Тук чичо Мартин прекъсна мислите си, защото видя един мъж да тича насреща му, тъй че можем най-после да си отдъхнем от философската му тирада, да я пропуснем покрай ушите си или, в най-добрия случай, да я удостоим с нашето снизхождение. Той обичаше да философства открай време, но само пред себе си, и то като всеки полуинтелигент, клъвнал оттук-оттам по някоя чужда мисъл и преди всичко поучен от собствения си житейски опит. Житейският му опит бе твърде богат, но вместо да го осени мъдрост, немилостиво го изправи пред горчивата истина, че животът има непоправим фабричен дефект. Ако все пак се заслушаме в думите му, ще открием, че въпреки привидното си и весело равнодушие вътрешно той се терзаеше от мъчителните въпроси на живота. По негово време, когато светът се перчеше с безспорните си научни постижения и ценности, не бе модно човек да прави достояние съмненията си относно същия този свят, най-малкото за да не изглежда като сантиментален бърборко. Затова той остана верен на житейския си принцип „Напред към неизвестното“ (а може би и към непозволеното), за да намери отговор на някои въпроси по пътя на личния си опит. Като го познавам донейде, аз обаче допускам, че в случая той се шегуваше с философията, както изобщо обичаше да се шегува с много сериозни неща и преди всичко със собствената си особа. Шегуваше се и се подиграваше, когато очакваше куршум из засада, и неясните му съждения, изречени в минута на крайна възбуда, не бяха може би нищо друго освен едно изпитано средство да обуздае и прикрие страха си. Но, от друга страна, да се подиграваш на философията, значи наистина да философстваш, както бе казал един умен човек от миналото столетие, тъй че този парадокс именно може да придаде известна стойност на обърканите му разсъждения. Аз от своя страна съжалявам, че по онова време не бях минал в отвъдния свят, та да му се притека на помощ и да му спестя тези главоблъсканици, едновременно мъчителни, необичайни, ако не и недостойни за един полуинтелигентен човек като него.
3.
Господин Медникаров продължаваше да се чувства като овчар, който е отворил кошарата си за вълка не да го примами и убие, а за да му поднесе най-тлъстата си овца. Но дали вълкът ще се задоволи с една овца, или, какъвто му е нравът, няма да издави половината от стадото? — мислеше той, докато стоеше в една тъмна стая и очакваше госта, файтонът отмина по улицата, а гостът все още не се виждаше. Едва след няколко минути на пясъчната пътека се появи неясният силует на мъж, който вървеше много бавно, навеждаше се към цветята и пак тръгваше напред. Подкупил е хората ми, като две и две, иначе няма да се шляе така спокойно из двора ми да го види целият град, ами ще се вмъкне през задния двор, и то по късна доба, каза си господин Медникаров и реши да даде уречения знак на хората си в мазето. „Ще им заповядам да го обискират, да видим дали ще изпълнят заповедта ми.“ Но вместо да тропне три пъти по пода, той извика „ами сега!“ и се втурна презглава към съседната стая.
В нашия край, известен с прословутото си гостоприемство, казват, че за домакин, който уважава себе си, не е достойно да излезе от къщи да посрещне госта си, а по-достойно е да го приеме вътре. Както знаем, господин Медникаров уважаваше себе си малко повече, отколкото бе необходимо, но това не му попречи да пренебрегне горното правило и да се втурне презглава към стаята на жена си. Предупреди я да се приготви както трябва за случая и изскочи навън, кажи-речи с отворени обятия да посрещне госта. Госпожа Недка награби един наръч дрехи от гардероба и се качи горе при Емилия да я предупреди, че у тях идва някакъв голям началник от София или даже някакъв министър. Това й съобщи съпругът й, това съобщи и тя на дъщеря си, като трепереше от глава до пети и не знаеше ни какво да облече, ни как да го облече. Емилия не прояви никакво безпокойство от внезапното пристигане на такъв висок гост и вместо да се погрижи за външността си, седна на леглото и закри усмивката си с ръце.
