11.

С настъпването на есента чичо Мартин започна да изпитва неясно чувство на тъга. Случвало му се бе и друг път да изпитва подобно чувство може би в съзвучие с есенно тъгуващата природа, но то бе нежно и сладостно чувство на раздяла с пищния живот на лятото. Сега то му внушаваше тягостно предчувствие и го държеше вътрешно напрегнат. Настроението му се предаваше и на другарите му, та и те изглеждаха сдържани и необичайно мълчаливи. Сутрин всеки поемаше възложената му работа, на обяд рядко се събираха заедно, а на вечеря не разговаряха шумно и весело както преди, не слушаха и патефона. Иванчо Кутийката изглеждаше също неспокоен и в очите му, винаги живи и въртеливи, се долавяше особен блясък. В къщата витаеше безпокойство, но какво и за какво?

Чичо Мартин си го обясняваше с възбудата, която обзема хората при очакване на скъп гост. Скъпият гост бе Емилия. Преди седмица бе изпратила писъмце на чичо Мартин, с което го молеше да я приеме и изпрати циганина Аптараман да я вземе от дома й. Аптараман я доведе с файтона както и друг път съвсем тайно, но със знанието на родителите й. Малката мъжка общност не бе изненадана, нито пък особено въодушевена. Посрещнаха гостенката с присъщата си учтивост, но без особена тържественост. Нямаше както при другите й посещения весели разговори около трапезата, нямаше илюминации, нямаше и езда из гората.

Чичо Мартин не даде вид, че е озадачен от хладното отношение към гостенката, което му даде повод още веднъж да размисли и предвиди някои събития, които настъпиха след известно време. Очакваше ги със скрито нетърпение и вълнение, както се очаква нещо загадъчно и съдбоносно. Вълнуваше го и моментът, в който Емилия щеше да влезе в малката черквица. Дали щеше да влезе като в храм, или само да задоволи любопитството си, а след това да го приласкае в обятията си, както биваше досега при всяка тяхна среща?

Емилия влезе в параклиса любопитно усмихната, като че искаше да каже: „Я да видим какво си направил?“ Застана в средата, огледа го от всички страни и възкликна:

— Колко е чистичко и шарено! И как мирише на тамян! Как успя да го построиш за толкова малко време?

Чичо Мартин седна на столчето си в дъното на червицата точно срещу разпятието на Христос, а Емилия я обиколи два пъти, докато задоволи любопитството си.

— Хубаво, много хубаво, всичко новичко! — продължаваше да се възхищава Емилия, след като седна до него на приготвеното й столче. — Ами кой ще идва да се моли тук в тази гора?

— Ние с теб ще се молим.

Емилия отново се усмихна.

— Не съм свикнала да се моля. За какво да се моля?

— Да ти се простят греховете.

— Нямам грехове. А ти имаш ли?

— Имам.

— И какви са те?

— Много са. Не мога да ги изброя.

— Ох, грешникът ми!

Кръшният смях на Емилия изпълни черквицата с жизнерадостно кощунство. Тъжните образи на Богородица, на светците и Исус с пронизани гърди и предсмъртен блясък в очите не събудиха у нея размисъл и съчувствие, а лекомислена жизнерадост. Сърцето на чичо Мартин потръпна. Струваше му се, че дори и най-закоравялата езичница би се отдала, макар и за миг, на духовно самосъзерцание и размисъл пред страдалческите образи на иконите. Не събудиха ли у нея желание за облекчаващо откровение?

Чичо Мартин се надяваше, че от оная нощ, когато бе напуснала тайно леглото му и отишла при Иванчо Кутийката, на душата й тежи като камък желание за една искрена изповед. Допускаше, че се измъчва от тази неизречена изповед и очаква сгоден момент да разтвори душата си. Според него този момент бе настъпил тук, в малката черквица. Не знаеше защо бе отишла при Иванчо, но постъпката й, дори да бе най-наивна, не можеше да отмине с равнодушие. Гордостта му не позволяваше да я прости, ако тя не му се изповяда, докато седят рамо до рамо в черквицата, не му позволяваше и да моли една жена за обяснение, па макар тя да е Емилия.

Но Емилия не бе в състояние да се вглъби в себе си, а още по-малко да се отдаде на сърдечна изповед. Опитваше се да разсее мълчанието на чичо Мартин, като го питаше да не би да мисли колко е половината на хиляда, да не би да са потънали гемиите му, смееше се на глупавите си въпроси така, че кръшните трели на гласа й някак нелепо кънтяха в тишината на черквицата.

