В малките часове на нощта намери точно такъв камион, но той го закара само извън Мухамади. Там пак зачака. В три часа колата на полковник Бадри отново профуча край него. Не вдигна ръка, нито пък тя спря. Човекът в колата очевидно бързаше. Преди разсъмване пристигна трети камион, излезе отстрани на главния път и спря да го вземе. Отново плати на шофьора от намаляващия запас динари и мислено благодари на онзи, който бе решил да му даде шепата банкноти в Мансур. На разсъмване домакинството на Куликов щеше да се оплаче, че са загубили градинаря си.

Претърсването на бараката щеше да разкрие блока с хартия за писма под сламеника, странно притежание за неграмотен човек, а по-нататък и предавателя под плочите. Към обяд издирването щеше да е в разгара си — не само в Багдад, а и в цялата страна. До падането на нощта той трябваше да е далеч в пустинята, на път към границата.

Камионът, в който пътуваше, беше отминал КМ 160, когато крилото МИГ 29 излетя.

Осман Бадри беше в ужас, защото принадлежеше към категорията хора, които страшно мразят да летят. Той стоеше настрана, докато брат му инструктираше четиримата млади пилоти, които щяха да летят с тях. Повечето от пилотите на годините на Абделкарим бяха мъртви, а тези бяха младежи, над десет години по-млади от него, наскоро завършили училището. Слушаха прехласнати командира на тяхната ескадрила и кимаха в знак, че разбират.

В МИГ-а, когато подвижният капак се затвори, Осман помисли, че преди не е чувал такъв рев. В затвореното пространство двата съветски турбореактивни двигателя РД 33 набраха максималната си мощност „на сухо“. Присвит в кабината зад брат си, Осман видя как огромните врати се отварят на хидравличните си повдигачи. В края на пещерата просветна квадрат бледосиньо небе. Шумът нарасна, когато пилотът превключи на ускорител и съветският прехващач с две вертикални перки се затресе на спирачките си.

Когато спирачките се освободиха, Осман изпита чувството, че в кръста го е ритнало муле. МИГ-ът скочи напред, бетонните стени профучаха покрай тях, реактивният самолет премина по рампата и излетя в светлината на утрото.

Осман затвори очи и започна да се моли. Тропотът на колелата престана, стори му се, че се носи по повърхността на вода, и отвори очи. Водещият МИГ правеше кръг ниско над земята, докато останалите четири реактивни машини излетяха с писък от тунела под тях. Сетне вратите се затвориха и военновъздушната база престана да съществува.

Навсякъде се виждаха циферблати и индикатори, копчета, екрани, бутони и лостове. Между краката му стърчеше дублираща колона за управление. Брат му беше казал да не пипа нищо и той с готовност го послуша.

На триста метра крилото от пет МИГ-а застана в редица, като четиримата младежи следваха командира на ескадрилата. Брат му взе курс право на изток и малко на юг, летейки ниско, надявайки се да не го открият и да пресече южните покрайнини на Багдад, като скрие машините от любопитни американски очи в множеството промишлени зони и други радарни изображения.

Рискът, който поемаше, за да избегне радарите на самолетите АУАКС над Персийския залив, беше изключително голям, но друг избор нямаше. Получил беше официална заповед, а освен това Абделкарим Бадри имаше и още една причина да иска да пристигне в Иран.

Тази сутрин имаше късмет. В края на всяка дълга смяна над Залива самолетите АУАКС трябва да се върнат в базата си и да бъдат сменени от други. Понякога по време на смяната има кратък прозорец, когато радарното проследяване се прекъсва. Преминаването ниско над Южен Багдад и Салман Пак на крилото иракски машини имаше късмета да съвпадне тъкмо с такова прекъсване.

Иракският пилот се надяваше, че като продължи да лети на триста метра, ще може да се промъкне под летящите американски самолети, които обикновено действаха от шест хиляди метра нагоре. Искаше да заобиколи иракския град Ал Кут от север и да се отправи директно по най-краткия път към иранската граница.

