Мъжете тутакси се събраха в кухнята да видят сърната. Общественото им положение ги задължаваше да бъдат преди всичко отлични стрелци, но тъкмо това положение не им позволяваше да се пилеят из гори и поля, където можеха да ги очакват неприятни изненади. Не бяха изпитали треската на лова, но затова пък тъй искрено се удивяваха, че едно толкова младо и хубаво момиче може да бъде ловец, и тъй непринудено поздравяваха и хвалеха Емилия, че на нея й стана много приятно, тягостното чувство я напусна и започна весело да се шегува с тях. А на следната вечер празнуваха. В къщата нямаше жена готвачка, но трапезите за обед и вечеря биваха по-пищни и подредени с по-добър вкус от тези на официалните приеми, на които Емилия бе присъствала с баща си. За нея така си и остана тайна как „годеникът“ й успяваше да приготвя и подрежда тези аристократични трапези, още повече че не забелязваше някой да се суети из кухнята. Тя виждаше, че на годеника му е приятно, или поне даваше вид, че му е приятно, да й поднася нови и нови изненади, и за да му достави това удоволствие, не проявяваше любопитство за нищо. И добре правеше, защото Иванчо Кутийката се бе условил с Маврик Николаев, чийто чифлик се намираше съвсем наблизо отвъд гората, да приготвят там храната и да я донасят по два пъти на ден. Вие може би си спомняте Маврик Николаев, онзи чифликчия, при когото чичо Мартин отиде преди години през една зимна вечер да му иска три хиляди лева не защото му трябваха тези пари, а за да постави на изпитание за пръв път силата на своето лудешко дръзновение. Тогава Маврик Николаев стреля в него почти от упор и само неврастенията му попречи да пръсне черепа на неканения гост. Въпреки това чичо Мартин напусна чифлика едва сутринта със самочувствието на победител в капризната игра на живот и смърт и тръгна по широкия и объркан свят да търси свята, неизвестна и на самия него истина. Може би си спомняте и за балдъзата на Маврик Николаев, Дора, бившата възпитаница на букурещки пансион за благородни девици, която с щедрите си любовни ласки бе накарала чичо Мартин да се почувства в обятията й като Нерон в обятията на Попея. Тя и сега живееше при Маврик Николаев като самотна млада жена и храненица, вечно изтомена от спомените си за „Малкия Париж“ и смъртно отегчена от липса на общество. Чичо Мартин запълваше от време на време тази въпиеща липса, макар и пътьом, по за една или две нощи, отдавайки се на безпросветното й сладострастие, както изнуреният странник се отдава на чистото и топло легло. Маврик Николаев не само че не я упрекваше както по-рано за мимолетните й връзки с разбойника, ами явно ги покровителстваше, като се правеше на глух и сляп. „Сватовството“ с разбойника поне засега му спестяваше неприятната изненада да получи някое писъмце, скрепено с печат от червен восък и червена копринена панделка, което хвърляше в постоянна тревога останалите чифликчии и заможни хора. Освен това Маврик Николаев започна да мисли, че Мартин не е всъщност разбойник, нито главатар на някаква политическа организация, а своенравен млад човек, който с лудешки риск се е поставил доброволно извън законите. Това стана, когато младият човек удостои една вечер балдъзата му с поредното си посещение и му върна парите така, както ги бе получил — на табличка и с разписка, в която се казваше, че „организацията разполага с достатъчно средства и смята за свещен дълг да върне заемите на своите благодетели“. На младия човек тъй или иначе не му липсваше известно благородство, Маврик Николаев бе повече зарадван, отколкото обезпокоен от съседството му и с готовност се постави на негово разположение в лицето на секретаря му Иван Кутиев. На готвачите и слугите бе дадена строга заповед да приготвят храна „като за цар“, а на кочияшите да я откарват навреме, където трябва. То се знае, че в тази кулинарна експанзия вземаше най-голямо участие балдъзата. Надеждата й за по-тясна и трайна близост с чичо Мартин бе въплътена във всяко ястие, напитка, десерт или букет градински цветя тъй беззаветно, както е въплътена любовта на селските момичета във везмото на кърпичките и кесиите за техните изгори. Тя се надяваше, че „царят“ ще узнае това, ще го оцени и както гласи нашенската поговорка, любовта му към нея ще мине първом през стомаха му, а после ще нахлуе бурно в сърцето му, за да остане там завинаги.

