— Но след като победим, животът ще е по-хубав! — възрази ангелът дрезгаво.

— Ама няма да е толкова интересен. Виж какво, знаеш, че съм прав. С арфа в ръце, ти ще се чувстваш толкова щастлив, колкото и аз — с вила.

— Знаеш, че ние на арфи не свирим.

— А ние вили не употребяваме. Изразих се фигуративно.

Те се втренчиха един в друг. Азирафел разпери пръстите си с елегантен маникюр.

— Моите хора ще са повече от радостни, ако стане, нали знаеш. В крайна сметка това е, разбираш ли. Великото последно изпитание. Пламтящи мечове, Четиримата конници, морета от кръв, цялата тая отегчителна история — той сви рамене.

— А после: край на играта, пуснете монета? — додаде Кроули.

— Понякога намирам методите ти на изразяване малко трудно достъпни.

— На мен моретата ми харесват така, както са си. Това не трябва да се случва. Не бива да подлагате всичко на унищожение само за да проверите дали сте се справили добре.

Азирафел пак сви рамене.

— Боя се, че това е то неизразимо великата мъдрост. — Ангелът потрепери и се уви в палтото си. Над града се трупаха сиви облаци.

— Да отидем някъде на топло, а? — предложи той.

— Иска ли питане? — откликна мрачно Кроули. Известно време вървяха в меланхолично мълчание.

— Не че не съм съгласен с теб — обади се ангелът, докато се тътреха през тревата. — Просто не ми е позволено да не се подчинявам. Знаеш го.

— И на мен — отвърна Кроули. Азирафел го погледна изкосо.

— О, хайде стига — възрази му той. — Демон си в края на краищата.

— Мда. Но моите хора подкрепят неподчинението само по принцип. И се отнасят много сурово към специфичното неподчинение.

— Като например неподчинението спрямо тях?

— Точно така. Направо ще се смаеш или може би не. Според тебе колко време ни остава? — Кроули махна към бентлито и вратите му се отключиха.

— Предсказанията са различни — отвърна Азирафел и се плъзна на предната седалка. — Със сигурност до края на века, макар че можем да очакваме определени феномени и преди това. Повечето пророци от миналото хилядолетие ги е било грижа по-скоро дали предсказанията им стават за скандиране, отколкото дали са точни.

Кроули посочи ключа за запалване. Той се завъртя.

— Какво?

— Нали знаеш — заобяснява услужливо ангелът. — „И знайно е, светът се свършва в тъдъм-тъдъм-тъдъм и първа.“ Или „… и втора“, или „… и трета“ — както дойде. За „… и шеста“ няма кой знае колко свестни рими, така че сигурно годината е добра за живеене.

— И що за феномени?

— Двуглави телета, небесни знамения, гъски, летящи на обратно, дъждове от риба. Такива работи. Присъствието на Антихриста влияе върху естествения ход на причинността.

— Хммм…

Кроули включи бентлито на скорост. После се сети за нещо. Щракна с пръсти.

Скобите на гумите изчезнаха.

— Хайде да обядваме — предложи той. — Дължа ти един обяд от… кога беше…?

— Париж, 1793-та — припомни му Азирафел.

— О, да. По време на терора. Той ваш ли беше или наш?

— Не беше ли ваш?

— Нещо не мога да си спомня. Но ресторанта си го биваше.

Докато минаваха покрай смаяния пътен полицай, бележникът му спонтанно се запали за най-голямо учудване на Кроули.

— Съвсем сигурен съм, че не съм го искал — рече той.

Азирафел се изчерви.

— Аз бях — призна си той. — Винаги съм предполагал, че пътните полицаи са ги измислили твоите хора.

— Така ли? Ние пък ги мислехме за ваши. Кроули се втренчи в пушека в огледалото за обратно виждане.

— Хайде — рече той. — Дай да отидем в „Риц“. Не си беше направил труда да резервира маса. В неговия свят резервирането на маса беше от ония неща, които се случват на другите.

