Не най-подходящото място да търсиш чаша сок.

Постоя минута-две задъхан, загледан на север. Панорамата, струваща милиони. Тихият океан, „Бъркли“, „Голдън Гейт“, „Президио“, „Алкатраз“. Днес нищо не блестеше под слънцето. Водата имаше отровния мътен цвят на олово.

Наблизо писна сирена и Кевин се извъртя твърде рязко. Замая му се главата. Свлече се върху ръба на голяма бетонна саксия с посаден розмарин в нея. Патрулната кола отмина и ускори надолу по…

Дали го забелязаха тези ченгета? Едва сега осъзна колко се откроява. Насили се да стане, тръгна към следващата пресечка на запад и отново зави на юг, под благословената сянка на гъсто растящите дървета по тази улица. Продължи нататък, край ниските, сивеещи постройки на „Уестърн Адишън“. Виждаше заострените кули на „Свети Игнатий“, само на седемстотин-осемстотин метра по права линия.

Но между него и църквата се издигаха няколко димни купола. Право пред него, на „Калифорния“, имаше обърната кола и пръснати по тротоарите хора в униформи, май че бяха армейци.

После още една черно-бяла кола — или беше същата? — зави и се насочи към него. За миг се поколеба дали да не застане пред нея, да се предаде и да помоли да го пъхнат в единична килия. Поне можеха да го опазят, нали?

Само че дори тук, върху едно дърво, бе залепена обявата, от която го зяпаше собственото му лице, сгърчено от усилието да повдигне Артър Уейд. Или пък (за първи път се опита да прецени обективно сцената), разкривено от ненавист, както си и беше, но към ненормалните типове, обесили чернокожия.

Отдолу изпъкваха едрите цифри на наградата. Сто хиляди долара. И още по-смразяващо — добавено на ръка, като във филм за Дивия Запад — „Жив или мъртъв“.

С надеждата, че сянката го правеше неразличим, той навлезе по най-близката тухлена пътека сред сякаш напръсканата с лак трева и се запъти към викторианска къща с покрив от плочи, с навес над входната врата, в чийто прозорец имаше гравирано матово стъкло. Кевин се притисна навътре в нишата на входа.

Патрулната кола бавно отмина. Не смееше да се подаде навън.

Лампата под навеса светна и някой отвори вратата. Добре облечена жена, към петдесетгодишна. Зад нея се чуваха телевизионни новини.

— Мога ли да ви помогна с… Ох!

Позна го. Сигурно е седяла като залепена пред телевизора, от сутринта. Отстъпи навътре и наполовина се прикри зад вратата. Прошепна през процепа:

— _Вие сте Кевин Ший._ — Вече го молеше уплашено: — Вървете си, не искам в нищо да се забърквам.

Вратата се затвори. Изчегърта дръпнато резе.

21.

Когато не работеше за делото по улиците, Филип Мохандас използваше своя опорен пункт в преустроено бивше магазинче с две помещения в района „Бейвю“, на километър и половина северно от Хънтърс Пойнт, само на две-три пресечки от постройката, която Джеръм Рийз наричаше свой дом.

Обикаляше барикадите от среднощ почти до обяд и сега си почиваше на дивана в затъмнената задна стаичка. Сакото на официалния му костюм висеше върху сгъваем стол, а той лежеше и дишаше равномерно, разхлабил с два-три сантиметра възела на вратовръзката, за да се движи свободно изпъкващия му гръклян, когато преглъща. Бе затворил очи, на челото си имаше влажна кърпа. Събраните длани на гърдите наглед подсказваха, че е потънал в молитва.

Филип Мохандас и не възнамеряваше да спи твърде дълго. Никога не му се случваше. Понякога дни наред се задоволяваше с кратка дрямка. Имаше двама лични помощници, Алиси Тобейн и Джонъс Н’дум, които винаги го придружаваха, разпределяха времето му и се грижеха за парите му. Сега бяха на пост пред вратата на стаичката, седнали на други сгъваеми столове.

Във външната стая обявите за Кевин Ший се бореха за място по стените с плакати в няколко цвята, показващи разгорещения от словата си Мохандас, вдигнал свит юмрук — неговата запазена марка.

