— Не. Затваряме до сутринта в шест. За какво е всичко това? Г-н Неш някакви проблеми ли има?

Харди му каза всичко, което всъщност знаеше.

— Изчезнал е. Ще бъде от полза да се разбере кой го е видял за последно.

Том прехапа бузата си, мислеше.

— Не смятам, че ще имате голям късмет тук. Хосе, момчето, което работи сутрин, каза, че вече била излязла, когато той дошъл.

— В шест сутринта?

Том повдигна рамене, искаше му се да е полезен. Харди можеше да се обзаложи, че нещо го тормозеше.

— Понякога Хосе малко закъснява — призна той най-накрая. — Но когато това се случи, винаги остава до по-късно, за да се реваншира.

Харди се пребори с чувството на отчаяние.

— До колко часа е останал в събота?

Том стана някак уклончив.

— Не знам точно. Три, три и половина, някъде там.

— Значи не е бил тук до седем или седем и половина?

Ново повдигане на рамене.

— Не знам със сигурност. И аз не съм бил.

Харди въздъхна тежко.

— Добре, както и да е, това няма нищо общо с Хосе. Мога ли да се кача и да огледам „Елоиз“?

Благодарен, че оставят темата за закъсненията на Хосе, Том тръсна глава.

— Разбира се. И без това днес няма много хора.

По пътя към яхтата Харди научи, че в яхтклуба охраната не била онова, което трябвало да бъде. Въпреки, че Том разполагал с оригинални ключове от всяка лодка и с ключ за портата на оградата, в действителност разни хора се промъквали непрекъснато заедно с гостите, а и собствениците забравяли да заключват портата след себе си, дори и яхтите си понякога. Кражбите не били често срещани, ала не били и непознати. Но какво можели да направят пазачите? Том и Хосе се опитвали, но в действителност нямали никаква власт. Щом като собствениците не се съобразявали със собствените си разпоредби, кой им бил виновен?

Отблизо „Елоиз“ беше дори още по-впечатляваща, отколкото бе изглеждала от помещението за охраната. С широк гик, вероятно около четири — четири и половина метра, завързана перпендикулярно на главния понтон — прекалено голяма, за да се вмести, до който и да е от кейовете. От техническа гледна точка яхтата беше кеч — две мачти, предна част и кърма. Щурвалът беше навътре в палубата, така че да няма опасност гикът на кърмата да удари кормчията по главата.

Ако отплуваше на мотор, дори и само при пет възела, пресметна Харди, нямаше да са й нужни и три минути по права линия, за да излезе извън вълнолома.

— Имаш ли нещо против да се кача за малко?

Вече беше прекалено тъмно, за да се различи кой знае колко от палубата — не, че Харди търсеше нещо конкретно. Междувременно, Том се запъти към вратата на кабината.

— Ето, какво ви казах. — Харди се приближи зад него. — Оставили са вратата отключена. Какво можем да направим?

— Откраднато ли е нещо? Може би трябва да провериш.

Беше толкова лесно, че Харди почти се почувства виновен, но не чак толкова, че да не последва Том надолу по стълбите към кабината.

Момчето запали лампата и спря.

— Не, всичко изглежда добре — каза то.

Харди си помисли, че „добре“ е доста сдържано казано. Намираха се в кабина, която по размери спокойно можеше да се сравни с всекидневната на Харди. Кожа от зебра красеше полираните дъски на пода. Оригинални картини — масло в тежки рамки — висяха по стените. Имаше черен кожен диван и съответстващо двойка канапе, кресло в стил „Чарлс Еймс“ или точно негово копие, вграден развлекателен център по протежение на цяла стена — два телевизора, тонколони, видео, касетофон, компактдиск.

Том явно се притесняваше от това, че се е качил на борда — пристъпваше от крак на крак.

— Може би е по-добре да се връщаме обратно, а? Изглежда нищо не липсва.

Но Харди продължаваше нататък.

— По-добре да се уверим — отвърна спокойно той. Озова се в бокса — покрит с плочки под, газова печка, огромен хладилник. Един поглед в барчето за напитки — „Гленфидик“, „Парадайз Коняк“, „Мейкърс Марк Бърбън“, първокласни питиета.

