2.

Няма да отнемам от драгоценното ви време, за да ви разказвам подробно как Иванчо Кутийката се представи на чичо Мартин и доброволно се обяви за негов заложник, как останалите разбойници спазиха протокола до последната буква и му оказаха необходимите почести, как най-после рано-рано на другия ден, докато сърбаше сутрешната си попара, цяла Добруджа коментираше вече това събитие, преиначено от хилядоустата мълва до такава степен, щото народните поети, чието вдъхновение бе ненаситно като ламя за подобно събитие, налапаха събитието като топъл хляб, надробиха го с поетичните си зъби на стихове, наредиха стиховете в безкрайни народни песни и ги пуснаха по седенки, сборове и панаири. Ето, чичо Мартин влиза посред бял ден в дома на околийския началник, преоблечен като полицай, и арестува зет му, а началникът и дъщеря му унизително падат на колене пред него, „ръце и крака му целуват“, но похитителят е неумолим и иска такава сума за откуп, с каквато те не разполагат в момента. Тогава околийският началник обещава да събере „до десет ми оки жълтици“, да откупи зетя и да спаси честта си. Вторият народен поет вижда в лицето на чичо Мартин герой за социална правда и разказва, че той се възмущава от подкупа, поставя условие на околийския началник да служи честно на народа и чак когато докаже това, ще получи здрав и читав своя зет. Третият народен поет трябва да е бил голям злобар, защото изпитва истинско злорадство от страданието на заложника, който бива окован „в сто тежки синджира“ и захвърлен в някаква яма на сух хляб и вода. Съчинени бяха много песни за това събитие, така че за дълго време запълниха музикалния репертоар на седенки и сборове.

А Иванчо Кутийката се справи така бързо и блестящо с новата си длъжност секретар на разбойническата банда, че ако работеше в съвременно предприятие, без съмнение щеше да получи някакво звание или орден. По онова време обаче нямаше обичай да се отличават добрите работници с подобни звания, та за да му отдадат заслуженото, колегите му започнаха шеговито да го наричат министър на финансите. Шегата им не бе далече от истината, защото бюджетът на Иванчо Кутийката растеше с невероятна бързина и скоро щеше да се изравни с тогавашния държавен бюджет. При това приходите му, за разлика от тези на държавния бюджет, се набираха без особени усилия, достатъчно бе да съчини едно писъмце от няколко реда и да го изпрати на съответния адрес. След няколко дни исканата сума биваше доставяна на посоченото място или донасяна по нарочен човек. Писмата на Кутийката не съдържаха и намек от заплаха, а напротив, ласкаеха получателите с такава почит и вежливост, каквато не се среща даже в официалната кореспонденция на средните векове. „Ваша пресветла светлост“, „Светло Христово чадо“ — така се обръщаше Кутийката към разните чифликчии, бакали и джамбази, като молеше „коленопреклонно“ да турят ръка на християнското си сърце и да чуят гласа на това сърце, което прелива от милост към ближния и им повелява да пожертват еди-каква си сума за спасението на собствената си душа. Чичо Мартин държеше съдържанието на писъмцата да събужда милосърдие към нуждаещите се, а съчиняването и стила, като всеки началник, предоставяше на даскалското въображение на своя секретар. Тези писъмца, написани с черно мастило и калиграфски почерк, се изпращаха в бели пликове, превързани с червени копринени панделки, и скрепени с печата на чичо Мартин, имаха въздействието на папски индулгенции. Никой дотогава не можеше и да предположи, че нашенските богаташи са натъпкани до гуша с толкова библейски добродетели. Даваха с дясната ръка, без да знае лявата. Даваха не само сумата, която им подсказваше милостивото им сърце, но и придаваха от себе си, ей така, „от мен да мине“. След всичко това не остава съмнение, че на никого от тези благочестиви мъже и през ум не минаваше да сметне собственото си благодеяние като принуда и да се оплаче на властта. Можем следователно със сигурност да заявим, че за зло или за добро, модните напоследък почини за обсебване на чужди пари са си чисто добруджанско изобретение, но в наше време напълно опорочено, защото се прилагат с отвличане, насилие и други непозволени средства. Впрочем историята е пълна с примери на подобно опорочаване на много благородни идеи и начинания. В сравнение с американската или италианската организация например добруджанската, т.е. истинската, бе един доброволен съюз между бедни и благородни личности, които „дават“, за да си осигурят едно спокойно пребиваване на небето. Изобщо у нас подобни мероприятия винаги се извършват така чисто, че човек, както и да ги гледа, непременно ще ги види с измити лица, с изрязани нокти на ръцете и сресани, та не може да открие в тях нищо друго освен добрия тон.

