— Но все пак ще признаеш, че е интересно.

Теръл сви рамене пренебрежително.

— Така е, но подобни неща, както казах, стават непрекъснато.

— Прав си. — Харди отвори вратата и потрепери от студ. — Прав си. Стават непрекъснато.

Седемгодишният Матю Уит се усмихваше от цветната снимка със съвършен фокус. Фотографът бе свършил работата си отлично, защото зад дяволитата физиономия бе уловил и личността на детето. Каквото и влияние да бе оказвал стерилният дом върху това дете, очевидно то не се бе предало. В очите му се четеше истинска усмивка, някаква шеговитост — може би тъкмо бе казал на фотографа нещо хитро и се гордееше със себе си. Но това не бяха очи на малък хитрец — гледаха открито, искрено. Приятно момче, стремящо се да достави удоволствие.

Дейвид Фримън беше в банята, а Харди се отпусна в едно от старите, тапицирани с червена кожа кресла край прозореца във всекидневната, като безуспешно се опита да откъсне поглед от Матю. В албума имаше още доста снимки и преди да попадне на тази, бе успял да види голяма част от тях.

Черната му коса бе прилежно сресана на път, ако не се брои лизнатото място на челото. Носеше памучна фланелка на зелени и бели райета, чиято яка бе смачкана и краищата напомняха кучешки уши. Между предните му зъби имаше пролука. Лунички по носа. Дълги мигли. Зачатък на трапчинка. Усмихнатите очи бяха тъмнозелени.

Харди, облегнат назад, гледаше през прозореца, без да вижда нищо в мъглата. Не знаеше колко време е минало, когато почувства ръката на рамото си.

— Вече не можем да направим нищо.

Фримън, все още във вехтата си хавлия, отново стисна рамото му. Понякога бе изненадващо състрадателен, но в крайна сметка бе прагматичен. Ако не можеш да промениш нищо, според него, не си струваше да се безпокоиш. Харди не беше съгласен. Човек имаше право поне да скърби, дори и без някакъв осезаем резултат.

Бос, небръснат, с разрошена коса, Фримън прекоси всекидневната и отиде в кътчето за хранене, където, върху блестяща махагонова маса бе пръснал документите, с които в момента работеше, бележници, кутии с аудио касети. В момента се занимаваше с едно дело, планираше стратегията си за следващото, уреждаше обжалвания и дребни подробности, изостанали от по-рано — такъв ли щеше да бъде и животът на Харди? Погледна на всичко това през очите на жена си и се зачуди дали не прави грешка, като се свързва с Дейвид и Дженифър.

После пак видя снимката. Боже… ако Дженифър го е убила, дори и случайно, ако се е изпречил пред нея ненадейно…

Ами ако казваше истината? Ако е невинна? Значи там е бил и някой друг. Някой, който е имал нужда от смъртта на Лари и сега оставя Дженифър да преживее целия този ад. И Нямаше кой да отмъсти за Матю.

Харди вярваше в отмъщението — в жестокото, целенасочено отмъщение. Тъкмо това навремето го привличаше в полицейската работа, а после и в прокурорската. Сега обаче — и така разбираше, че се превръща в адвокат — смяташе, че преди отмъщението трябва лично да отстрани всякакви съмнения.

Това беше и силата, която мотивираше действията му сега — не желаеше да се превръща в марионетка, да заема поза на обвинител или защитник, да обслужва чуждо мнение, а да открие истината, независимо по какъв начин.

Обърна снимката на Матю с гърба нагоре и взе следващата.

Фримън живееше на ъгъла на „Тейлър“ и „Пайн“, на склона на хълма Ноб, един етаж над най-стария и най-добър френски ресторант в града. Поддържаше собствена изба за вина в ресторанта и се хранеше в него десетина пъти на месец.

Апартаментът му беше със скромни размери — две спални, всекидневна и кухня с малка трапезария. Въпреки доходите на собственика му, съвременните технологии не бяха допуснати вътре. Фримън все още използваше стар, монтиран на стената телефон с шайба и купения през шейсетте години, модерен за времето си стерео грамофон, на който пускаше плочите си със симфонична музика — друга не признаваше. Креслата и канапетата във всекидневната бяха удобни, макар и тапицерията им от червена кожа да бе протрита и напукана. Краката на малката масичка имаха формата на лъвски крака с нокти, а лампите бяха със старовремски абажури.