— Хайде да излезем! — каза чичо Мартин и я изведе навън.

Емилия престоя два дни и на третия Аптараман както винаги я откара в потайна доба до града. Разделиха се, без да разтворят душите си един пред друг. Какво можеше да последва от това?

12.

Неприятните предчувствия на чичо Мартин се оправдаха. Още след заминаването на гостенката съгледвачите съобщиха, че полицията започнала да следи ятаците и да претърсва къщите им. Между другото това бе причина другарите на чичо Мартин да посрещнат Емилия малко по-хладно — с посещението си тя издаваше къде се намира къщата им. „Щом и баща й, околийският началник, знае къде сме, колко сме и що сме, то и цялата полиция ще го знае.“

Досегашните акции на полицията биваха мудни и явни, за да се даде възможност на чичо Мартин и хората му да вземат предпазни мерки, за което получаваше и скромно възнаграждение, начело с околийския началник. С този прост, но изпитан от времето похват чичо Мартин бе успял години наред да господства над този край на България и да го „върти на пръста си“, както бе мечтал още от юношеските си години. Все пак не бе си правил илюзии, че господството му ще продължи за цял живот. Сам се бе обявил извън закона и знаеше, че рано или късно ще влезе в решителен двубой с него. Колкото повече назряваха събитията за този двубой, толкова повече растеше дръзновението му. Всеки от другарите му трябваше да прояви мъжество и да подири закрила от най-верните си ятаци, ако се наложеше да действа поединично. Набелязаха пароли, имена на хора и местности, където имаха скрито оръжие с боеприпаси. За личното си богатство всеки трябваше да се грижи сам. Връзките с близки и познати трябваше да се прекъснат до второ разпореждане освен с най-верните ятаци.

Едрите чифликчии, търговците и всички заможни хора от целия край, които бяха принуждавани да дават пари, основаха нещо като комитет за борба с тях. Те заявиха на правителството, че ако не предприеме строги мерки против бандитите, ще организират и въоръжат доброволчески отряди. Направиха пътека до правителството, като представяха баснословни суми, ограбени от тях, увеличаваха стократно и броя на бандитите. Протестът им стигна до Народното събрание и се превърна в национален въпрос. Правителството бе принудено да издаде декрет да се организира кажи-речи цял полк от шпицкоманди за борба против бандитите в Североизточна България. А хората на чичо Мартин бяха всичко шест души, ако не се смятат някои самозванци, които действаха от негово име.

Околийският началник, г-н Медникаров, също донасяше в министерството, че бандата на Мартин Карабелов не е просто банда, а нелегална организация, която е станала легендарна и неуловима, защото разполага със стотици ятаци и съмишленици. Съчиняваше тези донесения с изтръпнала ръка и наболяло сърце. Докато настояваше пред висшите власти да предприемат крути мерки срещу бандитите, той съзнаваше, че с това пресича златния поток, който се вливаше в кесията му, и още по-лошо — обръща закона против себе си, защото бе публична тайна, че двамата с дъщеря си имат връзка с главатаря на разбойниците. Така господин Медникаров се видя заклещен в железния капан на корупцията и изгледите да се измъкне от него бяха нищожни, освен ако сляпата съдба не му помогне по някакъв начин. Виждаше се уволнен, опозорен, а може би и тикнат в затвора при престъпниците, които сам би изпратил там. В това въображаемо, но мъчително положение той смирено признаваше пред съвестта си, че от среден подлец бе станал голям подлец и враг на властта. Измъчваше го оскърбително чувство на страх и то бе така силно и непреодолимо, че трепереше, обливаше се в пот и плачеше.

И никой не можеше да му помогне да излезе от това безнадеждно положение. Нито „плененият“ от разбойниците зет, нито дъщерята. Иванчо Кутийката бе му разчистил пътя към златото на разбойниците, но отпосле, докато играеше ролята на негов шпионин, сам бе станал изпечен разбойник, така че при една мощна акция от страна на полицията трябваше сам да се спасява. Дъщеря му първа го бе въвела в престъплението, но сега и тя не можеше да му помогне или поне да му даде някакъв съвет. Беше объркана и нервна и когато я запитваше какво мисли да прави занапред, отговаряше с язвителни недомлъвки или мълчеше.