Поговорката казва, че българинът, щом се сдобие с пари, бърза да ги хвърли на камък, а нашите момчета бяха българи с изключение на циганина Аптараман. Благородната им професия обаче не позволяваше да се заселят на едно място и да строят къщи и те започнаха да страдат от строителна треска. Никой от тях не бе притежавал недвижим имот и чичо Мартин виждаше, че мечтаят да турят нейде камък върху камък, за да покажат нагледно поне част от своето богатство. И понеже нямаше как другояче да удовлетвори желанието им да имат свой кът, чичо Мартин реши да построи една обща къща, която нарече с непознатото по онова време, но внушително име резиденция. (Не ми е удобно да отбележа даже в скоби, че и резиденциите по нашата земя са добруджанско изобретение.) Тя бе построена на общи начала в гъстата дъбова гора, на около час и половина от града, до един извор, от който изградиха чешма с четири чучура. Резиденцията не блестеше с архитектурен стил, но пък приютяваше собствениците като родна къща, където можеха да разполагат със самостоятелна стая, да играят карти, да посрещат гости и главно да размишляват спокойно за смисъла на живота. След години, когато хората от нашия край си спомняха за резиденцията и искаха да изтъкнат ролята, която бе играла в живота на разбойниците, казваха многозначително: „Да знаят да говорят тези порутени стени!“ Останките от стените несъмнено знаеха много неща, ала не можеха да ги разкажат, та с тази работа ще се заема аз, когато му дойде ред.

Много други събития се случиха, след като Иванчо Кутийката се предаде доброволно в плен на разбойниците, но най-важното си остава срещата на високо равнище, която се състоя между чичо Мартин и околийския началник господин Медникаров. Като знаем каква дипломатическа подготовка е необходима за осъществяването на една такава среща, не можем да не се изненадаме от бързината и лекотата, с която бе осъществена срещата между двамата върли врагове. В една приятна есенна вечер чичо Мартин се качи на закрития файтон, който го очакваше в покрайнината на града, и след десет минути пристигна в дома на околийския началник. Господин Медникаров бе решил да преговаря за „освобождаването“ на зетя си само няколко минути и след това да излезе някъде по служба. По този начин смяташе да се възползва от народната мъдрост за сития вълк и цялото агне, като приеме разбойника, и в същото време да си осигури алиби (ако срещата стане известна на обществото) и да разпространи мълвата, че разбойникът се е промъкнал у дома му в негово отсъствие. Както бяхме го определили в началото на нашия разказ с израза на Тацит, той бе среден подлец, т.е. най-удобен подлец, но сега трябва да признаем с известна изненада, че с времето бе придобил чувства и склонности над средното ниво. Страхът да не накърнят интересите си прави от средните подлеци кадърни подлеци. Когато файтонът спря пред портата му, господин околийският началник се усъмни за последен път в своя зет и си даде сметка на какво хоро го бе подлъгало да се хване даскалчето, как бе успяло да премине на страната на разбойниците с негова благословия и как си бе отмъстило с плебейска жестокост, задето го бяха приели така снизходително в едно порядъчно семейство. Намеренията на чичо Мартин не му бяха напълно ясни, та още по обед бе скрил в мазето неколцина от ония полицаи, на които неотдавна обещаваше повишения и награди, ако уловят разбойника или го убият. Най-напред посочи друго място на срещата, но се сети, че разбойникът може да го уличи в съучастие, като повика свидетели от властта или хора от опозиционните партии. Да се откаже от срещата, бе също така опасно, защото пък Иванчо Кутийката можеше да го разобличи пред обществото, за да докаже, че не е шпионин на тъста си, а негов враг. Така в края на краищата най-сигурно място за срещата се оказа собственият му дом. В случай на неприятни последици обществото щеше да повярва, че е нападнат коварно по „бели гащи“, и да оправдае мерките му за отбрана. Да, но в този дом само преди няколко години разбойникът бе прекарал в спалнята на дъщеря му цели две денонощия, а той, най-могъщият човек в околията, опустоши от злоба и безсилие кухненските си прибори като последен хулиган, размахваше пистолета си, но не посмя да стреля даже в тавана на кухнята.