Делото, по което Фримън работеше в момента, беше отложено за понеделник, защото представителят на обвинението имал зъбобол и трябвало да се лекува. Повика Харди — той живееше само на шест пресечки, — за да поговорят за Дженифър Уит преди почивните дни.

Разбира се, снимките от местопрестъплението бяха в папката. Харди знаеше, че някои хора първо ги разглеждат, а после четат — той не беше от тях.

Общо бяха направени двайсет и седем фотографии на стаята, в която бяха извършени убийствата, макар че повечето показваха едни и същи неща, но от различен ъгъл. Както обикновено, бяха изпълнени професионално — с добър фокус и контрастни цветове, виждаше се всичко, което трябва.

Имаше и осем снимки на труповете — както бяха заварени от полицията в апартамента и близки планове на раните, снимани по-късно, върху масата за аутопсии.

Харди и Фримън ги разгледаха внимателно една по една. Мълчаливо.

Когато свършиха, разстлаха върху масата десетина снимки от местопрестъплението, за да ги огледат още веднъж.

И бащата и синът бяха простреляни с по един куршум от автоматичния пистолет 38-и калибър на семейството. Както и останалите пет в пълнителя, те бяха с нарязани върхове — нещо често срещано при оръжията, купени за самоотбрана в дома, защото в случай на нападение човек рядко има възможност да стреля повече от веднъж и този единствен изстрел трябва да причини максимални поражения.

В това отношение куршумите си бяха свършили работата. Лари бе прострелян в сърцето, от упор. Оловното парче бе излязло през гърба и се бе забило в стената. Дупката в мазилката беше снимана отблизо и Харди се изненада, че не я е забелязал при посещението си, но пък си даде сметка, че тогава умът му не бе в най-добрата си форма.

Силата на изстрела бе съборила Лари върху леглото, откъдето се бе свлякъл на пода. Изглежда беше умрял преди това, защото кървавите петна около него не бяха размазани.

Човек трудно би могъл да разгледа хладнокръвно снимките на Мат. Момчето беше улучено в главата. Бе стояло пред вратата на банята. Предишната вечер тя изглеждаше стерилна, но на снимката огледалото беше счупено, стените бяха изпръскани с кръв.

Оставиха снимките настрана и заговориха за банката, за разговора с Лайтнър, за посещението в къщата, смъртта на Крейн, за мнението на Теръл относно смъртта на Нед Холис. Фримън се разхождаше напред-назад, все още по хавлия и слушаше внимателно. Когато Харди приключи, призна, че не си е губил времето.

— Положението не изглежда толкова лошо, колкото ми се видя вчера. Естествено, утре може да стане по-зле.

— Радвам се, че го казваш. Не ти трябва да е розово два дни поред.

Фримън не му обърна внимание.

— Така или иначе, залавяме се за работа. Накарах Филис да прехвърли парите в нашата сметка. Първоначалната сума. Нямаше проблеми.

— Мислеше ли, че ще има?

— Да си призная, като вземем предвид всичко останало около Дженифър, просто не бях сигурен.

Харди реши да смени темата.

— Мислех тази сутрин да отида при Дженифър и да я поразпитам за работата на Лари, както й за родителите й, с които са били в обтегнати отношения. Къщата изглеждаше така, сякаш никой не е живял в нея. Искам да разбера дали е влизала в стаята, в която са намерени труповете, след като е била почистена.

— От това няма да имаме никаква полза.

Харди започна да прибира документите в куфарчето си. Щеше да направи, каквото е решил и нямаше намерение да спори.

— Така е, знам. Но може да даде храна за актьорските ти способности. Ще накараш съдебните заседатели да жонглират с възможностите.

— Възможности ли?

— За това кой друг може да е убил Лари.

Фримън кимна.

— Да, но не се налага да доказваме, дори да показваме, че някой друг може да е убиецът. Господин Пауъл ще трябва да докаже, че е Дженифър.