Чу, че Том се приближава зад гърба му и продължи да върви напред към разделителната стена. Напълно оборудвана баня прекалено голяма, за да бъде наречена просто „клозет“. Голямата спалня, най-отпред, беше толкова широка, колкото новата стая на Ребека, двойното легло бе изрядно оправено. Две бюра, едното с подвижен капак, веломер и няколко гирички, множество скъпи дрънкулки.

— Това се казва яхта — отбеляза Харди. Том стоеше онемял зад него. — Има ли стаи и на кърмата?

Харди се помъчи да отвори няколко от чекмеджетата на бюрата. Разсеяно се приближи до писалището отдясно на леглото и дръпна най-горното. Както изглеждаше, нямаше нищо интересно — хартийки, химикалки, стандартните канцеларски материали. Страничното чекмедже най-отгоре беше пълно с ленти за глава. Харди мушна ръка по-навътре и опипа. Ленти за глава.

— Няма нищо — каза той, толкова безгрижно, колкото можеше.

После заобиколи леглото, като се надяваше, че Том ще остане още за минутка. Капакът отгоре беше заключен, но горното чекмедже се отвори. Същата работа — нищо. Харди дръпна най-горното от страничните чекмеджета.

— Не знам, дали трябва… — обади се Том.

Един бърз поглед надолу, чекмеджето се отвори с няколко сантиметра — вътре: няколко карти, навигационни работи. Той го затвори с хълбок и се извърна.

— Прав си, точно така — самата любезност. — Нека полицията да си извади разрешение за обиск — Харди се извърна и бързо прекоси обратно кухнята и централната каюта, изкачи стъпалата нагоре към палубата, мина през още една баня на кърмата, коридор, първа спалня за гости — двойно легло, скрин, телевизор, плуващ петзвезден хотел.

— Наистина трябва да тръгваме — настоя Том от стъпалата.

— Добре — Харди, разсеяно, но решително, продължи назад по срещуположния коридор, мина през втората стая, която беше облицована с огледала от пода до тавана и оборудвана с възможно най-пълния гладиатор, имаше стеърклаймър и още допълнителни тежести. Оуен Неш взимаше много на сериозно тренировките си.

На Том му трябваше цяла минута, за да заключи внимателно вратата на кабината. Харди попита:

— Как се управлява яхта като тази?

Том заключи, провери отново.

— Е, не е голяма философия. Но си иска дълбоки води.

— Може ли сам човек да се справи?

Връщаха се обратно по понтона към будката на охраната, Том водеше.

— О, разбира се. Платната се задвижват и автоматично, ако има нужда. Г-н Неш често излизаше сам. Чак до Фаралоните и обратно. По-трудно е с по-малка яхта, но на него му харесваше.

— Какво има на Фаралоните? — Питаше за малките скалисти острови на двайсетина километра от брега на Сан Франциско.

— Не знам — отвърна Том. — Казват, че там се развъждали големите бели акули. Може да се е натъкнал на тях.

Лоша шега, помисли си Харди.

Бяха в „Пърпъл Ует Уа“, в една отбивка по пътя към Клемънт. Моузес Макгайър смучеше щипката на рак.

— Креолски сос — каза той. — Смятам, че с креолски сос върху омари сме постигнали върха на модерната цивилизация.

Франи наблюдаваше Харди, който бе забил поглед в чинията си.

— Мразя, когато двамата се карате — продължи Моузес. — Ето, аз говоря за културните достижения, без които всички ние щяхме да се превърнем в диваци и…

— Защо не кажеш на приятеля си Дизмъс, че се бяхме разбрали за телефоните и закъсненията — тя се изправи и хвърли салфетката си. — Извинете ме, трябва да отида до тоалетната.

Харди вдигна пръчиците си.

— Мисля, че вече четири пъти се извиних, правя го сега и за пети път. Още веднъж съжалявам. Шести път. Съжалявам, съжалявам, съжалявам, съжалявам — Харди остави пръчиците си. — Десети път.

— Не го казвай на мен — отвърна Моузес. — Тя си помисли, че си умрял.

— Тя непрекъснато си мисли, че съм умрял или че се каня да умирам.

— Има известни основания.

— Няма никакви основания. Не съм тръгнал да умирам. Да закъснееш не значи, че непременно си умрял.