Чичо Мартин го очакваше с известно нетърпение и любопитство не толкова да узнае целта на неговото посещение, колкото да потвърди собствената си увереност, че властта рано или късно сама ще дойде при него да му подаде ръка. Това побратимяване му даваше възможност да хване властта за юздата и да я язди, както си иска — заветна мечта не само на един разбойник, а, струва ми се, и на всяка личност. Иванчо Кутийката твърдеше, че преговаря от името на околийския началник, но чичо Мартин не можеше да се освободи от чувството, че и Емилия има пръст в играта. Спомни си как го бе изпратила с файтона далече извън града и на раздяла през пустото и тъжно поле бе паднала в краката му. Тогава му стана някак страшно и сърцето му потръпна от хлад, а сега, щом Кутийката тръгна да си отива, чичо Мартин го изчака да се отдалечи на стотина метра, вдигна карабината и стреля в гърба му. Онзи спря, опипа рамото си и се върна при него. Впрочем ето няколко думи за тяхната съдбоносна среща.

Иванчо Кутийката пристигна с каруца в селото, където бе отседнал чичо Мартин, и поиска да се срещне с него. Селянинът, който служеше за връзка между двамата, изведе госта на полето, посочи му мястото на срещата и се върна. Чичо Мартин не допускаше, че хората на околийския началник ще му устроят клопка посред бял ден, и все пак определи мястото на срещата до една дива круша, която стърчеше сред голото и утъпкано стърнище. Наблизо имаше купчина храсти и там с оръжие в ръце бяха залегнали неговите верни другари. Иванчо Кутийката тръгна през стърнището като парламентьор и макар да нямаше превръзка на очите, стъпваше някак слепешката, препъваше се в синорите и не поглеждаше настрани. Едва сега го обзе съмнение, че е предприел безсмислена и опасна авантюра. Привидният му годеж с дъщерята на околийския началник, нейната интрига, безпримерната й страст да се добере до един мъж с всички средства — всичко това му се стори страшна игра, на която бе станал жертва. Дали Емилия не бе дала идея на разбойника да го задържи и така да задължи баща си да откупва своя зет? Околийският началник можеше спокойно да го пожертва, още повече че зетят му бе натрапен и трябваше да полага излишни усилия и средства да го прави блестяща партия. От друга страна, разбойникът щеше да го използва, както намери за добре, или поне да го има в раницата си като неприкосновен запас, та да го изяде, когато му дойде времето. Това време ще дойде рано или късно, защото един разбойник, колкото и да е ловък, непременно ще попадне в лапите на властта. Кутийката не искаше да сподели тази участ и подложи на велико съмнение всичките си комбинации, така търпеливо и умно обмислени с Емилия, а най-вече се усъмни в нейното безкористно съзаклятничество.

Чичо Мартин забеляза неговото смущение и понеже не му липсваше дипломатически такт, посрещна го с чистосърдечна усмивка и дружелюбно го потупа по рамото. Но както и да се стараеше да го предразположи, Иванчо Кутийката се държеше като извънреден посланик, дошъл да предаде акредитивните си писма, стоеше прав и не се сещаше дори да се представи.

— Моля, седнете и не забравяйте, че сте скъп мой гост! — чичо Мартин добави, че срещата им, колкото и да е приятна, трябваше да стане тук, сред полето, и че обстоятелствата налагат така.

Иванчо Кутийката седна на земята срещу него, извади цигара от горния джоб на сакото си, запали и все още не се решаваше да изложи своята мисия. Даваше си сметка колко необичайна и смела е тази мисия за човек в неговото положение и се боеше, че разбойникът ще я отхвърли или ще я приеме с голямо съмнение, впрочем с пълно право за себе си. Но чичо Мартин го избави от излишно предисловие.

— Виждам във ваше лице добър приятел и искрен последовател на нашето дело! — каза той, все така сърдечно усмихнат. — Ще ми бъде приятно да работя с образован човек!

— Откъде знаете?

Прозрението на разбойника го смути не на шега. Как можеше да знае съкровените му планове, ако Емилия не бе му ги съобщила? Никога не бе се съмнявал, че носи глава на раменете си и ако Емилия не бе установила връзки с него, както твърдеше, играта с този човек не щеше да бъде лесна.

— Намерението ви е изписано на лицето — каза чичо Мартин. — А вашето лице е открито и честно.

