— Ти да не си Мартин разбойникът бе, момче?

— Да! — каза чичо Мартин. — Само че не съм разбойник! — Едната половина на лицето му престана да се усмихва, веселото изражение на очите му се замени със спокойна и опасна острота. — Ако не вярвате, ще се документирам.

Маврик Николаев не излезе страхлив. Очите на чичо Мартин му казаха всичко, той посегна към чекмеджето на масата, измъкна грамаден като ютия револвер и го насочи в гърдите му. Сега лицето на Маврик Николаев прежълтя от пристъп на неврастения и дулото на „ютията“ почна да трепери опасно в ръката му.

— Ти ли си Мартин разбойникът?

— Аз съм Мартин Карабелов, но не съм разбойник, а политическо лице и дойдох да поговорим по повод на писмото, което ви изпратих…

— Не мърдай, ще те надупча като решето! — извика свирепо Маврик Николаев.

Чичо Мартин нямаше намерение да шава, отклони очи от дулото на револвера и остана неподвижен. Много възможни обстоятелства бе обмислил, но револвера, както казахме, не бе турял в сметките си. Според него чифликчията искаше да го убие не от законно чувство на самосъхранение, а от глупост, от липса на възпитание и най-вече от скъперничество. „Ето какви скръндзи са нашите чифликчии, каза си той, и как не умеят да ценят достойнството на своя противник. И като си помисли човек, че са представители на висша класа и че на всичко отгоре се смятат за аристократи! Не, с този господин трябваше да постъпя по класическия начин, да го притисна нейде на тясно или да се вмъкна в стаята му през прозореца. Жалко, че човек става жертва на своя изискан стил, когато има работа с прости хора! Интересно е да се знае дали този скъперник ще натисне спусъка все пак и ако го натисне, дали ще ме улучи. Един милиметър отклонение на дулото е достатъчно куршумът да плесне в стената, а в това време аз може би ще успея да го обезоръжа…“

— И ще ме свършиш, като не ти дам парите, нали? — извика вече извън себе си Маврик Николаев.

— Да! — каза чичо Мартин. — Такъв е законът на нашата организация.

— Сега да видим кой кого ще свърши!

Чичо Мартин отново премести погледа си на „ютията“ и видя, че пръстът на Маврик Николаев, напъхан в колелцето на спусъка, трепери като на последен страхливец и неврастеник. „Сега вече не той, а пръстът му може да ме убие“ — каза си той и усети, че в гънката между веждата и носа потече топла струйка пот. В това състояние, което романистите наричат върхово изпитание, чичо Мартин бе обзет от върховно любопитство.

„Да видим сега — казваше си той — дали този идиот ще натисне спусъка, или не. Ако животът ми трябва да свърши така глупаво, да върви по дяволите, ако — не, ще си заслужава да го живеем!“ И докато стоеше така с единия крак в смъртта, поставяйки на изпитание своето дръзновение, една вътрешна врата се отвори, в стаята се втурна млада жена и с весело нетърпение се отправи към него.

— Симо! — извика тя, но като стигна до средата на стаята, спря и тихо добави: — Ами слугата каза, че Симо дошъл…

Тя видя „ютията“ в ръката на Маврик Николаев, притисна ръце над гърдите си и застана на място.

Чичо Мартин се обърна към нея и само за една секунда успя да я разгледа подробно и да оцени нейните прелести. Тя бе на около двадесет и шест години, приятно закръглена, с кестенява коса и хубаво лице, но най-силно впечатление правеше устата й — леко притворена, с пълни и сочни устни, която дори и в този миг на изненада и уплаха издаваше склонност към силни и смели пориви. Чичо Мартин не можа да види само гърдите й, защото ги бе затулила с ръце, пък и в този миг Маврик Николаев не успя да обуздае страхливия си пръст върху спусъка. Не „ютията“, а стаята изгърмя като малокалибрено полско оръдие и на стената, една педя от главата на чичо Мартин, зейна дупка колкото самата „ютия“. Страхът на жените е еластичен като плътта им и дамата, пребледняла не по-малко от Маврик Николаев, мигновено се спусна към него и бутна ръката му настрани:

— Свако, какво правиш, ще убиеш човека!

