— Въпросът ми няма нищо общо с Буенос Айрес. Давате ли „Репленгрен“ на пациенти в щатска болница „Рокланд“ във Форт Лодърдейл, където сте длъжни да спазвате разпоредбите на Федералната агенция за контрол над лекарствата и храните?

Бузите на Равкдрайв пребледняха, от което белегът от лакрос изпъкна още по-силно.

— В един съвършен свят никога нямаше да има експериментални лекарства. Щяхме да вкарваме данните в компютъра и оттам да излиза лек за всяка болест. В един съвършен свят всеки родител би имал средства за най-добрите медицински грижи. Всяко дете, болно от аутизъм, би имало личен терапевт. Но светът не е съвършен.

Съдийката се изкашля.

— Доктор Равкдрайв, вие не отговаряте на въпроса.

Цинкавич толкова бързо скочи на крака, че събори нахапаната поничка на пода.

— Ваша милост, може би е време да направим кратка почивка.

„Браво, Финк. Хвърляш спасително въже на свидетелката си.“

— Време е да седнеш и да се успокоиш — каза му съдията.

— Лекарите трябва да поемат рискове — каза Равкдрайв, по челото й лъснаха капчици пот. — Родителите трябва да гледат към общото благо. Сабин направил ваксина от полиомиелит на затворници през 1950 година. Някои се парализирали, но хиляди деца били спасени от заразата. Същото е и с маларията и жълтата треска. Ако зависеше от мен, всички затворници щяха да бъдат подлагани на медицински тестове.

Виктория се приближи до свидетелката.

— Не говорим за затворници. Говорим за единайсетгодишно момче.

— Можем да научим толкова много от Робърт! Децата също имат дълг към обществото. — Тя пъхна ръка в единия си джоб и извади едната топка за лакрос, пъхна другата в другия и извади и втората. Ако станеше прекалено напечено, щеше да се наложи да се намеси и Стив.

— Ако Соломон не беше толкова голям егоист, можехме да измислим нещо — продължи Равкдрайв. — Но той не дава и дума да стане. „Няма да забивате игли в малкия Боби“. Не, той е прекалено ценен. Забивайте си иглите в някой друг. Никой не иска да поеме риска. Но всеки иска да се възползва от резултатите.

Цинкавич се мъчеше да измисли някакво възражение, но след като не успя, каза:

— Ваша милост, мога ли да се приближа?

— Млъкни, Цинкавич — отсече съдията.

— Ще ви попитам нещо, госпожице Лорд — продължи Равкдрайв. — Ако едно дете има редки антитела в кръвта си, антитела, които могат да спасят човешки живот, нямаше ли да е негов дълг да даде кръв? Същото е и с Робърт. Знаете ли колко рядко е заболяването му? Никога не съм виждала подобен обект за изследване.

— „Обект“? — попита Виктория. — Като морско свинче или лабораторен плъх.

— Това е просто семантика. С това се занимавате вие, адвокатите. Звучите точно като Соломон. Може би е трябвало да се омъжите за него.

Сега двете топки бяха в едната ръка и се удряха една в друга.

„И кой е откраднал репленгрена, капитан Куийг*“

[* Герой от новелата „Бунтът на Кейн“ — пред съдебен трибунал върти в ръка две откраднати топки. — Б.пр.]

— Репленгрен — повтори Виктория. — Още не сте отговорили на въпроса ми. Изпробвате ли неразрешено лекарство върху децата в „Рокланд“?

— Федералната агенция може да се произнесе всеки момент. До ден-два лекарството може да бъде одобрено.

— А дотогава?

Топките се удряха една в друга.

— Откъде бих могла да го взема?

Последно забавяне. Битката е към края си, последният защитник на Аламо. И като стана дума за Мексико…

— От Карлос — каза Виктория. — От „Сан Блас Медико“, Гуадалахара, Мексико. Не го ли купувате оттам?

Равкдрайв отвори уста — празна черна паст, — но от нея не излезе нищо.

Съдия Рол се изкашля.

— Докторе, разбирате ли въпроса?

Пак нищо.

— Доктор…

— Да, по дяволите! Използвам „Репленгрен“ и някой ден ще ми благодарят за това. Някой ден ще ме извикат на трибуната и ще ми дадат късче лъскав метал, защото съм имала смелостта да кажа, че земята е кръгла, когато всички глупаци са я смятали за квадратна. Седя със семействата. Виждам разбитите сърца, съсипания живот на хората. Дали на Стивън Соломон изобщо му пука за това?

