Но Аница бе красива и умна, на което Толстой с основание би се учудил. Наведе се над мен, целуна ме по челото и каза, че не е виждала по-хубаво дете и че ако роди един ден, ще роди дете тъкмо като мен. Почнах бясно да ритам и да се смея с голи венци, без да си давам сметка, че такава суета у един мъж на дванадесетдневна възраст е прекомерно, дори свръхестествено явление и че за в бъдеще ще има да си патя от нея. Но това бе първият ми флирт и може да се каже, че имах успех, защото Аница ме взе на ръце и ме целуна три пъти по челото. Срещата с тази хубава жена ми достави голямо удоволствие и ме научи да приемам и да връщам комплиментите на жените. Научи ме обаче и на простата истина, че очарованието и разочарованието вървят ръка за ръка.

Майка ми нагости Аница с кървавица от коледното прасе и я почерпи с чаша вино. Докато си похапваше от кървавицата, Аница не преставаше да ми се възхищава и по едно време току изтърси, че съм бил същински чичо Мартин. Все шавам, все гугукам и се усмихвам като него. Майка ми при всичката си интелигентност не се досети накъде бие Аница и почна да я уверява, че приличам само на нейния род, спор, който води с баща ми до самата си смърт. Аз обаче веднага разбрах, че Аница ме бе използвала само като повод да се добере до нашето семейство и да се осведоми за чичо Мартин. Тя бе уверена, че на майка ми е заповядано да си затваря устата, и за да изкопчи нещо от нея, продължаваше упорито да ме сравнява с чичо Мартин и да ме ласкае, но аз вече знаех коварната й цел и почнах да я презирам. Ритах, пищях, тръшках се като заклан, майка ми, разтревожена, се наведе над мен, а Аница стана да си ходи. Когато хлопна вратата зад себе си, почернелият от мухите таван отново висна над главата ми, в стаята стана мрачно и тогава ми се поиска да рипна и да я помоля да се върне при нас. Нека да е коварна, мислех си, нека да ме обсипва с лъжливи ласки, но да стои тук и да огрява стаята със своето очарование. С една дума, още от люлката започнах да се унизявам пред хубавите жени и това ми стана съдба. След години много хубави жени като Аница идваха при мен, но не за самия мен, а за нещо друго, опитвах се да ги презирам за фалшивите им ласки, но никога не можах да преодолея тяхното обаяние и никога не можах да им се разсърдя от сърце.

И Татара, свекърът на Аница, разбра тази проста работа, но за разлика от мен, едва на петдесет и две годишна възраст. В сватбената вечер, когато ловиха с жена си гълъби в тъмното, за да потулят позора на снахата, той презря Аница и скрои десет плана да я откъсне от сина си или поне да им построи отделна къща и да я махне от себе си. И Татарката я намрази, както старата и повяхваща жена може да намрази младата, хубавата и безгрижната. Може би тъкмо безгрижието на Аница накара свекъра и свекървата да си глътнат езиците от ненавист. Ако Аница бе им показала, че се срамува от своя позор, те щяха да имат една сигурна мишена и щяха да я улучат, без да се целят о нея. Но Аница се оказа мрежа, плетена така на едро, че куршумите им минаваха през дупките. Още на сутринта след позорната си брачна нощ тя се измъкна рано-рано от леглото, облече булчинската си рокля, сложи булото на главата си и цъфна при старите с най-невинната си усмивка:

— Добро утро, мамо и тате!

В този момент именно свекърът и свекървата си глътнаха езиците и не можаха да отвърнат на поздрава й. Ако пък Аница бе влязла при тях с една педя минижуп и цигара в уста като сегашните снахи, инфарктът и на двамата бе вързан в кърпа. Аница не шеташе, а хвърчеше като пеперуда из стаята. Докато моруците лежаха под чергата, тя сложи тенджерата с вода на печката, забърса пода, грабна менците и отърча към чешмата. Вещите сами се лепяха на ръцете й, като че бе живяла в този дом не един ден и една нощ, а десет години. Когато раздрънка менците на двора, свекърът и свекървата отново се превърнаха от камъни на живи хора и свекървата се прекръсти на иконата:

— Божичко, не съм знаела, че сме майка и баща на една курва!

