— Но малцина сред нас така тълкуват поведението ви.

— Значи грешите.

Нали долетя от столицата, за да се справи именно с този свой проблем. Но нямаше да постигне резултат, ако се опълчеше на Мохандас, ако започнеха да си крещят. Той не участваше в играта на нейното равнище, затова не би и могъл да разбере. Тя беше по-осведомена и щеше да се възползва от това.

— Чакай. Я да поспрем за малко. — Застана по-близо до него. — Току-що, отвън, също не излъгах. Дойдох да помогна, стига да има с какво. И мисля, че мога, Филип. В състояние съм да ви помогна.

— Целият съм в слух.

— А защо вместо това не започнеш ти? Кажи ми какво искаш.

Съзнаваше, че е настъпил решителният момент. Ако успееше да го отклони от общите приказки за целите, от словоблудството…

— Госпожо, знаете към какво се стремим…

Тя му се усмихна.

— Филип, защо не ме наричаш Лорета? За тебе съм Лорета, а не сенаторка. И не знам към какво се стремиш. Не са ми ясни подробностите. Какво би искал, ако ти се открие възможност да осъществиш желанията си? Чуй ме добре — сега е моментът да си го вземеш.

Мохандас престана да крачи из стаичката, пак си подръпна яката, после се отпусна на сгъваемия стол и с жест предложи на сенаторката да се настани на дивана, където той дремеше допреди малко.

— Платформата на „Африканска нация“ е съвсем ясна.

— Филип, ти казваш, че искате да ви се чува гласа, да бъдете представяни по-добре в органите на властта, да се сложи край на неравноправието, да се спазват законите… кой не иска същото? Но после веднага скачаш към отделяне на чернокожите от системата, а това няма да го бъде. Не си ли проумял досега? Не е печеливша карта, а доларите се падат само на такива карти. Искаш да завземеш някой от щатите ли? Или да преместиш всички в Африка? Значи мечтаеш за черен Израел някъде из пясъците? Това ли ти се иска?

Лицето на Мохандас лъщеше от пот, той се приведе и опря лакти на коленете си.

— Искаме да стане тук. И ще го завоюваме тук.

— Обясни ми, Филип.

— Говоря за равноправие пред закона, за нашите _права_…

Лорета тръсна глава ядосано, усети се, че повишава глас.

— Филип, аз пък ти говоря за пари. За федерални фондове. Тук и сега. Пари за правото ти дело. Това положение може да ни ги даде, можеш да ги имаш…

Мохандас пристъпи към затворената врата, заслуша се, после се върна при Лорета.

— Добре, говори ми за тези пари.

22.

Кевин беше сигурен, че няма да стигне навреме за срещата си с Уес Фаръл в университета.

Осъзна това, когато пресече „Калифорния“ и излезе изпод сянката на дърветата. Сега не разполагаше с никакво прикритие. От двете страни на единствената улица в „Уестърн Адишън“, където още нямаше проблеми, се редяха жилищни блокове. Тъкмо подминаваше един, когато от пресечката отпред излезе полицейска кола и зави към него.

Шмугна се към поредната площадка под навес, обсипана с хартийки. Огледа се назад. Още една патрулна кола. И двете наближаваха.

Входната врата беше заключена, но той натисна бутоните и под шестте пощенски кутии. Бравата забръмча и той бутна вратата навътре, точно когато колите минаха зад гърба му.

— Да? Кой е? — Стържещ мъжки глас някъде горе, на стълбите.

— Извинявайте. Май сбърках адреса.

Кевин пак отвори вратата и я затръшна силно. Но остана в преддверието. И се питаше: „Сега какво?“.

Забеляза, че пощенската кутия на апартамент 3 е препълнена с пликове. Беше на първия етаж, отзад. Обитателите му или се радваха на многобройни приятелства, или просто отсъстваха. Кевин бе принуден да разчита на втората възможност. Опита овехтелия трик с пъхнатата кредитна карта в процепа на вратата и за негово изумление, успя. Едва не се разсмя, за първи път този ден. Може пък късметът му да се обръща. Но си каза, че още доста ще трябва да извърви, преди наистина да му се усмихне щастието.