Въпреки своята образованост Иванчо Кутийката прояви удивителна липса на светски маниер. Пропусна да благодари за комплимента, което всеки на негово място би сторил, и така даде да се разбере, че самочувствието му не е на необходимата висота.

— Знаете ли, че съм зет… по-точно бъдещ зет на околийския началник?

— Зная — каза чичо Мартин. — За което ви честитя и ви желая щастлив брак!

— Идвам от негово име.

— От името на бъдещия ви брак?

— Не, от името на околийския началник. Вярвате ли в искрените му намерения?

— Околийският началник представлява държавната власт, а аз винаги съм вярвал в добрите й намерения. Досещам се даже как трябва да скрепим навеки нашата нерушима дружба. Господин околийският началник няма да ни пречи и това ще му струва известен процент от нашите средства.

— Точно така! — каза въодушевен Иванчо Кутийката и едва сега се сети да върне комплимента на чичо Мартин. — Вие сте истински оракул, господине, и аз не се съмнявам, че вашето прозрение ще се сбъдне напълно. Ето защо реших да се поставя на ваше разположение. Предстоящият ми брак с дъщерята на господин околийския началник открива пред мен блестяща кариера, в това не бива да се съмнявате, но аз предпочитам да стана ваш личен секретар и да се посветя на справедливото ви дело.

Иванчо Кутийката разказа с искрено въодушевление как още от ранни години е мечтал да се посвети на това справедливо дело и как досега по една или друга причина не е могъл да осъществи своето призвание. Учителската професия е благородна, дума да не става, но едно е да учиш децата да умножават таблицата, друго е да се бориш за добруването на бедния народ. Ако сме истински синове на този народ, трябва да отдадем всичките си сили, за да постигнем неговите вековни идеали за свобода, равенство и братство, да го освободим от гнета на чифликчиите и фабрикантите. Борбата ще иска жертви, но ние няма да се уплашим от тия жертви в името на нашата победа и т.н.

Чичо Мартин знаеше като император Юлиан, че риториката на омразата и подлостта е най-убедителна, когато е облечена в думи на любов. Слушаше патетичната му реч и си мислеше, че даскалчето е съвършен престъпник и демагог, готов да отреже хиляди човешки глави, за да се сдобие с богатство и високо обществено положение. Мислеше си още, че ако остане жив и здрав, даскалчето непременно ще се сдобие с високо обществено положение, ще оглави някоя партия или партийка, ще се боричка за министерско кресло и няма да е чудно един ден да седне на това кресло, да направлява съдбините на „бедния народ“ и да твори националната ни история. На свой ред и той предполагаше, че работата с този ловък и жесток хитрец няма да е лесна, но същевременно бе поласкан от идеята да има образована личност за свой секретар.

Колкото и да ми е неприятно, трябва да призная, че като всички мъже от нашия род и чичо Мартин бе дяволски тщеславен. Вярваше, че ако има секретар, канцеларщина е папки и печати, ще придаде по-голям авторитет на собствената си личност, както и на делата си. А кой знае, може би желанието му да си има личен секретар се дължеше на безспорната му прозорливост, че секретарската институция ще се окаже неизбежна в бъдещия обществен живот и трябва да се внедрява още отсега. Ако е така, Иванчо Кутийката имаше пълно основание да го нарече истински оракул.

Та думата бе как изпрати един куршум в гърба на своя бъдещ секретар. Когато преговорите свършиха, Иванчо Кутийката се сбогува и си тръгна уверен в благоприятния край на своята мисия, а чичо Мартин го изчака да се отдалечи и се прицели в гърба му. Трябваше да го постави на изпитание като древните спартанци, за да провери дали е разбойник по призвание, или троянски кон на властта. Намеренията на околийския началник бяха донейде ясни. Колкото и да бе посредствен, той се бе досетил да се възползва поне временно от разбойниците, които бяха станали популярни и неуязвими. Но каква бе ролята на Емилия? Кутийката не каза, че годежът му е лъжлив, и чичо Мартин се измъчваше над тази загадка. Защо ще прави съпруга си разбойник, след като е имала един и не е могла да свърже живота си с него тъкмо защото е разбойник? Или иска да му покаже презрението си? Жените са способни да презират един мъж точно толкова, колкото го обичат, когато не им принадлежи напълно. Слабостта им ги прави жестоки и силни, цял живот могат да носят в сърцето си две противоположни чувства, да те поставят на кладата и да се жертват за твоето спасение. Обичал ли е Емилия и обича ли я?