Азирафел събираше книги. Ако трябваше да бъде съвсем честен пред себе си, налагаше се да признае, че книжарницата му служеше просто за склад. Не че беше нещо необичайно. За да поддържа прикритието си на типичен антикварен книжар, той прилагаше какво ли не — без непосредствено физическо насилие — с цел да пречи на клиентите си да купуват. Противни влажни миризми, сърдити погледи, работно време от време на време — във всичко това невероятно го биваше.

Събираше книги от много време и като всеки колекционер се беше специализирал.

Имаше повече от шейсет книги с предсказания относно развитието през последната шепа векове от второто хилядолетие. Увличаше се по първите издания на Уайлд. Притежаваше и пълен комплект Позорни библии, всяка кръстена индивидуално на печатните си грешки.

Тези библии включваха „Неправедната библия“, кръстена така на печатната грешка, поради която Първото послание до коринтяните обявяваше: „Или не знаете, че неправедните ще да наследят Божието царство?“, и „Развратната библия“, отпечатана от „Баркър и Лукас“ през 1692 г., в която бяха изпуснали думата „Не“ в Седмата заповед и я бяха превърнали в „Прелюбодействай“. Имаше „Библия на изпразването“, „Библия на петмеза“, „Библия на възправените риби“, „Библия на Чаринг Крос“ и така нататък. Азирафел ги имаше всичките. Дори и най-рядката — Библия, отпечатана през 1651 г. от лондонското издателство „Билтън и Скагс“.

Тя била първият от трите им огромни издателски провала.

Книгата беше известна най-вече като „Библия Ебати Простотията“. Пространната словослагателска грешка, ако може да се нарече така, се появява в „Езекиил“, глава 48, стих 5.

2. А до Дановата граница, отъ източната страна до западната страна, Асиръ ще има единъ дялъ.

3. А до Асировата граница, отъ източната страна до западната страна, Нефталимъ ще има единъ дялъ.

4. А до Нефталимовата граница, отъ източната страна до западната страна, Ефремъ ще има единъ дялъ.

5. Ебати простотията. Писнъ ми до гушъ отъ тозъ наборъ. Господинъ Билтонъ ней никъкъвъ Джентълменъ, а господинъ Скаггсъ си е простъ стиснатъ Бастунъ. Казъвамъ ви, в такъвъ денъ всякий, дету има грошъ Акълъ, трябъва да й вънка на Слънце, а не да кисне по целъ денъ въ таш дръта мухлясъла работилъница, присвита Богородице. @ АЕ@;!

6. А до Ефремовата граница, отъ източната страна до западната страна, Рувимъ ще има единъ дялъ.12

Вторият голям издателски провал на Билтън и Скагс дошъл през 1653 г. Сполетял ги невероятният късмет да се сдобият с едно от прочутите „Изгубени кварто“ — трите Шекспирови пиеси, никога неиздадени в голям формат, днес окончателно загубени за учените и театралите. До нас са стигнали само имената им. Това била най-ранната пиеса на Шекспир, „Комедия за Робинъ Худъ, или Гората Шеруудъ“13.

Господин Билтън платил близо шест гвинеи за квартото с вярата, че ще може да си ги върне почти двойно само от изданието с твърди корици голям формат. И после го изгубил.

Третия си издателски провал Билтън и Скагс така и не проумели. Накъдето и да погледнеш, книгите с пророчества вървели като луди. Току-що била излязла трета допечатка на английското издание на „Центуриите“ на Нострадамус; петима Нострадамуси — като всеки от тях твърдял, че е истинският и единственият — били тръгнали на триумфални обиколки да раздават автографи. А „Сборникът с предсказания“ на Майка Шиптън се грабел като топъл хляб. Всички големи лондонски издателства — осем на брой — имали в плана си поне една книга с пророчества. Всяка една от книгите била безобразно неточна, но неясното, обобщено всесилие, което лъхало от тях, ги правело страшно популярни. Продавали се с хиляди, че и с десетки хиляди.

— То туй си е направо позволително да печаташ мангизи! — рекъл господин Билтън на господин Скагс14.

— Публиката си умира за такъв боклук! Трябва незабавно да отпечатаме книга с пророчества от някоя вещица!

На другата сутрин ръкописът кацнал на прага им. Авторът, както винаги, бил улучил подходящия момент.