6.

Емилия и чичо Мартин не очакваха, че в резиденцията ще ги посрещнат така радушно и шумно. Голямата къща светеше отвътре и отвън като коледна елха. На околните дървета също бяха окачени разноцветни фенери, тъй че и дворът бе осветен, а пред входа на къщата бе постлан килим, покрит от край до край с горски цветя и треви. От двете страни на килима бяха застанали с карабини „за почест“ славните питомци на чичо Мартин и когато той пое ръката на Емилия и тя стъпи от файтона на земята, вдигнаха карабините към тъмното звездно небе и дадоха три пъти по три залпа. Пиршеството в нейна чест завърши в късни зори. Шестимата мъже бяха трогателни в желанието си да се покажат истински кавалери, трима от тях, между които и Аптараман, бяха сложили вратовръзки за пръв път и през цялото време се чувстваха като обесени-недообесени.

Така Емилия стана първата амазонка в нашия край, а злите езици я нарекоха и първата куртизанка, доколкото домът на разбойниците можеше да се сравнява със замъка на някой владетел или благородник. Някой някога бе казал, че порокът е елемент на прогреса и че строгият морал е нашето отношение към хората, които не ни се харесват. Авторът на афоризма е искал очевидно да ни напомни истината, че всяка новост, каквато и да е тя, изглежда в очите на обществото като порок. Не бива, разбира се, да тълкуваме горния афоризъм в буквалния му смисъл, защото ще излезе, че прогресът е елемент на порока, което може и да е вярно, но е оскърбително за цивилизованото човечество. Всички осъдиха поведението на Емилия като библейско падение, когато научиха, че тя прекара цели двайсет дни в дома на разбойниците. А през това време Емилия бе двойно щастлива — най-после имаше възможност да се отдаде напълно и свободно на любовта си към чичо Мартин и да изпита голямото удоволствие, че е успяла да погази предразсъдъците на своето общество, за да влезе в друго, непознато, любопитно, а може би и опасно. Ако бе попаднала тук при същите условия, но при други обстоятелства, навярно щеше да прекара тези двайсет дни в приятно равнодушие, а сега живееше в състояние на щастливо изстъпление, всичко й се виждаше необикновено, романтично и очарователно тъкмо защото го бе постигнала по своя воля. Макар да бе се стремила съзнателно и небезкористно към всичко това, едва ли ще се осмелим да я корим, тъй като тя искрено следваше своето увлечение, не допускаше, че върши нещо непозволено, както не допускаше, че причинява страдание на родителите си, или по-точно смяташе, че е глупаво от тяхна страна да се поддават на глупавото обществено мнение. Тя осъзнаваше по инстинкт, че личната свобода няма нищо общо с общоприетия морал, и с очарователна за годините си смелост се отдаваше на тази свобода.

Както и трябваше да се очаква, най-странни бяха отношенията й с Иванчо Кутийката. След „годежа“ им, който предизвика толкова шум не само в обществото на нашия град, но и в цялата околия, сега тя се държеше с него като с изпитан стар приятел и верен съзаклятник, наричаше го г-н Кутиев, без може би да съзнава, че с това официално обръщение го унижава повече от позволеното. А г-н Кутиев, за когото цяла Добруджа знаеше, че е злочест пленник на разбойниците, и го окайваше с жални песни, полагаше всички усилия да направи гостуването й колкото се може по-приятно, като че искаше непрекъснато да й напомня, че тя е негова благодетелка за цял живот. Той знаеше например, че Емилия като ученичка се е увличала в езда, че баща й едва бе успял да я отклони от това мъжко занимание, и още на следния ден й подари ездитен кон и костюм за езда. Конят бе алест с бели чорапки на предните крака, тъй че като бягаше в галоп, сякаш прехвърляше пред себе си две бели топки. Казваше се Балдуин, бе кротък и обучен като в цирк и Емилия го яздеше с часове из пустата и безкрайна гора, облечена в зелен офицерски брич, кафяви ботушки и бяла жокейка, изпод която косите й изглеждаха смолисточерни до синьо. В тези часове тя изпитваше истинско удоволствие от люлеещия, плавен ход на Балдуин и напрегната от малко угнетяващото горско безмълвие, потъваше в преживелиците на един въображаем или прочетен в книгите свят, сражаваше се с допотопни зверове и всякакви чудовища, попадаше в плен на някакви екзотични и жестоки човеци, за да се завърне като легендарна победителка от тези тежки изпитания в гостоприемния дом на разбойниците.

