Онова голямо бягане ми помогна — мислеше Татара, — но сега и накрай света да избягам, няма да помогне. С бягане и от болест ще се отървеш, но от разбойник отърване няма. Ако побягна, ще драсне една клечка на имота ми, ако остана, ще ми тегли куршума, защото не е забравил как го арестувах, как стражарите го връзваха като куче по стълбовете и се гавреха с него. Защо го арестувах? Убил един стражар, нека го убие, стражари много, всеки ден да ги убиваш, пак няма да се свършат. На всичко отгоре нямаше и доказателства. Чух само изстрел и видях как онзи вирна петалата, но кой го гръмна, не видях. Такива сме ние, хората, не мислим какво вършим и защо го вършим, но ето, че идва ред да се дава сметка за всичко, и тогаз виждаме, че животът ни виси на косъм и пет пари не струва. Всичко на този свят минава и заминава, бил си нещо, а сетне ставаш нищо. Ама българинът мисли за тези неща, когато отиде на погребение и види смъртта в очите или когато ножът му опре до кокала. През другото време си мисли, че умирачката ще му се размине и той ще остане дирек на света…

Татара неволно и за пръв път надникна в бездната на отвъдното, докосна се до истината за преходността на живота, но веднага се отвърна от нея като от някаква зла и неведома сила и пак взе да крои планове как да отърве кожата. Великодушието на разбойника бе известно на всички, но Татара знаеше от опит, че хорското великодушие не се заплаща с голи добродетели. С една ръка ще се кръстя за прошка, с другата ще давам, каза си той. Как-как ще му напълня окото, защото е хитър, не иска човешки живот, а пари. Тази истина бе проста като калпака му, сякаш сам я бе измайсторил или купил от дюкяна за пет лева, и той почувства как му става леко на душата, излезе от сянката на хамбара и отиде вкъщи да приготви кесията с парите.

Прозорецът на снахата още светеше, Татара го погледна и спря насред двора с изстинали нозе. Тази вечер го очакваха две беди, но като намери лек за едната или вярваше, че е намерил, едва сега помисли за другата и тя се оказа по-тежка и по-непреодолима. „Ще напълня ръцете на разбойника, а сърцето му с какво ще напълня?“ Татара познаваше прищевките и терзанията на сърцето не по-зле от Шекспир и ако бе писател, сигурно щеше да съчини драма, наречена „Невеста и свекър“. И от тази драма ние щяхме да узнаем за безнадеждната му страст към снахата, за безсънните му нощи с кошмарни помисли за грях и съблазън. Но както знаем от класическите съчинения, любовта и омразата понякога живеят като съквартиранти в една душа, така че душата на Татара бе разделена на две преградки, едната бе пълна е безнадеждна любов към снахата, другата — с тежка ненавист. Всички се възхищаваха от благонравното й поведение на войнишка жена, но той знаеше, че е нечиста и потайна, питаше се с кого и кога мърсува и не можеше да узнае. Татарката не се измъчваше над тази загадка, нейният женски усет й подсказваше, че снахата е разпасана кучка, но се пази само за онзи разбойник, който я тикна белязана в ръцете на Бенко. Татара не вярваше на нейните приказки, защото разбойникът не бе се появявал от година в село, но с времето се увери, че снахата действително го очаква. Интересуваше се от неговата съдба и нескрита се възхищаваше на подвизите му, а веднъж при една свада със свекървата ги заплаши с „онзи, дето върлува“. Че не обича мъжа си и го презира, бе ясно като бял ден, но да се държи като светица пред мъжете, без да се поддаде на техните задявки, да си спечели име на целомъдрена жена при всичката си разюздана хубост и лекомислие, ето кое порази Татара, а отпосле го изплаши. Не можеше да проумее как толкова хубава жена, чиято „снага плаче с глас“ за мъжка ласка, може да прояви такава воля и сдържаност заради един мъж, който си е турил главата в торбата и я остане жив до утре, я не, а и да остане жив, дом ще му бъде затворът. В нейната беззаветна вярност имаше нещо по-голямо от любов, тайнствено и страшно като заклинание, неотменно като обет за цял живот и от него се плашеше Татара. Уверен бе, че разбойникът ще дойде тази вечер у тях и снахата ще го приеме пред очите на цялото село. Мина му през ум да я отведе още сега при баща й, та ако разбойникът я намери там, неизбежният позор да очерни нейната къща. Изкачи се по стълбите и влезе при жена си. Тя дремеше на пата, усети го с влизането и стана да му сложи ядене. Разказа й какво бе намислил, а тя пожълтя от злоба и ококори очи към прозорчето между двете стаи. То бе малко, две педи на две, като всички прозорчета в по-заможните селски къщи и служеше да наглеждат децата и старците, когато са болни или немощни. Когато някои старци казваха, че синовете и снахите ги гледат „през пенджер“, ставаше дума за същото прозорче и означаваше, че не се грижат добре за тях. В някои къщи прозорчето зееше открито, а у Татарови снахата го бе затулила още през първата брачна нощ с тъмен плат, забоден е гвоздейчета откъм нейната стая.

