— Какво пък, по дяволите — рече тя. — И без това имам нужда от малко почивка.

Това се случи в сряда.

В петък градът вече беше забранена зона.

Следващия вторник икономиката на Кумболаланд бе съсипана, двайсет хиляди души бяха загинали (включително барманът, застрелян от бунтовниците, щурмували барикадите на пазара), почти сто хиляди — ранени, всичките разнообразни оръжия на Скарлет до едно бяха изпълнили съответните си функции, а лешоядът бе умрял от мазна дегенерация.

Скарлет беше хванала последния влак и напускаше страната. Време беше да сменя занаята, усещаше го. Занимаваше се с оръжия от ужасно много време. Искаше промяна. Нещо с възможности. Идеята да стане журналистка доста й допадаше. Възможност. Тя си повя с шапката и кръстоса дългите си крака.

По-нататък във влака някакви се сбиха. Скарлет се усмихна. Хората вечно се биеха — за нея или покрай нея; много мило наистина.

Сейбъл имаше черна коса, спретната черна брадица и току-що бе решил да спретне корпорация.

Беше извел счетоводителката си да пийнат нещо.

— Как се справяме, Франи? — попита я той.

— Досега са продадени дванайсет милиона бройки. Можеш ли да повярваш?

Седяха на чашка в един ресторант на име „Върхът на шестиците“ на най-горния етаж на Пето авеню 666 в Ню Йорк. Това открай време се струваше леко забавно на Сейбъл. От прозорците на ресторанта се виждаше цял Ню Йорк; нощем цял Ню Йорк виждаше огромните три шестици, украсяващи и четирите стени на сградата. Разбира се, това си беше чисто и просто пореден номер. Почнеш ли да броиш, най-накрая все ще стигнеш и до него. Но няма как да не се усмихнеш.

Сейбъл и счетоводителката му тъкмо идваха от един малък, скъп и особено изискан ресторант в Гринич вилидж, чиято кухня беше изцяло nouvelle: шушулка зелен фасул, грахче и тънко резенче пилешки гърди, естетически аранжирани върху квадратна порцеланова чиния.

Сейбъл беше измислил nouvelle кухнята последния път, като ходи в Париж.

Счетоводителката омете мръвката със зеленчуци да има няма петдесет секунди и прекара остатъка от вечерята, втренчила ту в чинията, ту в приборите, а от време на време и в сътрапезниците им такъв поглед, като че се чудеше какви ли са на вкус. Всъщност така си и беше. На Сейбъл му беше страшно забавно.

Той си играеше с чашата си с минерална вода.

— Дванайсет милиона, а? Бива, бива.

— Страхотно е!

— Значи правим корпорация. Време е за големия удар, прав ли съм? В Калифорния, мисля. Искам фабрики, ресторанти — всичкото му там. Ще запазим и издателския клон, но е време да разнообразим. Нали така?

Франи кимна.

— Добре звучи, Сейбъл. Ще ни трябват…

Един скелет я прекъсна. Скелет в рокля от Диор, със загоряла кожа, опъната почти до пръсване върху деликатните черепни кости. Скелетът беше с дълга руса коса и идеално начервени устни: изглеждаше като персоната, която всички майки на света сочат, мърморейки: „Ето какво ще стане с тебе, ако не си ядеш зеленчуците.“ Приличаше на шикозен плакат „Помощ за гладуващите“.

Беше най-добрата манекенка в Ню Йорк. Държеше книга. Заговори:

— Ах, извинете, господин Сейбъл, надявам се, че не ви се натрапвам, но вашата книга, вашата книга промени живота ми. Чудех се дали бихте имали нещо против да ми дадете автограф? — тя умолително втренчи в него очи, хлътнали дълбоко във великолепно гримираните орбити.

Сейбъл кимна грациозно и пое книгата.

Не беше за учудване, че го позна, защото тъмносивите му очи гледаха втренчено от снимката на гланцираната корица. „Диета План С: слаби и красиви“ — така се казваше книгата; диетата на века!

— Как се пише името ви? — попита той.

— Шеррил. С две „р“, едно „и“ и едно „л“.

— Напомняте ми за една моя много-много стара приятелка — каза й той, докато надписваше бързо и сръчно заглавната страница. — Заповядайте. Радвам се, че ви харесва. Винаги е приятно да срещаш почитатели.

