И щеше да ме намрази. Щеше да ме намрази, задето я принуждавам да изтърпи такава мъка, задето не я обичам достатъчно, че да й я спестя. В нейните очи щях да бъда страхливец.

— Обещай ми — настоя тя, докато я притисках в прегръдките си, — обещай ми, че няма да допуснеш това да се случи. Дори не искам да чувам тези думи. Не желая да ми се налага да изпитвам такава болка. Не бих могла да го понеса. Чуваш ли ме? Това не е шега, не е просто предположение. Искам да ми обещаеш. Обещай ми, че никога няма да ми се наложи да преживея тази болка.

И аз й обещах. Знаех, че не бих могъл да направя онова, за което ме моли, може би тя също го знаеше, но въпреки това й обещах. Така постъпваме с любимите си хора — лъжем, за да ги предпазим. Не всяка истина е желана.

Тя обаче не ми обясни, не предвиди какво ще се случи, ако и двете ми бъдат отнети. Трябва ли да се самоубия? Трябва ли да ги последвам на онова тъмно място, да тръгна по стъпките им в отвъдното, докато не ги открия — саможертва, която щеше да постигне единствено отричане на загубата? Или пък трябва да продължа да живея, а ако е така — как? Как трябва да изглежда животът ми? Да остана ли сам до смъртта си и да свеждам глава в светилището на спомена за тях, очаквайки животът да стори онова, което аз самият нямах сили да сторя? Или да потърся начин да преживея загубата им, да оцелея, без да изменя на паметта им? Какво трябва да направят оцелелите в памет на мъртвите и докъде могат да стигнат, без да изневерят на спомена за тях?

Аз продължих да живея. Това направих. Те ми бяха отнети, ала аз останах. Открих човека, който ги уби, и го убих, но това не ми донесе удовлетворение. Не угаси изгарящата скръб. Не ми помогна да понеса загубата им по-лесно и за малко да ми струва душата, ако изобщо имах душа. Колекционера, това хранилище на тайни, веднъж ми каза, че няма душа, и съм склонен да му вярвам.

И до днес всеки ден усещам загубата на двете си любими същества. Не я забравям нито за миг. Тя ме определя.

Аз съм сянката на всичко, което е било някога.

Седма глава

Даниъл Фарадей седеше в приземната стая и усещаше как скръбта му бавно отстъпва място на гнева. Синът му бе починал преди четири дни, а тялото още беше в моргата. Увериха ги, че на следващия ден ще им го дадат за погребението. Обеща им началникът на полицията, когато ходиха в управлението по-рано следобед.

Откакто бе намерен трупът на Боби, Даниъл и съпругата му се бяха превърнали в призраци в собствения си дом, в същества, ръководени единствено от загубата, от липсата, от скръбта. Единственият им син вече го нямаше и Даниъл съзнаваше, че тази гибел предвещава по същество и гибел на брака му. Боби бе държал родителите си заедно, но Даниъл не съзнаваше колко много му дължат, докато синът им не замина за колежа и после се върна. Толкова голяма част от разговорите им се въртяха около сина им и неговите занимания — надеждите, които му възлагат, страховете им и някои дребни разочарования, които сега им се струваха толкова тривиални, че той тайно се укоряваше, задето изобщо е повдигал въпроса пред момчето. Съжаляваше за всяка сурова дума, за всеки спор, за всеки час, прекаран в мълчание след подобни сблъсъци. Въпреки това обаче си спомняше обстоятелствата около разправиите им и знаеше, че всяка гневна дума е била и дума, изречена от обич.

Това бе личното пространство на сина им. Имаше телевизор, стереоуредба и място за неговия айпод, макар че Боби бе едно от малкото момчета в града, които предпочитаха у дома да слушат грамофонни плочи. Беше наследил старата колекция на баща си — предимно класически парчета от шейсетте и седемдесетте, и я бе попълнил от рафтовете със стари плочи в музикалните магазини и от някоя и друга гаражна разпродажба. В грамофона още си стоеше последната плоча — дългосвиреща, албумът „След златната треска“ на Нийл Йънг, цялата издраскана. Обаче според Боби още ставаше за слушане, защото прескачанията и свистенето бяха част от историята на записа, а неговата топлота и човечност изпъкваха още повече на фона на натрупани през годините повреди.