Тази сутрин, в същия час, капитан Дон Уокър от 356-а тактическа изтребителна ескадрила на база в Ал Харз водеше крило от четири Страйк Игъла на север към Ал Кут, със задачата да бомбардира голям мост над река Тигър, където самолет Джей-СТАР бе засякъл танкове на Републиканската гвардия да се отправят на юг към Кувейт.

През тази война ескадрилата на Дон Уокър беше изпълнявала преди всичко нощни полети, но мостът северно от Ал Кут беше „по спешност“, което означаваше, че няма време за губене, щом се използва от иракски танкове. Така че въздушното нападение тази сутрин носеше гриф „по заповед от Йеремия“, т.е. генерал Чък Хорнър искаше да бъде направено веднага.

Игълите бяха натоварени с еднотонни, направлявани с лазер бомби, и ракети въздух-въздух. Поради положението на пилоните за закачане на бомбите под крилата на Игъл товарът беше асиметричен, защото от едната страна те тежаха повече, отколкото ракетите Спароу от другата. Това пилотите наричат гаден товар. Автоматичното управление на елероните компенсира неравновесието, но това не е товар, с който пилотите биха искали да влязат във въздушен бой.

Докато МИГ-овете, които летяха на сто и петдесет метра, бръснеха повърхността на терена и се приближаваха от запад, Игълите идваха от юг и се намираха на сто двайсет и пет километра.

Първият признак за присъствието им за Абделкарим Бадри беше чуруликането в ушите. Брат му зад него не разбираше какво е това, но бойните пилоти знаят. Учебният самолет водеше, четиримата младежи го следваха, общо взето в клинообразна формация. И те го чуха.

Чуруликаха приемниците им, предупреждаващи за радар. Това означаваше, че някъде във въздуха наоколо има други радари, които претърсват небето.

Четирите Игъла бяха настроили радарите си на функцията „търси“ — лъчите „премитаха“ пред тях, за да им показват какво има там. Съветските приемници бяха приели лъчите и предупреждаваха пилотите.

МИГ-овете нямаха избор. Трябваше да продължат напред. На сто и петдесет метра те бяха много под Игълите и щяха да пресекат проекцията на посоката, в която те летяха.

На деветдесет километра чуруликането в ушите на иракските пилоти се превърна в остър сигнал. Приемниците им казваха: някой там е превключил от функция „търси“ и те е заковал.

Зад Дон Уокър влъхвата му Тим забеляза промяната в поведението на своя радар. От плавно движение насам-натам американските радари бяха заковали, стеснили лъча си и се бяха съсредоточили върху откритието си.

— Имаме пет неидентифицирани обекта — промърмори влъхвата и включи сигнала за разпознаване на приятел или враг. Другите влъхви от ятото направиха същото.

Всички бойни самолети носят този апарат. Той изпраща пулсиращ сигнал на определени честоти, които се сменят ежедневно. Бойните самолети, които се сражават на една и съща страна, получават този сигнал и отговарят: „Приятел съм.“ Вражеските машини не могат да го направят. Петте точки на радарния екран, пресичащи пътя на Игълите километри пред тях и близо до земята, биха могли да са „приятелски“, които се връщат от боен полет. Беше много вероятно, защото в небето имаше повече съюзнически, отколкото иракски самолети.

Тим отправи въпрос към неидентифицираните обекти на функции едно, две и четири. Не получи отговор и докладва:

— Вражески.

Дон Уокър превключи ракетите си на радар и промърмори: „Търсим схватка“ на останалите трима пилоти. Насочи носа на самолета надолу и се понесе.

Абделкарим Бадри беше в неблагоприятно положение и го знаеше. Разбра го в момента когато американците го засякоха. Знаеше без всякакъв апарат за разпознаване, че другите машини не могат да са иракски. Знаеше, че е засечен от вражески самолети и че младите му колеги няма да могат да се справят с тях.

Неблагоприятното му положение произтичаше от МИГ-а, на който летеше. Тъй като беше учебен, единственият вид с две места, той въобще не беше предназначен за бой. Едноместните МИГ-ове имат радари, с които могат да оглеждат около себе си, за да се обслужват ракетите им, докато учебният самолет имаше радар, който оглеждаше под ъгъл от шейсет градуса на носа. Знаеше, че някой го е засякъл, но не можеше да го види.