А за Аница бе истинско удоволствие да ги нарича мамо и татко, и то с такава благоговейна усмивка, с такъв сладък гласец, че във въздуха се разнасяше мирис на пресен пчелен медец. Разбираше ги от един поглед или жест, пазеше ги да не се простудят, а на софрата им угаждаше с усърдието на сегашните келнерки от софийските ресторанти. И всичко това Аница вършеше с най-очарователната си усмивка, на която не можеха да устоят дори двамата мурджовци. Вързани на тел на двата края на двора, подивели като хиени, те не пропускаха човек да мине по улицата, без да оголят зъби, а щом Аница отиде при тях сутринта да ги нахрани, подвиха опашки като истински подлеци и почнаха да й се умилкват. Татарката, която наблюдаваше тази сцена от прозореца, извърна лице към иконата и още веднъж се прекръсти. „Тази ги е турила на гърба си — каза тя — и рано или късно ще ни извади душата, ако не я махнем навреме.“

Аница действително бе „турила очите си на гърба“ и живееше като в турски гробища сред мълчание и камъни. Бе решила да съживи тези камъни или поне да не им позволи да се стоварят върху нея и като всяка умна жена бе избрала за целта си оръжие, по-ефикасно дори от ядреното — ласкателството. Татара и Татарката скоро угадиха тънката й политика и решиха да й отрежат опашката, но като посегнаха да я отрежат, с ужас разбраха, че устата им са онемели, а ръцете — вързани. Аница на бърза ръка ги бе омотала в златните вериги на своите ласки и те, безпомощни и озлобени, примигваха пред нейните медени усмивки.

Така минаха няколко месеца, докато Бенко отиде войник. Той бе нулата на семейството и като нула го изпратиха в казармата. Бутнаха му в ръцете един денк с долни дрехи, туриха му китка здравец на ухото и го натовариха на каруцата, омекнал като печен праз. Аница го изпроводи до гарата заедно със старите и като гледаше олигавеното му лице, реши да превъзмогне отвращението си със сълзи и заплака по метода на Станиславски така убедително, че затрогна стотиците изпращачи на перона. А когато настъпи мигът на раздялата и тя протегна ръце към мъжа си и извика: „Бенко, Бенко, на кого ме оставяш, ах, сиротата аз, няма да те дочакам жива!“, изпращачите и особено младите невести се засрамиха, че не са способни да изпитат една стотна от скръбта на тази хубава жена. Татара и Татарката стиснаха зъби от презрение и завист, че снахата публично ги засенчи в скръбта им от раздялата със сина, но Аница си изпълни номера така блестящо, че и този път копче не можаха да й кажат.

Бенко плака цяла нощ във влака, докато другарите му пиха и пяха, плака и в казармата — и наяве, и насън. Ако можеше да заспи вечер, сънуваше топлите бедра на Аница, денем набиваше твърдия плац с бавен ход, командваше си сам: „Боец, кръгом, боец, ходом марш!“, объркваше непрекъснато левия с десния крак, та на подофицерите се налагаше да го изтупват като брашнен чувал почти всеки ден. На всичко отгоре и кодошите на ротата му вадеха душата с такива убедителни разкази за изневерите на войнишките жени, че Бенко си завиваше главата с одеялото, да не ги слуша. Но в мрака на одеялото се появяваше образът на чичо Мартин, същият, какъвто го бе запомнил през май, когато му поднесе Аница на тепсия. Миришеше на майска ръж и на любов, чичо Мартин току-що бе носил Аница на ръце, но като истински мъж бе коварно спокоен и това спокойствие уплаши Бенко за цял живот. Малкото му чисто сърце изнемогваше от ревност и страх да не би, ако покаже ревността си, Аница да се оскърби и да намери повод да го остави. Озлоби се към чичо Мартин и го намрази до смърт, а като намразим някого, трябва да го убием. Под одеялото не можеше да го убие, защото лежеше с голи ръце, та реши да свърши тази работа на стрелбището извън града, където ги водеха на стрелба. Чичо Мартин стоеше пред него на сто крачки, спокоен, без оръжие и дори без шапка. Бенко се прицели право в сърцето му, отбелязано с червено кръгче, гръмна пет пъти и като погледна нататък, видя една ръка да развява бяло знаменце. Три дни се цели в своя противник, изпрати тридесет куршума в сърцето му, не го улучи нито веднъж и така го обявиха за най-слабия стрелец в ротата.