Благодарих, защото моите слаби обуща и измокреното ми палто почнаха да забавят вървежа ми. След няколко минути почивка тръгнахме отново нагоре по една стръмна пътечка; един от селяните водеше коня ми. Вървяхме около час и стигнахме една поляна. Лаенето на кучета издаваше близостта на някакво село. Скоро се намерихме между група колиби. Кучетата се нахвърлиха върху нас, но няколко гласа ги навикаха и те постепенно млъкнаха. Една по една, около десетина фигури изскочиха от тъмнината и спокойно ме поздравиха със стискане на ръка. Твърди, загрубели ръце; виждах, че това са селяни. В мрака можах да доловя очертанията на една оградена къща. От нея излязоха пет сенки; като се доближих до тях, разпознах, че са ездачи, загънати с големи бели, овчарски пелерини. От дясното рамо на всеки един стърчеше по една черна пръчка – дуло на пушка. Преди да се ръкувам с тях, знаех, че са комити.

– Добре дошъл, друже – посрещна ме един младежки глас на чист литературен български език. – Ние слязохме да ви поздравим. Останалите са по-нагоре.

Аз се сбогувах с моите двама водачи и всички се качихме на конете. Нашият път беше още тъмен, но пред и над нас белите снежни върхове сияеха с бледи светлини. Вървяхме нагоре през снега и попадахме в дълбоките преспи, които вятърът беше навеял.

Хоризонтът надясно гореше. Пълната луна внезапно се появи на очистеното небе и освети дивата, скалиста планинска местност. Далечните дървета израснаха ясно пред очите ми, но фигурите с пелерините оставаха в едно неясно съчетание на светлина и сянка. Водачът се обърна, та ми даде цигара. Неговото младежко лице изглеждаше почти женствено под синкавата светлина на луната.

Качването ставаше бавно и трудно между скалите и сипеите. Усещах как раменните мускули на моя кон се издуваха и движеха под колената ми. Понякога яздехме по тесни пътеки, които извиваха край надвесени скали. След половин час минавахме по същия път, само че на няколкостотин метра по-високо.

Най-после стигнахме подножието на голяма надвиснала скала. Седнахме до основата, която беше тъй стръмна, че снегът се задържаше само в пукнатините й. Кучета лаеха, като че във въздуха горе. Оттам стигна и един зов, на който другарите отговориха. Чух трясъка на камъни, които се изсипваха по надвесената скала, после различих човешки фигури, които бавно слизаха по тясна пътека, и долових блясъка на оръжието им. Редица от петдесет души слизаше надолу. Приближихме и ние. Начело на дошлите различих висок човек с брада и широкопола шапка. Той ме назова по име и аз улових ръцете на моя стар познайник от София Лука Иванов⁹. Страшният Лука, от когото любезните гърци ме предпазваха!

Лука Иванов, 24.07.1867 – 25.08. 1906

Повечето момчета от неговата районна чета¹⁰ бяха тук. Като поехме по стръмната основа на скалата, ние постепенно се изкачихме до едно село. Четата се пръсна по къщите, като остави само Лука, четирима негови другари и мене със селяните.

След няколко минути в една от къщите накладоха огън. Дрехите ми бяха вкоравени от студ. Започна се оживен разговор. Аз съблякох моите парцали и облякох най-напред тежко вълнено облекло отдолу, после сиви потури, грубо изплетени чорапи, бели навуща, опинци от волска кожа и една сива, добре пристегната куртка, каквато носеше и Лука.

– Гледай как дрехите преобразяват човека – засмя се младият помощник на Лука. – Ако някой войник само види тоя цвят, дори през далекоглед, маузерката му загърмява.

