Търкъл се съгласи.

— Разбира се, ваша светлост. Съжалявам още веднъж.

— Да започнем отново — изкашля се Харди. — От колко време познавате обвиняемия?

— Ваша светлост? Връзка?

Сега Харди погледна към съдебните заседатели.

— Ваша светлост, бих искал на г-н Търкъл да му бъде предоставена възможността да свидетелства по време на този кръстосан разпит. Отношенията му с обвиняемия имат връзка към делото, ако искаме да разберем контекста на думите, използвани в разговора им.

Това, разбира се, се отнасяше пряко към вчерашните показания затова, че Анди казал, че наистина ще убие Неш. Но Харди започваше да си мисли, че ако успееше да накара Пулиъс да тича, тя сама щеше да си подложи крак. Чоморо отхвърли протеста й и Търкъл започна да отговаря.

— Около четири години, познавам г-н Фаулър от четири години.

— Какви бяха отношенията ви?

— Главно професионални. Показания, като тези. Но се разбирахме много добре. Играхме голф заедно няколко пъти — Търкъл отново погледна към съдебните заседатели, като поясни: — Видя ме веднъж облечен с това сако в съда и реши, че съм спечелил „Мастърс“.

Този път Чоморо не каза нищо. Добре. Харди се извърна. Фаулър се усмихна, някои от заседателите сигурно щяха да го забележат.

— Добре, значи… познанството ви е било по-скоро професионално, отколкото приятелско?

— Протестирам, ваша светлост, подвеждане на свидетел.

— Позволено е да се прави при кръстосан разпит, г-це Пулиъс. Протестът се отхвърля.

Харди си пое въздух и го задържа. Ето го този ексцентрик на свидетелското място, явно харесван от съдебните заседатели и поради някаква причина, раздразнен от прокурора.

— Един момент, ваша светлост.

Харди се върна до банката си и се престори, че чете някакви бележки. Всъщност, не съществуваха никакви показания на Търкъл, които да смяташе, че могат да помогнат на каузата му. Голите факти бяха достатъчно уличаващи — Анди го бе наел да открие защо Мей го е напуснала, после Търкъл беше разбрал и му бе съобщил за Оуен Неш. А човек не получава информация заради самата информация. Когато веднъж се сдобиеш с нея, най-малкото съществува изкушение да предприемеш нещо… Не, помисли си той, прекалено беше да се иска от някой да повярва, че Анди го е направил, за да разбере единствено кой е съперникът му и защо изобщо му бе да го прави, след като не възнамеряваше да предприеме нещо…

Въпреки че, в този момент, Търкъл някак си беше накарал Харди да почувства — а вероятно и съдебните заседатели, — че Анди е свестен човек и че изправените срещу него хора бяха дребнави бюрократи, а може би дори и по-лоши. Да оставеше нещата дотук. Той се извърна и каза от банката на защитата.

— Нямам повече въпроси към този свидетел.

Оказа се, че предпочетоха китайската кухня. Анди каза, че той черпи — както винаги. Харди, Джейн и баща й хванаха едно такси пред Съдебната палата и отидоха до Грант стрийт, центъра на Чайнатаун на около осем минути път с кола.

През целия път Харди седеше мълчаливо. Не знаеше още колко дълго ще може да издържи. Словоохотливият, очарователен Анди Фаулър, неговият клиент, го съсипваше.

— Трябваше да я видя — казваше той. — Бях сигурен, че ще се съгласи да ми каже защо е решила да свидетелства срещу мен.

— И какво ти каза?

Всички отговори бяха готови.

— Знаеш как могат да те принудят — обясни той с гласа на разума. — Не си дала сметка какво правела прокуратурата.

— Какво правела? — попита Джейн.

— Били задържали повечето от ценностите й от „Елоиз“ и й подхвърляли това-онова, като главното явно било, че ако дадяла свидетелски показания, което в основата си било една формалност, щяла да може да си получи нещата обратно. Били я затрупали с писма. Просто не исках да бъде замесвана, подвеждана. Каза ми, че нямала какво да каже против мен — тя, разбира се, знаела, че не съм убил Оуен Неш, така че какъв можел да е проблемът? Но сега вече им била обещала… — той поклати глава. — Затова й обясних как ще изглежда връзката, че съм знаел, че пистолетът е на яхтата…

Таксито пристигна пред ресторанта и те се настаниха в едно сепаре с пердета. Блюдата започнаха да пристигат — свинско бао, супа от перки на акула, задушено в гърне. Харди не опита нито едно от тях. Най-накрая трябваше да каже нещо.