Благодарение на изтомената вдовишка надежда на тазвечершната трапеза не липсваше и „от пиле мляко“. Не липсваха и нови изненади за Емилия за ознаменуване на първия й голям ловен успех. Иванчо Кутийката се бе постарал да облагороди вековната дивота на голямата гора с последните постижения на цивилизацията и изкуството. Точно по средата на тавана висеше нова петромаксова лампа, която с тихо свистене пълнеше стаята с ярка светлина и придаваше на празничната трапеза още по-тежка тържественост и блясък. На единия край на масата бе поставено кресло от червено дърво с изрязана корона над облегалката и лъвски лапи на краката, тапицирано с овехтяла ясносиня коприна с цветчета на четирилистни детелини, същото кресло впрочем, на което балдъзата на Маврик Николаев и отсъстваща домакиня на тази пищна вечеря за пръв път бе изкушила така страстно чичо Мартин. На другия край на масата пък бе поставен патефон с огромна фуния, в която спокойно можеше да се побере един джазов квартет. Когато Емилия зае мястото си на масата, Иванчо Кутийката постави мембраната на плочата, от кутията се чу нарастващо съскане и от това съскане се роди суха като оглозгана кост мелодия на фокстрот или марш.

С това завърши тържествената част на вечерята, но не и изненадите за гостенката. След като си пийнаха, момчетата разказаха живо и шеговито невероятни (но истински) истории от досегашната си жизнена практика, пригласяха на задъхания стар патефон, а по-късно даже играха ръченица по мелодията на някаква румба. Към полунощ Иванчо Кутийката стана от мястото си, отиде при Емилия и мълком й поднесе златен пръстен с голям колкото лешник рубин. Момчетата, които знаеха по-добре от всеки бижутер цената на такъв пръстен, млъкнаха отведнъж и, кой знае защо, заеха тържествени пози. Стойността на подаръка, както и жестът на техния секретар ги изпълни с мъжествено благоговение. Само чичо Мартин, облегнат на стола си и наклонил леко настрани глава, наблюдаваше със спокойна усмивка тази сцена, сякаш отдавна я бе предвидил. На Емилия даже й се стори, че той изпитваше някакво нечисто задоволство, докато гледаше как секретарят му се измъчва от несръчността си да удостои една дама с подаръци и почести.

— За вас, госпожице! — каза Иванчо Кутийката, като подаваше пръстена с разтреперана ръка към ръката на Емилия, поиска да добави още нещо и млъкна с пресъхнали устни. Той целият изглеждаше пресъхнал — и ръцете, и лицето, та дори и гласът му, — само по слепоочията му се стичаха две струйки пот като по дърво, от което силният огън изтръгва последните капки вода, преди да го превърне на въглен.

И Емилия силно пребледня. Тя съзнаваше, че трябва да върне подаръка под безобидния предлог, че с нищо не го е заслужила, или да го приеме с някаква уговорка от висотата на гордото си снизхождение. Уверена бе, че жестът на „годеника“ й не е безкористен кавалерски жест, в него тя долавяше някакво отдавна замисляно намерение, дълбоко потискано и съкровено и може би именно поради това толкова неумело поднесено. Никога не бе се съмнявала в хладнокръвието на този човек, а ето че той загуби самообладание и „затова, затова не бива да му подавам ръката си“. Но я подаде и подавайки я, погледна чичо Мартин за пръв път, откак се познаваха, с безпомощен смут и надежда да види в очите му някаква оценка на постъпката си. Чичо Мартин гледаше все тъй спокойно усмихнат как Иванчо Кутийката се опитва да надене пръстена на пръста й, как халката не улучи пръста й и падна на масата, а оттам — на пода. Параша преви мощния си гръб, взе пръстена и го сложи на масата. Това продължи няколко секунди и Емилия имаше вече и суеверния предлог, че щом пръстенът е паднал на пода, няма да й донесе щастие, и отново погледна чичо Мартин, и отново не видя по лицето му ни укор, ни одобрение.