Първо опита номера на Уес. Десет позвънявания. Не се включи телефонен секретар. Вероятно Уес го чакаше само на няколкостотин метра оттук. Защо да не повика такси и просто да отиде там? Какъв е шансът някакъв случаен шофьор да го познае? Но въпреки сполуката с кредитната карта, не можеше да поеме такъв риск. Струваше му се, че е време за допълнителна предпазливост. Сто хиляди долара са куп пари, за таксиметров шофьор или кой да е друг. Крачеше из апартамента, накуцваше и се опитваше да стигне до решение. Стъпваше тежко по паркета.

Замръзна, когато чу почукване на вратата и глас.

— Дейв? Дейв, прибра ли се? Има ли някой?

Предположи, че в тялото му има части, които просто не можеха да се сковат от напрежение, но сега не ги откриваше. Почти не смееше да диша.

Сянката на обувки под вратата не мърдаше. Кевин се бореше с притока на адреналин, с болката, с недостига на кислород, със страха — не биваше точно сега да припадне. Но малко оставаше да доизцеди силите си.

Съседът беше упорит. Чул бе нещо, може би крачките на Кевин, и искаше да се увери. Стоеше и се вслушваше.

Моля те, Господи, моля те, дано няма ключ.

Съседът се махна. Кевин изчака още пет минути, като само се протягаше, за да даде отдих на вкочанените си мускули, после с котешка стъпка прекрачи и се отпусна в дълбокото тапицирано кресло. Диванът беше по-наблизо, но можеше да изскърца. Пък и телефонът се намираше върху масичка до креслото.

Безкрайно внимателно вдигна слушалката и набра няколко цифри. Току-виж Уес се е отказал да чака и вече си е у дома.

Никой.

Облегна глава и затвори очи.

23.

Средата на следобеда.

— Е, какво имаме досега?

Глицки седеше в едно от сепаретата с тримата инспектори Карл Грифин, Ридли Бенкс и Марсел Лание. Неофициалната среща бе свикана от лейтенанта в „При Лу Гърка“, където хората от полицейското управление и прокуратурата се отбиваха да наквасят гърлата, защото се намираше точно срещу Съдебната палата. В ресторантчето се влизаше или през страничен вход в дъното на глуха уличка, или надолу по стъпалата, покрити с толкова потъмняла петниста пътека, че оставаше неизвестно точно от какво вонеше.

Но и никой не очакваше твърде много от „При Лу“. Тук наливаха свястно пиене срещу малко пари. А храната почти винаги беше вкусна и засищаше корема. Жената на Лу беше китайка и често имаше специалитети на деня като „супа авголемо с уон-тон“ или „пилешка мусака Кунг-пао“. От години загадката на ресторанта беше нещо, предлагано под името „Гюведже Йин-лин“ и досега не се бе намерил човек, който да отгатне всички съставки.

Но най-важна беше близостта на „При Лу“ до Палатата. Можеше да си поседнеш там, без да ти досаждат, наоколо не се мяркаха твърде много непознати, а прочутите репортери, пък и останалите типове от телевизията и вестниците незнайно защо не се радваха на същото прекрасно обслужване от Лу като служителите на правосъдието. Какво да се прави, каприз на природата.

— Всички са били там — натърти Ридли Бенкс.

Глицки и инспекторите му бяха почти сами в ресторанта и лейтенантът отпусна юздите на озъбените си нерви. Разбира се, „те“, тоест разпитваните допреди малко свидетели, са били там. _Това_ си признаха. Но не и по време на саморазправата. Задачата на инспекторите беше да ги сложат по местата им на онази улица _по време_ на извършеното насилие и Глицки не се надяваше да стане скоро.

— Аз викам да ги арестуваме и да ги попритиснем.

Сред инспекторите от „Убийства“ Карл Грифин се славеше като най-скарания с понятието „изтънченост“, но това въобще не пречеше някои от идеите му да са добри.

— С арестите сме малко закъсали — възрази Глицки.

— Че защо?…

Подигравчията Лание се протегна на стола и надигна чашата червено вино. Ченге да пие червено вино, мислено възкликна Глицки. Възможно е единствено в Сан Франциско.

— При съседите няма място — Глицки отпи от чая си. — Болъс казва, че било препълнено, а и по-лошо ще стане. Напира да убеди Ригби, че трябвало само да връчваме призовки за всичко, чак до въоръжен грабеж.