— Много добре знаеш, Анди, че ако Пулиъс разбере, че си се опитал да повлияеш на показанията на Мей и всичко това излезе наяве, ще изглеждаш дори по-лошо от сега.

Анди остана невъзмутим.

— Двамата с Мей добре си поговорихме. Тя разбра. Защо трябва да излиза наяве?

— По-уместният въпрос е защо смяташ, че можеш да го задържиш под ключ?

Фаулър загреба с лъжицата си малко супа и каза на дъщеря си:

— Този човек е прекалено песимистичен — после се обърна към Харди: — Слушай, Диз, тя е добра жена, не ме интересува миналото й. Познавам я… не е тръгнала да ме наказва. Обратното, много зле е настроена към прокуратурата — той продължи да пъха в устата си парченца храна. — Това ми отвори очите. Когато бях зад съдийската банка, харесваше ми да вярвам, че сме не само ефективен екип, но и че съществуват някакви установени правила. Различавахме се във вижданията си относно благопристойността на онова, което аз смятах за подмамване и поради това не бях един от любимците на прокуратурата, но всъщност хората в съдебната система представляваха едно цяло. Откривам, че принципно приетите правила не се прилагат, поне не в това дело. Подвели са Мей за целта на нейните показания, а са били и доста немарливи.

Харди попита какво са направили.

— Човек би си помислил, че поне ще проверят по опис иззетите вещи, след като ще ги разменят за сътрудничеството й, за да са сигурни, че са й върнали всичко. Но явно някой от полицията е откраднал най-важното за нея. Така че дори и без моята намеса, тя изобщо нямаше намерение да им помага повече.

— Тя вече е дала показания, Анди. Прочетох ги в писмен вид тази сутрин.

Фаулър повдигна рамене.

— Няма да каже същите неща, когато свидетелства в съда…

— Ще лъжесвидетелства, за да ти помогне?

Фаулър отпи от чая си.

— Ще каже, че са я били заставили при разпита, което в интерес на истината е точно така и че под клетва просто не може да си спомни…

Харди облегна глава на дланта си.

— Господи, помогни ми.

— Какво са й откраднали? — Джейн държеше на подробностите.

— Любимото й палто — отвърна Фаулър, като лицето му се изопна… — Неш й го бил подарил. Каза, че било като произведение на изкуството, дълго, с шлейф. Бил й го донесъл от Япония. Забележителен дизайн, цветове…

Харди трябваше да се върне към деловата част.

— И какво ще каже, когато я призоват?

— Диз, успокой се, напълно разбираемо е. Помисли само. Те и без това знаят, че тя е враждебно настроен свидетел. Съди града, за Бога. Няма да настояват.

Харди изобщо не беше сигурен в това, но вече бе късно да се спори — стореното, сторено. Ако сценарият на Фаулър се изпълнеше — едно огромно „ако“, — вероятно щеше да помогне на каузата му. Но при какъв риск!

— Е, а сега какво? Ако ще започваш да се виждаш с нея отново, направи ми една услуга, изчакай поне докато свърши процеса.

— Дори не сме говорили за това.

— Как се държа с теб? — попита Харди.

Фаулър изглеждаше нещастен.

— Е, да ти кажа истината, не беше много сърдечно, но беше хубаво, че я видях, въпреки че изглежда старите чувства ги няма, откъм нейна страна. Сякаш цялата история я е сломила. Всичко, каза тя, се било объркало, така че нищо чудно, че били откраднали палтото й, били я излъгали… Остави ме с впечатлението, че… че смята, че да продължава да живее, е загуба на време. Цялата работа около показанията нямала особено значение, но ако съм смятал, че може да ми помогне, щяла да опита.

— Може би отново търси нещо — каза Джейн. — Може би, когато всичко свърши…

Съдията кимна.

— Предполагам, че и аз на това се надявам. Затова и закъснях — обясни той, като се извърна към Харди. — Просто не можех да я оставя така, толкова отчаяна. Аз… само си говорихме. Опитах се да я убедя, особено, след като има вероятност да успее да си получи парите, че има бъдеще.