По-голяма част от приземния етаж бе покрита с голям килим, който винаги леко миришеше на разлята бира и на стар чипс. Имаше лавици с книги и тъмносива картотека, чиито чекмеджета бяха пълни със стари снимки, записки от колежа, учебници и малко безобидно порно, за което майката на момчето не подозираше. И износено червено канапе с мръсна, синя възглавница в единия край към телевизора. На възглавницата все още се виждаше вдлъбнатината от главата на сина му, а канапето бе съхранило очертанията на тялото му, така че на мъжделивата светлина от единствената лампа в мазето изглеждаше така, сякаш духът на сина му се бе върнал и бе заел обичайната си поза — невидим, но плътен и тежък. На Даниъл толкова му се искаше да се сгуши там, да прилепи тялото си към изпъкналостите и хлътнатините на канапето, да се слее с изгубения си син… ала не го направи. Така щеше само да заличи запазената следа и да унищожи частица от същината на момчето. Нямаше да легне там. Никой нямаше да легне. Канапето щеше да си остане непокътнато в памет на всичко, което му беше отнето — от него и от жена му.

Отначало просто изпаднаха в шок. Не бе възможно Боби, вече да го няма! Не може да е мъртъв! Смъртта покосяваше старите и болните. Смъртта покосяваше децата на другите хора. Синът му беше смъртен, но сянката на смъртта още не бе паднала върху него. Кончината му бе далече, майка му и баща му трябваше да го изпреварят. Трябваше той да скърби за тях. Не бе редно, не бе естествено те да ридаят над тленните му останки, да гледат как заравят ковчега му в земята. Отново си спомни трупа на сина си върху масата в моргата, покрит с чаршаф, подут от газовете на разложението и с тъмночервена линия на гърлото, където се бе врязало въжето.

Самоубийство. Така решиха отначало. Боби се беше задушил, след като вързал въже за дървото, преметнал примката в другия му край на шията си и се отпуснал напред с цялата тежест на тялото си. Осъзнал ужаса на онова, което предстои да се случи, се опитал да се освободи, дращейки и разкъсвайки плътта си, дори изтръгвайки единия си нокът, но въжето вече било дълбоко врязано в плътта, а възелът бил така направен, че ако смелостта му изневери, средството за самоунищожението му да издържи.

През онези първи часове началникът на полицията ги попита дали знаят защо синът им е отнел живота си. Дали е бил нещастен? Дали е бил подложен на необичайно голямо напрежение или стрес? Дали не е дължал пари на някого? Аутопсията показа, че преди да умре, Боби е бил много пиян, а мотора му намериха в една канавка в края на нивата. Според съдебния лекар бе цяло чудо, че момчето е успяло да стигне с мотоциклета чак до там предвид количеството алкохол в кръвта му.

А единствената мисъл на Даниъл Фарадей беше, че според Емили синът му не беше достоен за нея.

Само че следобед шефът на полицията отново ги посети и всичко се промени. Обясни им, че са преценили ъгъла и приложената сила и че той и детективите от щатската полиция вече са споделили едни с други съмненията си поради вида на раните, които въжето бе оставило по кожата. На шията на сина на Даниъл Фарадей имаше две рани, но първата бе скрита от втората, затова едва след пристигането на главната патоложка подозренията на заместника й били потвърдени. Две рани: първата от задушаване, докато момчето е лежало на земята, съдейки по охлузванията на гъба му, където вероятно нападателят го е притиснал с колене. Тази рана не била фатална, но от нея Боби изгубил съзнание. Смъртта настъпила вследствие на втората рана. Примката била преметната през шията на момчето, тялото му било повдигнато на колене и другият край на въжето бил вързан за дървото. Убиецът или убийците му го бутали в гръб, за да се наведе напред и бавно да се задуши.

Според началника на полицията нужна била доста голяма сила, за да бъде надвит такъв едър и силен младеж като Боби Фарадей. Проверили въжето и долната част на ствола на дървото за ДНК, но…