Характерно за базите беше, че почти всичко се намираше под земята — казармените помещения, хангарите, складовете с гориво, помещенията на екипажите и големите дизелови генератори, които ги снабдяваха с електроенергия.

Над земята се виждаха единствено пистите, дълги по три хиляди метра. Но край тях липсваха сгради и хангари и съюзниците смятаха, че са „скелети“ на летища, подобно на Ал Харз в Саудитска Арабия, преди там да се настанят американците.

Ако човек се вгледаше по-внимателно обаче, щеше да открие дебели по един метър бетонни противовзривни врати, които водеха от пистите към подземни рампи. Всяка база беше пет на пет километра и периметърът беше ограден с бодлива тел. Но както и при Тармия, базите на „Сикско“ сякаш не действаха и затова бяха оставени на мира.

За да действат оттам, пилотите получаваха инструкции, влизаха в кабините си и палеха двигателите под земята. Едва когато достигнеха пълната си мощност „на сухо“, вратите към рампите се отваряха. Долу имаше дебели стени, които предпазваха останалата част от базата от струите, изхвърчащи от техните сопла, и отклоняваха отработените газове нагоре, за да се смесят с горещия пустинен въздух.

Изтребителите се втурваха по рампите, излизаха на пълна мощност, с включени ускорители, понасяха се с писък по пистата и се вдигаха за секунди във въздуха. Дори когато се случеше да ги засече някой АУАКС, те се появяваха изневиделица и се приемаше, че са изпълнявали нисък полет, а са излетели от другаде.

Полковник Абделкарим Бадри беше назначен в една от тези бази на „Сикско“, известна като КМ 160, защото се намираше край шосето Багдад-Ар Рутба, на сто и шейсет километра западно от Багдад. По-малкият брат се представи на постовия при оградата малко след залез-слънце.

Имайки предвид чина му, незабавно се обадиха от караулното помещение в жилището на командира на ескадрилата и скоро един джип се появи в голата пустиня.

Млад лейтенант от военновъздушните сили придружи посетителя в базата, докато джипът влезе през друга скрита и по-малка рампа в подземния комплекс.

Лейтенантът остави джипа на паркинга и поведе госта по дългите бетонни коридори, покрай пещери, в които механици работеха край самолети МИГ 29. Въздухът беше чист и филтриран и навсякъде се чуваше бръмченето на генератори.

Накрая влязоха в района, където бяха настанени старшите офицери, и лейтенантът почука на една врата. Отвътре се чу команда и той въведе Осман Бадри в апартамента на началника на базата.

Абделкарим стана и братята се прегърнаха. По-възрастният мъж беше на трийсет и седем години, също полковник, също мургав и красив, с тънък мустак. Не беше женен, но не страдаше от липса на дамско внимание. Гаранция за това даваха бляскавата униформа и крилата на пилот. Видът му съвсем не лъжеше — генералите от военновъздушните сили признаваха, че е най-добрият пилот на изтребител в страната, а и руснаците, които го бяха обучавали на първенеца от тяхната бойна авиация, свръхзвуковия МИГ 29, споделяха това мнение.

— Е, братко, какво те води насам? — попита той.

След като седна и взе прясно свареното кафе, Осман разгледа по-големия си брат. Около устата му забеляза бръчки, каквито преди нямаше, а очите му бяха уморени.

Абделкарим не беше глупав, нито страхлив. Беше изпълнил осем полета срещу американците и англичаните. Върнал се бе от всички — на косъм. Видял бе как ракетите Спароу и Сайдуиндър свалят най-добрите му колеги или пръскат самолетите им във въздуха, а самият той беше избягал от четири.

Още след първия опит да прихване американските изтребители-бомбардировачи му стана ясно, че борбата е повече от неравна. Липсваше му информация къде се намират враговете, колко са на брой, какъв тип, на каква височина и в каква посока се движат. Иракските радари бяха извадени от строя, контролните и командните центрове — изравнени със земята, а пилотите — оставени сами на себе си.

Още по-лошо, американците с техните АУАКС можеха да открият иракските бойни самолети, преди да са се вдигнали на триста метра, да кажат на своите пилоти къде да отидат и какво да направят, за да си осигурят най-добрата позиция за атака. Абделкарим Бадри знаеше, че за иракчаните всеки боен полет е равносилен на самоубийство.