— Иди се разправяй с нея! — каза Татарката. — Аз не мога.

Татара мина през пруста, поспря пред вратата и почука. Снахата сякаш бе го очаквала, отвори веднага и го покани да влезе. Татара потътрузи крака през прага, застана сред стаята и като погледна снахата, ченето му се вдърви. Хубавата Аница стоеше пред него с ръце на кръста, облечена в булчинската си рокля, по-хубава, по-блестяща и любезна, по-лукава и предизвикателна отвсякога, усмихваше се и го заслепяваше със зеления блясък на очите си.

— Седни, тате, седни! — каза тя и му поднесе стол.

Татара каза, че един човек му донесъл хабер — майка й била тежко болна и заръчала дъщеря й да тръгне още сега за тяхното село… Докато фъфлеше прав до стола, Аница го гореше с очите си, а той си помисли, че е един дърт плъхок, а тя — котка, че ей сега ще скочи отгоре му и ще стане чудо невидено, една мъничка котка да изяде един плъх, три пъти по-голям от нея.

— Нищо й няма на мама! — каза Аница и пак сложи ръце на кръста си. — Да кажеш още нещо, мило татенце?

Татара заплете език, потътри крака навън и така пое неизбежния позор на гърба си. Туй не е жена, мислеше той, без да подозира, че тъкмо сега бе видял една истинска жена. Слезе на двора и върза двете кучета на синджира, но като умен човек и кмет реши да избере по-малката беда — затвори ги в обора, да не лаят разбойника и да не възвестяват на селото неговото пристигане. След това махна резето на портата, за да не прескача онзи през оградата, и се прибра вкъщи.

Така Татара даде зелена улица на чичо Мартин към своя дом и седнаха с жена си да го чакат. Татарката не изпусна случая да му натякне за обидите, които бе изтърпяла заради снахата. Щом кучката е облякла булчинската си рокля, каза тя, ще си прави кучешка сватба. Помирисала е кучето отдалече и вече си е дигнала опашката. На кучешка сватба кръстник ще ставаш, приготви си виното и даровете! Хайде сега пак ме бий заради нея!

Татара пак я наби, и то доста здраво, тръсна й няколко юмрука в мутрата и отиде до прозореца. Докато жена му скимтеше на пата и кълнеше, той слушаше виковете и песните от кръчмата. Никога не бе се чувствал така смачкан и самотен. Допреди два часа всички мъже стояха пред него със свалени калпаци, а сега ги удряха о земята в чест на разбойника. Никой не искаше да знае на какъв огън се пече кметът, а още по-малко да му се притече на помощ. Защото онзи е силният днес, мислеше Татара, утре пак ще ми свалят шапки, няма къде да отидат. Тази вечер ще въздигат онзи до небето, защото хем ги е страх от куршумите му, хем се надяват на крадените му пари. Калпав народ, властта в очите гледа, а като му падне, на кол ще я набие. Никой с нищо не може да му угоди…

Татара отново се разфилософства и неволно откри още една истина за отношението на народа към властта, но както сам отбеляза по-горе — твърде късно и безполезно. Като всеки властник, изпаднал в неблагополучие, той търсеше вината и я намираше в народа. И тъкмо хвана юздата на този неблагодарен народ и почна да го млати по правилата на неизменната нашенска традиция, на двора се появи човек и тръгна към къщата. Татара преглътна политическите си размишления, извика „иде!“ и забравил мъжкото си достойнство пред оная, която току-що бе наложил е юмруци, пъхна лице в миризливата й пазва като изплашено дете. „Толкоз им е мъжкото на мъжете“ — не пропусна да отбележи Татарката и снизходително се остави да бъде прегърната за пръв път от тридесет години. Гушнаха се под чергата като шопари в бунище, затаиха дъх и дълго чакаха да чуят стъпки по пруста. Не чуха нищо освен биенето на сърцата си, защото на двора се бе появила сянката на чичо Мартин като сянката на Хамлетовия баща в елсинорския дворец.