За да подчертае уважението си към домакините и смекчи донейде грубата им представа за разбойническото съсловие, чичо Мартин се яви пред тях така изискано облечен, че всеки дипломат по онова време можеше да му завиди. Хората имат различна представа за разбойниците, но околийският началник едва ли можеше да си представи един разбойник облечен като последен денди в раиран панталон, с ослепително бяла колосана яка и лачени обувки, с бомбе и златна верижка на гърдите, с кафява кожена чанта в едната ръка и тръстиково бастунче в другата, тъй че не бива да го обвиняваме в липса на наблюдателност, щом и самата Емилия се поддаде, макар и за миг, на зрителната измама. Тя знаеше деня и часа, в който щеше да пристигне чичо Мартин, първа го видя от прозореца и първа предугади недоразумението, което щеше да предизвика неговата поява. Баща й посрещна госта насред пътеката, удари токове и му козирува. Като си представи как раболепно ще го въведе вкъщи и едва тогава ще види, че е посрещнал разбойника, а не някакво началство или министър от София, тя се обърна с лице към стената и запуши устата си с ръце, за да потисне смеха си. Но когато майка й я подкани да не се помайва, ами да се облича, без да забележи, че е вече облечена в най-хубавата си рокля, Емилия изтича в другата стая и избухна в такъв истеричен смях, който се превърна в плач.
— Обичам го! — шепнеше тя и бършеше сълзите от очите си. — Обичам го повече отвсякога!
Винаги й се струваше, когато го види, че го обича повече отпреди, може би защото той при всяка среща й поднасяше някаква лудешка и значи приятна изненада. Хрумването му да се яви облечен у тях по последна мода като столично конте, за да „свие номер“ на родителите й, бе не само приятна изненада, но и истинско удоволствие. Тя слезе на долния етаж и без да чука на вратата, влезе в гостната. Баща й и чичо Мартин стояха прави на почетно разстояние един от други и по лицата им личеше, че между тях се бе случило това, което бе предвидила. Баща й току-що бе разбрал кого всъщност е посрещнал така раболепно, надуваше се като пуяк от срам към себе си и от някакво особено чувство на облекчение, че все пак положението му можеше да се окаже по-тежко, ако разбойникът и предполагаемото началство бяха пристигнали заедно и една такава среща не бе случайна, а предварително устроена. Чичо Мартин пристъпи към Емилия и придаде на лицето си израз на най-искрено възхищение.
— Госпожице, не мога да повярвам на очите си, че имам щастието отново да ви видя! — каза той, извади от чантата букет есенни цветя и й го подаде с пълен поклон. — Никога не съм вярвал също така, че Троянската война се е водила заради една жена, а сега съм уверен, че заради вас може да избухне втора световна война!
— Ах, господине, вие ме карате да се червя! — каза Емилия и наистина се изчерви от усилие да сдържи смеха си и да не му се изплези. Тя направи реверанс като ученичка и когато чичо Мартин поднесе ръката й към устните си, не успя да овладее лудещината си, намигна му по слугински и заби нокътя на палеца си в дланта му. — Позволете ми, господине, да ви благодаря за комплимента, който не заслужавам, и да ви помоля да ни окажете честта да споделите с нас скромната ни вечеря.
— Емилия, остави ни сами! — извика господин Медникаров и властно й посочи вратата, но с известно закъснение, защото гостът успя да приеме поканата за вечеря.
— И аз ще ви помоля, госпожице, да ни оставите пет минутки насаме! — каза чичо Мартин.
— Ще броя минутките и след петата ще дойда да ви взема!
Емилия излезе да чака в дъното на дългото и тясно антре, а чичо Мартин извади от чантата една кожена торбичка, която приличаше на пунгия за рязан тютюн, развърза я и изсипа съдържанието й на масата. Господин Медникаров бе поразен не толкова от купчината златни пари, колкото от небрежния и безупречен жест, с който чичо Мартин ги изсипа на масата, сякаш току-що бе изсякъл в собствения си монетен двор един чувал пари, а тези подхвърля само за реклама. Чичо Мартин зае стойка на чинопочитание и помоли домакина да освободи лицата (ако има такива), които са повикани да охраняват домакина му, защото на тази среща не бива да има свидетели. Господин Медникаров погледна към прозореца и започна да увива мустак около показалеца си, с което искаше да покаже, че е дълбоко засегнат от намека на госта си.