Нищо не каза за това, само се усмихна и попита брат си какви вести носи. Вестите заличиха усмивката.

Осман разказа за събитията от изминалите шейсет часа; появата на АМАМ на разсъмване, претърсването, какво са намерили в градината, как са били майка им и Талат, за арестуването на баща им. Разказа как са го повикали, когато съседът аптекар най-сетне успял да предаде съобщение за него, и как пътувал с колата си и намерил тялото на баща им на масата в трапезарията.

Устните на Абделкарим се свиха гневно, когато Осман му съобщи какво е намерил, когато е срязал чувала с тялото, и как баща им е бил погребан тази сутрин.

По-възрастният мъж се приведе напред, когато Осман му разказа как е бил пресрещнат на излизане от гробището и последвалия разговор. Когато брат му свърши, той попита:

— Всичко ли му каза?

— Да.

— А всичко това вярно ли е? Ти наистина ли си построил тази Крепост, тази Каала?

— Да.

— И му каза къде се намира, за да предаде информацията на американците, така ли?

— Да. Сбъркал ли съм?

Абделкарим помисли известно време.

— Колко души в Ирак знаят за това, братко?

— Шест — отвърна Осман.

— Кои са те?

— Самият президент, Хюсейн Камел, който осигуряваше средствата и работната ръка, Амир Саади, който достави техниката, генерал Ридха, който осигури артилеристите, и генерал Мусули от инженерните войски — той ме предложи за работата. И аз. Аз я построих.

— А пилотите на хеликоптери, които водят посетителите?

— Те знаят координатите, за да стигнат там. Но не и какво има вътре. Освен това ги държат под карантина в някаква база, не зная къде точно.

— Тези посетители, колко от тях биха могли да знаят?

— Нито един. Връзват им очите преди излитане и им свалят превръзките, едва след като са пристигнали.

— Ако американците унищожат този Кабдату Аллах, кого според теб ще заподозре АМАМ? Президента, министрите, генералите — или теб?

Осман зарови лице в ръцете си и простена.

— Какво направих?

— Боя се, малки ми братко, че си унищожил всички ни.

И двамата знаеха правилата. За предателство президентът не иска една жертва, а изтребва три поколения; баща и чичовци, та да не остане от опетненото семе; синовете и племенниците, та никой да не порасне и да му отмъсти за тях. Осман Бадри тихо заплака.

Абделкарим стана, изправи брат си на крака и го прегърна.

— Правилно си постъпил, направил си онова, което трябва. Сега да видим как ще се измъкнем оттук.

Погледна часовника си — осем вечерта.

— От тук до Багдад няма обществени телефонни линии — рече той. — Само подземни кабели до хората от отбраната в различните им бункери. Но това съобщение не е за тях. Колко време ще ти трябва, за да стигнеш с кола до нашата къща?

— Три, може би четири часа, отвърна Осман.

— Имаш осем, за да отидеш и се върнеш. Кажи на мама да сложи всичко ценно в колата на татко. Тя може да кара — не добре, но достатъчно. Да вземе Талат и да отидат в селото на Талат. Да потърси убежище при племето му и да чака, докато някой от нас не се свърже с нея. Разбра ли?

— Да. Мога да се върна на разсъмване.

— Преди разсъмване. Утре ще водя едно крило МИГ-ове в Иран. Други преди нас вече отидоха. Това е някакъв налудничав план на президента да спаси най-добрите си изтребители. Глупости, разбира се, но това може да ни спаси живота. Ще дойдеш с мен.

— Смятах, че МИГ 29 е едноместен.

— Разполагам с един учебен, който е двуместен. Ще бъдеш облечен като офицер от военновъздушните сили. Ако имаме късмет, ще се измъкнем. Тръгвай.

Тази нощ Майк Мартин тръгна в западна посока по пътя за Ар Рутба, когато колата на Осман Бадри префуча край него. Нито един не обърна внимание на другия. Мартин се бе насочил към следващото място за преминаване на реката на двайсет и четири километра по-нататък. Тъй като мостът беше разрушен, камионите трябваше да чакат за ферибота. Предпочиташе да плати на друг шофьор да го закара още по на запад.