— Ще убия не, ами ще го надупча като решето! — каза Маврик Николаев. След изстрела, впрочем първият изстрел, който беше изпратил в упор срещу жив човек, нервното му напрежение се бе поуталожило и той говореше вече по-спокойно и разумно, което обаче означаваше, че с втория изстрел ще улучи сигурно целта. — Той е разбойник, за него няма място на белия свят!

— Какъв разбойник, да не сънуваш?

— Това е Мартин Разбойника.

— Оооо! — възкликна жената, а както е известно, жените изразяват с тази удължена гласна много чувства и на първо място — вечно жадното си любопитство. Тя бе забелязала, че чичо Мартин я оглеждаше с възхищение дори в оня миг, когато смъртоносният куршум мина на педя от главата му, а това не можеше да не възхити една истинска жена. Нещо повече, този миг щеше да окриля нейната суета и през оная възраст, когато вече нямаше да бъде жена. „Този млад мъж — каза си тя — или не е с ума си, или е истински рицар.“ Мъжественото спокойствие на чичо Мартин и проницателната му усмивка не допускаха никакво съмнение, че е истински рицар, и при това неин поклонник. Оставаше да поеме покровителството си над него и да чака изкусителната развръзка на тази неочаквана история.

— Свако, опомни се! — каза тя и застана енергично между двамата противници. — Как тъй ще убиеш жив човек?

— Инак той ще ме убие!

— Наистина ли, господине? — обърна се жената към чичо Мартин и му подари първата си очарователна усмивка.

Той с удоволствие вдигна ръце:

— Допускате ли, госпожице? Ако имах такова намерение, щях ли да вляза при него с празни ръце?

— Виждаш ли, свако?

— Дора, излез от стаята и не се бъркай в тази работа! — каза остро Маврик Николаев и посочи вратата, през която тя бе влязла. — Този човек иска от мене три хиляди лева и ако не му ги дам, ще ме ликвидира. Аз няма да му ги дам!

— Може би ще се разберете — каза Дора и отново се обърна към чичо Мартин: — Нали, господине?

— С това благородно намерение дойдох, госпожице! — каза чичо Мартин. — Но домакинът ме посрещна с оръжие.

Маврик Николаев остави „ютията“ на масата, но ръката му лежеше за всеки случай върху нея.

— Добре, да се разберем! Няма да ти дам нито лев и толкоз.

Чичо Мартин невинно се усмихна:

— Както желаете. Нямам намерение да упражнявам насилие върху вашата личност. Аз дойдох да ви потвърдя решението на нашата организация, която…

— Няма никаква организация, а разбойническа банда, чийто главатар си ти! — грубо го прекъсна Маврик Николаев.

— Не отричам, че ръководя тази организация — с подобаваща скромност заяви чичо Мартин.

— И за какво се бори тази „организация“, ако смея да зная?

— На първо време организацията реши да поиска известни суми от богатите и да ги раздаде на бедните.

— Брех, брех! — викна Маврик Николаев. — Вие ще се натъпчете с крадени пари, а бедните ще видят… — Маврик Николаев каза една твърде нецензурна дума, която принуди младата жена да сведе очи към пода и да ги закрие с длани.

Чичо Мартин не изпусна случая да й върне благосклонното си съчувствие.

— Не съм свикнал да слушам подобни изрази в присъствието на благородни дами! — каза той и се изчерви от усилието си да направи първата крачка към добрия тон.

Дора леко се поклони и едва не го удави във влагата на очите си. И както се полага в подобни случаи, тя не пропусна да си каже: „Боже, той е истински благородник и храбър мъж!“ А Маврик Николаев, който не бе чел любовни романи, нито пък бе полуинтелигентен разбойник, поиска да си отмъсти на двамата за своето невежество и хвърли къс, но убийствен поглед към балдъзата си и дори намигна: „Не я гледай, че се прави на светица, минал срамът покрай нея и отминал, щом види мъж, веднага се подмокря отдолу“ — което чичо Мартин дешифрира бързо и точно без всякакви усилия.

— Е, ако богатите не дадат тези суми?

— В такъв случай — каза чичо Мартин с видимо съжаление — ще се наложи да претърпят известни загуби.

— Ще палите, а?