Следобедното слънце вече проникваше през малките стъкла на прозорците. По пода и широките первази бяха пръснати вестници. До едната стена бе опряна дълга маса, огънала се под тежестта на литературата, издавана от „Африканска нация“ и кашони с бутилки минерална вода. Репортери, по някой телевизионен екип, професионални активисти и дейни граждани прииждаха и се отливаха през входа, стараеха се да говорят по-тихо.

На улицата един зелен плимут, последен модел, отби към тротоара и спря. Привлекателна, дребна чернокожа жена, може би към четирийсетгодишна, отвори вратата откъм шофьорската седалка, примижа към ярката фасада на бившия магазин и заобиколи колата.

Един от репортерите я позна.

— Божичко, това е сенаторката Уейджър!

Вътре, Алиси Тобейн чукна веднъж и отвори вратата, пред която седеше на стража.

— Какво търси тук тази жена?

Мохандас опря крака на пода, бързо изтри лицето си с влажната кърпа, изправи се и позволи на Алиси да нагласи сакото на раменете му.

Помощничката за миг докосна с гребен прическата му, после безмълвно му подаде на отворената си длан две освежаващи дъха дражета „Тик-так“.

Мохандас бърчеше вежди, опитваше се да измисли какво да изкопчи от срещата.

— Тя поне обади ли се предварително?

— Не се обади — Алиси бръсна с нокът въображаемо косъмче от сакото. — Нищичко не сме чули досега. Тя си върти играта.

— Но какво иска?

Алиси отиде до отсрещната стена и запали лампата. Беше висока жена с едри кости и пълни гърди, с коса на безбройни тънки плитчици. Носеше черен панталон и сандали, както и широка японска дреха в черно, червено и жълто, препасана със златен шнур.

Отново оправи сакото и докосна с пръст бузата му.

— Гласове. Не забравяй това, Филип. Гласове.

— Как сте, госпожо сенатор? Каква чудесна изненада! Добре дошла.

Мохандас не беше грамаден човек, но гласът му ехтеше и просто смазваше бърборенето наоколо. С Алиси и Джонъс от двете си страни, той вървеше напред с протегнати ръце. Тълпата в предната стая му направи път, камерите снимаха и двамата лидери се прегърнаха, само за да бъдат прекъснати след миг от глас на репортер.

— Госпожо сенатор, с каква цел сте тук? Срещата ви не е ли уговорена предварително?

— Това е неочаквана _радост_ за нас — Мохандас държеше ръката на Лорета, двамата се обърнаха към камерите.

— Дошла съм да помогна — заяви Лорета. — Стига да е по силите ми. С всичко, което мога.

От Мохандас се изтръгна дълбоко „Амин!“.

— Тази общност преживя не само трагичната загуба на един от най-изтъкнатите си членове, не само непоносимото оскърбление от жестоката гавра, но и несравнимо по-тежкото равнодушие на същата тази властническа система, с която се стремим да постигнем единодействие, каквото и да ни струва това.

Лорета поспря, за да обходи с поглед тълпата и вдигна ръката на Мохандас в съзнателно повторение на присъщия му жест.

— Време е, а мисля, че и Филип ще се съгласи с мен, ние, афроамериканците, заедно с всички други цветнокожи, да се обединим — не само в справедливия си гняв, но и за да излезем от този хаос с надежда за обновление, да почувстваме, че най-после ще постигнем промени в своя живот, в отношението към нас, че и ние ще можем да кажем думата си накъде да върви този свят!

Хор от „амин“ и „вярно“, под чийто съпровод сенаторката се насочи към задната стая с Мохандас, отново като с магически трик придружени от Алиси и Джонъс.

Помощниците пак заеха поста си отпред.

— Филип, ти само шум ли ще вдигаш или искаш и малко работа да свършиш?

Останал насаме с нея в тясната, задушна стая, Мохандас не искаше да търпи поучения от една нагаждачка.

— _Аз_ движа нещата тук, госпожо. Никого не съм изпързалял досега. — Той наклони глава встрани. — Онези отвън са _мои_ хора. Наслушаха се на лъжи и знаят кой няма да ги измами. Това съм аз, госпожо, точно аз.

— Филип, аз също никого не лъжа и не пързалям.

Мохандас за миг оголи зъби в усмивка и подръпна яката на ризата си. В това наддаване имаше зад себе си увереността. Беше прав и нямаше какво повече да се обсъжда.