърне у дома и Богдан се върнал богат. Закупил много земя, построил няколко мелници, търгувал със зърно и добитък. Умира млад, едва четиридесетгодишен, като оставя двама синове.