С този ясен образ в главата Мики отвори вратата на кухнята, готвейки се да наложи върху празната стая това по-старо пъклено видение.

Само че стаята не беше празна. Задната врата беше полуотворена и там в тъмното стоеше фигура, която го наблюдаваше.

Мики залитна слисан назад и инстинктивно притисна сърцето си.

— Боже! Какво…

Фигурата пристъпи напред и лунната светлина я освети.

— Чакай малко! — възкликна Мики, докато, без да подозира, последните песъчинки от живота му се стичаха между пръстите му. — Аз те познавам…

Двайсет и втора глава

Джими беше минал на кафе, подсилено с чаша бренди. Аз предпочетох само кафе, но почти не го докоснах. Опитах се да определя как точно се чувствам, но отначало усетих само вцепенение, което постепенно бе заменено от тъга и самота. Замислих се за всичко преживяно от родителите ми, за лъжата и измяната на баща ми и за болката на майка ми. Засега съжалявах само, че тях вече ги няма, че не мога да отида при тях и да ги уверя, че разбирам, че всичко е наред. Запитах се, ако бяха оживели, когато щяха да ми разкрият обстоятелствата около моето раждане и дали изобщо щяха да го направят, и си дадох сметка, че ако бях научил подробностите от тях, щях да ги понеса много по-трудно, а реакцията ми щеше да бъде много по-крайна. Докато седях в осветената от свещи кухня на Джими Галахър и наблюдавах как се движат оцветените му от виното устни, имах чувството, че слушах разказ за живота на друг човек, с когото имам някои общи неща, но който в крайна сметка ми е далечен.

След всяка изречена дума Джими сякаш се поуспокояваше, но и сякаш се състаряваше, макар да знаех, че е само игра на светлината. Беше живял с толкова много тайни и сега, когато най-сетне ги изливаше навън, с тях се изливаше и част от жизнената му сила.

Отпи от брендито си.

— Както вече споменах, няма много за разказване.

Няма много за разказване. Само историята за последния ден на баща ми, за пролятата от него кръв и за причината да го стори.

Няма много за разказване. Само всичко.

_Джими и Уил странели един от друг, след като Елейн и Уил се върнали от Мейн с новороденото си дете, и не обсъждали с никого случилото се. И тогава, през една декемврийска вечер, двамата се напили в „Чъмлис енд дъ Уайт Хорс“ и Уил благодарил на Джими за стореното, за лоялността му, за приятелството му и задето е убил жената, отнела живота на Каролайн._

— _Мислиш ли за нея? — попитал Джими._

— _За Каролайн ли?_

— _Да._

— _Понякога. Дори често._

— _Обичаш ли я?_

— _Не знам. Ако не съм я обичал тогава, значи не знам. Виждаш ли някакъв смисъл?_

— _Колкото и във всичко останало. Ходиш ли на гроба й?_

— _Ходил съм само два пъти след погребението._

_Джими си спомнил погребението в един спокоен край на гробището Байсайд. Каролайн споделила с Уил, че родителите й били протестанти, но тя нямала много време за някаква организирана религия. Все пак бяха успели да намерят свещеник, който да каже каквото трябва, и Каролайн и детето били положени в земята. Единствените трима присъстващи били Уил, Джими и равин Ъпстийн. Ъпстийн им обяснил, че трупчето на момчето е от една от болниците в града. Майка му била наркоманка и детето живяло само няколко часа след раждането си. Майката не се интересувала дали детето и е живо или мъртво, а ако се интересувала, не й личало. Джими беше убеден, че впоследствие ще се заинтересува. Не можеше да приеме, че една жена, колкото и болна и надрусана да е, ще остане равнодушна към смъртта на детето си. Родилните болки на Елейн били дискретно предизвикани по време на престоя й в Мейн. Нямало официално погребение. След като тя взела решение да остане с Уил и да закриля детето, изтръгнато от мъртвата утроба на Каролайн Рос, Ъпстийн говорил с нея по телефона и й обяснил колко е важно всички да смятат, че детето на Каролайн е нейно. Дали й време да скърби за собственото си бебе, да гушне дребното мъртво телце и после й го отнели._