— На Стивън Соломон му пука за Боби — каза Виктория.

— Вие не разбирате! Той също не разбира. Затворниците, които са били ваксинирани против полиомиелит, заразените с малария и жълта треска — те са герои. Робърт също може да стане герой. И то най-вероятно без това изобщо да му навреди. Може да промени хиляди животи. Може да се окаже брънката, която търсим. Ето това искам аз. Какво лошо има в него?

— Лошото е — отвърна Виктория, — че не вие избирате героите, доктор Равкдрайв. Те решават сами дали да станат герои.

46.

Съдебен трилър

Монотонният глас на доктор Ю Чи Янг можеше спокойно да приспи съдебните заседатели, помисли си Стив.

Няма проблем. Той щеше да ги събуди после по време на кръстосания разпит.

Стив седеше зад банката на защитата и слушаше с половин ухо как патологът описва адски подробно аутопсията на Чарлс Барксдейл. Едновременно с това Стив мислеше и за делото на Боби. Виктория беше великолепна, беше сразила напълно Равкдрайв. Но Цинкавич беше контраатакувал още на сутринта.

На влизане в съда Стив беше получил нов иск. Щатът вече не желаеше да въдворява Боби в „Рокланд“. Сега Цинкавич държеше той да бъде настанен в приемно семейство. В иска му бяха изброени три приемни семейства, „доказали, че могат да се грижат за деца, болни от аутизъм.“ Имало алтернативна — адвокатите просто обожават алтернативите — терапевтична програма в болница „Джаксън Мемориал“, която била специализирана в провеждането на поведенческа терапия. В иска си Цинкавич изкарваше едва ли не, че е по-добре Боби да тръгне с някой цигански катун, отколкото да живее в бунгалото на Къмкуот Авеню.

Кучият му син нямаше да легне по гръб и да се направи на умрял.

Стив реши, че довечера на делото за настойничество абсолютно и безусловно се нуждаеше да се случат три неща:

Да убеди съдия Рол в родителските си способности.

Боби да остане спокоен. Без да превърти.

Джанис да помогне на него, а не на Цинкавич.

Стив беше уверен в себе си и в Боби. Но сестра му? Беше й платил парите, но все още не беше сигурен какво щеше да направи тя. Освен това вече започваше да се чувства виновен. Опита да се успокои.

„Е, плащам й, за да каже истината.“

Но Върховният съд едва ли би погледнал така на това. Нито Виктория. Не можеше да й каже.

На свидетелската скамейка доктор Янг превръщаше ужасяваща посмъртна процедура в разводнена лекция.

— Направих обичайните разрези, извадих обичайните органи — продължаваше той безпристрастно.

Рей Пинчър прекарваше патолога през основните моменти, за да установи причините за смъртта. В галерията дузина репортери си водеха бележки. В средата на първия ред Марвин Умника решаваше кръстословица, Тереса Ториньо тайно галеше крака му под вестника. До тях Кадилак Джонсън дремеше и местеше протезите си. На стенографната машина София Ернандес чаткаше с аквамаринения си маникюр.

— Изрязах и извадих мозъка, след което направих дисекция на врата.

Доктор Янг беше облечен с елегантен син блейзър, бяла риза и лимоненожълта папийонка с индийски мотиви. Врял и кипял на горещия стол, той поддържаше визуален контакт със съдебните заседатели, но не можеше да направи нищо за равния си монотонен глас.

Виктория си водеше бележки с непроницаема физиономия. До нея Катрина изглеждаше измъчена, докато патологът описваше как разрязвал различни органи от тялото на съпруга й. Спазваше указанията. Стив й беше казал да подсмърча, когато започне да се говори за лепкави течности и гнусни тъкани. Днес беше облечена цялата в черно. Е, не съвсем като вдовица, носеше фланелено сако и пола, поръбена с кожа отдолу и с огромни черни метални ципове.

На председателското място седеше съдия Хирам Торнбъри, блед, тих, замислен мъж, който наближаваше шейсетте, с посивяла коса и къси мустачки. Той беше наклонил напред стола си и изглеждаше така, сякаш чете материалите по делото. Но Стив знаеше с какво всъщност се занимава.