Беше написал следното:

Шеррил,

Един хиникс пшеница за динар, и три хиникса ечемик за динар; а дървеното масло и виното не повреждай.

Откровение, глава 6, стих 6.

Д-р Рейвън Сейбъл

— От Библията е — осведоми я той.

Тя затвори почтително книгата и се отдръпна от масата, като благодари на Сейбъл — той не знаел какво означава това за нея, бил променил живота й, наистина го бил променил…

Всъщност той никога не бе защитавал медицинската титла, за която претендираше, защото по онова време университети нямаше, но виждаше, че тя гладува до смърт. Даваше й най-много още два месеца. „План С“. Решете проблемите си с теглото окончателно и безвъзвратно.

Франи чукаше лакомо по лаптопа си и планираше следващата фаза на Сейбъловата трансформация на хранителните навици на западния свят. Сейбъл й беше купил компютъра като личен подарък. Беше много-много скъп, много мощен и ултратъничък. Той обичаше тъничките неща.

— Има едно европейско предприятие, което можем да закупим като начална опора — „Холдингс инкорпорейтид“. Това ще ни предостави данъчната база на Лихтенщайн. Ако прекараме парите през Каймановите острови за Люксембург и оттам за Швейцария, можем да платим фабриките във…

Но Сейбъл вече не я слушаше. Той си спомняше изисканото малко ресторантче. Беше му хрумнало, че никога до сега не беше виждал накуп толкова много богати хора, толкова изгладнели.

Усмихна се — честната, открита усмивка, която върви със задоволството от работата, съвършено и чисто. Той просто си убиваше времето, докато дойде редът на главното събитие, но по какви изтънчени начини го убиваше само! Времето, а понякога и хора.

Понякога го наричаха Уайт или Блан, или Албус, Белезникавия, Вайс, Снежко, или с още някое от стотината му имена. Кожата му беше бледа, косата — избелялоруса, очите — бледосиви. На пръв поглед изглеждаше малко над двайсетте, а втори поглед никой никога не му хвърляше. Беше почти невъзможно да го запомниш.

За разлика от двамата си колеги той никога не успяваше да се задържи твърде дълго на каквато и да било работа. Беше работил всевъзможни интересни неща на куп интересни места. (Беше работил в Чернобилската електроцентрала, в Уинсдейл, на Три майл Айлънд — все някаква дребна, несъществена службица.)

Беше второстепенен, но ценен сътрудник на редица научноизследователски институти. (Беше помогнал при разработването на бензиновия двигател, пластмасите и кутиите за бира с вградена отварачка.) Всичко му идеше отръки.

Всъщност никой не го забелязваше. Беше ненатрапчив; присъствието му се проявяваше чрез доказателства. Като се замислиш внимателно, се сещаш, че все нещо трябва да е вършил и все някъде трябва да е бил. Но беше много лесно да го забравиш този господин Уайт.

По това време работеше като матрос на петролен танкер на път за Токио. Капитанът се въргаляше пиян в каютата. Помощник-капитанът беше на носа. Вторият помощник — в камбуза. Това горе-долу беше целият екипаж: корабът беше почти напълно автоматизиран. За хора нямаше кой знае колко работа.

Но ако човек съвсем случайно натиснеше копчето „СПЕШНО ИЗХВЪРЛЯНЕ НА ТОВАРА“ на мостика, автоматичните системи щяха да се погрижат за изпускането на големи количества черна слуз в морето — милиони тонове суров петрол, чийто ефект върху птиците, рибите, растителността, животните и хората в района щеше да бъде опустошителен. Разбира се, имаше дузини предпазни блокировки и обезопасяващи системи…, но чудо голямо — тях винаги си ги имаше.

Последваха големи спорове за това кой точно бил виновен. Най-накрая оставиха въпроса неразрешен; вината беше разпределена поравно. Нито капитанът, нито помощникът, нито вторият помощник никога вече не се хванаха отново на работа.

Незнайно как никой не се присети за моряка Уайт, който вече беше преполовил пътя към Индонезия на параход бродяга, фрашкан до козирката с ръждясали метални варели, пълни с някакъв особено токсичен препарат против плевели.