— _Бих ходил и по-често, но Елейн се разстройва — казал тихо Уил._

_Не се и съмнявам, казал си Джими. Нямал представа как е успял да оцелее бракът им, а съдейки по някои подметнати от Уил забележки, не бил напълно сигурен дали ще оцелее докрай. Въпреки това уважението на Джими към Елейн Паркър се задълбочило след всичко случило се. Дори не можел да си представи какво изпитва, когато погледне съпруга си и детето, което отглеждала като свое собствено. Питал се дали тя все още е в състояние да различава любовта от омразата._

— _Винаги нося два букета — продължил Уил. — Един за Каролайн и един за детето, което погребаха с нея. Ъпстийн заяви, че е важно. Трябвало да изглежда, че скърбя и за двамата, за всеки случай._

— _Как така за всеки случай?_

— _Ами да не би някой да наблюдава._

— _Няма ги вече — отсякъл Джими. — И двамата умряха пред очите ти._

— _Ъпстийн смята, че е възможно да има и други. И даже по-лошо… — замълчал Уил._

— _Какво може да е по-лошо? — попитал Джими._

— _По някакъв начин да се върнат._

— _Как така да се върнат?_

_Уил махнал с ръка._

— _Няма значение. Измишльотини на един старец._

— _Боже, дано да са измишльотини. — Джими дал знак да им донесат по още едно питие. — Ами жената, която застрелях? С нея какво направиха? — попитал._

— _Изгориха тялото и пръснаха прахта. Знаеш ли, сега ми се иска да имах няколко минути с нея, преди да умре._

— _Можеше да я попиташ защо._

— _Да._

— _Нямаше нищо да ти каже. По очите й си личеше. И…_

— _Да?_

— _Ще ти се прозвучи странно._

_Уил се засмял._

— _След всичко случило се възможно ли е нещо да ми прозвучи странно?_

— _Май не._

— _Е?_

— _Тя не се страхуваше от смъртта._

— _Беше фанатичка. Фанатиците не се страхуват от смъртта._

— _Не, беше нещо повече. Мисля, че точно преди да стрелям, тя ми се усмихна, все едно нямаше значение дали ще я убия, или не. И това, дето била „недосегаема за нашите закони“. Боже, направо тръпки ме побиват._

— _Тя беше сигурна, че е направила онова, за което е дошла. Смяташе, че Каролайн е мъртва и че тялото й също е мъртво._

_Джими се намръщил._

— _Може би — промърморил, но, изглежда, не вярвал и се зачудил какво ли е казал на Уил Ъпстийн относно начина, по който онези ще се върнат. Не можел да се досети какво ще означава това, а Уил нямало да му каже._

_През следващите години двамата рядко обсъждали темата. Ъпстийн не контактувал с Уил или с Джими, макар на Уил да му се струвало, че мяркал равина от време на време, когато водел семейството си в града на пазар, на кино или на театър. В тези случаи Ъпстийн никога не издавал присъствието си и Уил не се приближавал към него, но имал усещането, че Ъпстийн лично и чрез други хора държи под око самия него, съпругата му и най-вече сина му._

_Уил много рядко обсъждал с Джими своите взаимоотношения с жена си. Те не се били възстановили от изневярата му и той съзнавал, че сигурно никога няма да се възстановят, но при все това двамата все още били заедно. На моменти обаче съпругата му се отчуждавала от него и емоционално, и физически седмици наред. Трудно й било и със сина им или, както подмятала на Уил в моменти на ярост, „твоят син“. Ала бавно положението започнало да се променя, понеже момчето не познавало друга майка освен нея. Според Уил повратният момент настъпил, когато Чарли, тогава осемгодишен, бил блъснат от кола, докато се учел да кара новото си колело в квартала. Елейн била на двора, когато се случило, видяла колата да се блъсва в колелото, момчето да излита във въздуха и да се стоварва тежко на пътя. Докато тичала към него, го чула да я вика: не баща си, към когото някак естествено се обръщал за много неща, а нея. Лявата му ръка била лошо счупена — установила го, когато стигнала до момчето, — а от раната на главата му шуртяла кръв. Мъчел се да запази съзнание и нещо й подсказало, че е важно Чарли да остане с нея, да не затваря очи. Не спирала да повтаря името му, докато поемала подаденото й от шофьора на колата сако и внимателно го подлагала под главата на момчето. Плачела и то видяло, че тя плаче._