Другата приятна изненада, която й поднесе Иванчо Кутийката, бе ловната пушка, двайсеткалиброва дамска двуцевка, с фини сребърни инкрустации и великолепно изрязано в горната част на приклада лице на богинята Диана, което по чудно съвпадение приличаше на нейното лице. Емилия бе излизала само при краткотрайните и шумни ученически екскурзии до покрайнините на града и сега за пръв път изпитваше самотното съприкосновение с природата. Наистина Янко Марев, оня тридесетгодишен момък със сини плахи очи и изящни пръсти, каквито трябва да е имал Паганини, който пръв пристигна преди няколко години при чичо Мартин, винаги се намираше до нея или около нея, за да я учи на стрелба, но Емилия чувстваше до себе си смирената му и благоговейна преданост на кралски паж, а не и самия него. Присъствието му бе така ефимерно, че когато Емилия стреляше по някоя птица или животно, той успяваше да стреля едновременно с нея така дискретно, щото тя вярваше, че е улучила целта, и искрено се радваше на успеха си. Така тя навлизаше сама в природата като в мистично тайнство, ту трепетна и възторжена, ту сладостно безсилна пред това тайнство. От есенната гора лъхаше нежна тъга, листата на дърветата, храстите и тревите издаваха тихи печални стонове и те идваха от замайващото многообразие на техните цветове. В ранна утрин гората биваше приласкана във влага и мекота, ботушките й безшумно пружинираха върху килим от златисти листа, тъмните стебла на вековните дъбове загадъчно прозираха в синкавата мъгла, в небето се носеха задъхани крясъци на диви гъски и тогава Емилия чувстваше как природата я дебне с хиляди очи, приглушени шумове и звуци, които тя долавяше не със слуха си, а с вътрешното си напрежение. И все пак природата бе за нея една нова обстановка, където откриваше романтиката на краткотрайна самота, на размишления и смътни чувства и където всъщност придаваше най-голямо значение на самата себе си като героиня на въображаеми подвизи. Защото, щом обърнеше гръб на гората, забравяше всичките си впечатления от нея, както и чувствата, които пораждаха тези впечатления.

С лова не бе така. Още на втория ден улучи един див гълъб и с неподозирано любопитство изтича да го види. Гълъбът лежеше с прекършено крило и на човката му блестяха две рубинени капки кръв. Женската нежност и състрадание, които бе изпитвала към „горките птиченца и животни“, отстъпиха място на странно задоволство от сполучливия изстрел. „Браво, госпожице!“, каза Янко Марев с раболепно възхищение, когато тя взе птицата от земята и с гордост му я показа. Една сутрин видяха стадо сърни. Необезпокоявани досега от ловци, те лежаха на една полянка, източиха шии и любопитно насочиха уши към двамата. Най-едрата, вероятно и майка на стадото, първа предугади опасността, стана, тропна с крак и помръдна ухо, готова да побегне, но в този миг подгъна предните си крака и падна. Останалите наскачаха и мигновено се изгубиха в гората с грациозни скокове. „Браво, госпожице!“, изказа обичайното си възхищение Янко Марев и Емилия едва сега видя ранената сърна. Когато отидоха при сърната, тя направи усилие да се изправи с пречупените си крака и изплака като изплашено дете: „Мами-ии, мами-и-и!“ Тези меки и звучни вопли отекнаха страшно в суровата, натежала от смърт гора. Сърната гледаше Емилия право в очите с плувнали в топли и бистри сълзи очи, пак като дете, което иска помощ от нея. Остър спазъм прониза сърцето й, тя се обърна гърбом и запуши ушите си. „Олеле, как плаче!“ Докато убиваше птиците, имаше чувство, че не тя, а пушката прави това някак от само себе си, а сега почувства съвсем ясно и чу как по нейна воля, от самата нея, а не от цевта, се изтръгнаха сачмите и се забиха с остър плясък в тялото на сърната. Боже, каква съм жестока! — помисли си тя и усети как в нея се извърши нещо много значително и необикновено, което сякаш сложи веднъж завинаги плътна преграда между нея и доскорошното й юношество, преминало в топли родителски ласки и домашен уют, в четене на трогателни книжки, които я учеха на милост, състрадание и героична саможертва за щастието на всички живи същества по земята. Тръгнаха за вкъщи мълчаливо, тя напред, Янко Марев на почетно разстояние след нея, преметнал през рамене закланата сърна. Емилия изпитваше лека отмала, детският плач на смъртно ранената сърна още отекваше болезнено в сърцето й, не можеше да се освободи от сложното и силно нещо, което я изпълваше с тревога и неясен смут и я караше да се чувства нова, непозната и някак чужда на самата себе си.