Селяните се струпаха в стаята, а една баба ми донесе нещо топло за пиене – някаква смесица с коняк. Всички бяха възбудени, всеки селянин настояваше лично да поговори с чужденеца, който дошъл от далечна Америка да прави комитаджилък. Старият селски поп държеше на правото си да каже поздравителните думи, които по-скоро бяха изтърпени, отколкото са слушани. Седнахме да вечеряме – една вечеря, която можеше да засрами кухнята на първия хотел в София. Имахме цяло опечено агне, пилета, прясно мляко, яйца, запазено грозде, ябълки, орехи, печени кестени и бира в бутилки, донесени от Солун.

Почна да се зазорява, когато легнахме да спим. В полусън усетих, че някой полека ме покрива с дебел козяк. Това беше Лука. Той вярваше, че само българинът може да понася суровия живот. Потребна бе цяла седмица, за да го убедя, че съм спал с дрехите си и по-рано и че мога да спя съвсем удобно без нощна шапка.

3. С четниците

Приятели журналисти ми приписаха желанието да правя сензация с присъединяването си към четата на Лука. Ние не мислехме за това: нито аз, нито Лука.

Телеграми, съобщавали с положителност за смъртта ми, били обнародвани в американските и европейските вестници и тъй си останали неопровергани. Софийските вестници едва не дали портрета на моите убийци, а гърците имали документални доказателства, че това убийство било извършено от Лука.

Между туй ние не подозирахме нищо от това възбуждение и бяхме изненадани от енергичните мерки, които били взети във Воден. Вечерта на следния ден селяните, които бяха пратени в града уж на пазар, се върнаха с вестта, че имало необикновени раздвижвания на войски. Един куриер донесе писмо от местния комитет, в което се казваше, че полицията претърсила всяка къща в подозрителните части на града. Всеки, който се бе срещнал с мене, бил хвърлен в тъмница. Няколко правителствени чиновници и полицейски офицери от Солун пристигнали в града заедно с американския консул¹¹.

Същата вечер рано тръгнахме на път. Един час след излизането ни от селото войниците го обкръжили и почнали да претърсват всяка къща, макар че половината от жителите са мохамедани. Да беше през лятото, щяхме да избягаме от преследването на военните много лесно, като се скрием из горите, но дълбокият сняг ни принуждаваше да търсим покрив. Четата се раздели на три. Всяка част тръгна в различни посоки из района. Правехме дълги, усилени нощни походи. След нас минаваха овчари със стадата си, за да заличават следите. Нямаше ден, през който да не чуем сигнали за приближаване на аскера. Веднъж се натъкнахме на кавалерийски патрул, но щом забелязаха, че сме колкото тях на брой, войниците възвиха и изчезнаха от погледа ни. Но те ни бяха видели, а това значеше, че ние трябва да се махнем от тази местност, преди да дойде цяла дружина и я преброди навред.

Тази нощ слязохме в долината на Воден и минахме толкова близо до града, че видяхме неговите къщи и железопътната линия. Следващия ден прекарахме в едно полско село.

При залез слънце, възседнали на коне, тръгнахме отново. Заваля. Пороен дъжд се изля върху нас, а полето се наводни. Понякога сякаш минавахме през безбрежни езера. Конете затъваха дълбоко. Трябваше да дигаме високо оръжието и нозете си, някъде да плаваме, скопчени за шията на конете. На разсъмване възлязохме на някаква височина, отдето се спуснахме в едно село от няколко колиби.

– Сега сме близо до нашата цел – каза Лука. – Нощес ще бъдем там, дето турски аскер не може да ни тревожи.

След закуска и малка почивка продължихме пътя пеша, като оставихме конете да бъдат върнати там, отдето ги бяхме наели.

Пред нас дърветата се губеха в синя мъгла. Въздухът изглеждаше така, сякаш всеки момент пред нозете ни ще се открие бездна. Ние стъпвахме по мека мочурлива пътека, която ненадейно свърши до брега на буйна, тъмна река. Тук бяха завързани четири лодки.

– Ще се прехвърляме ли? – попитах.

– Да, където дяволът казва сбогом – обади се Тодор, младият заместник на Лука.

– Забележи на картата си с червен молив тая местност – каза Лука, – тя е наша по правото на окупацията.