Тя целуна пръста си и нежно го прокара по клепача на Боби.

— Така по-добре ли е?

— Ами аз? — попита Стив. — Имам следи от зъби на дупето.

— На бас, че не ти е за пръв път. — Тя отметна косата на Боби от очите му. — И с кого се бихте?

Като взаимно се прекъсваха, чичо и племенник й разказаха кратката версия на отвличането, преследването и битката.

— Никой не може да тича по-бързо от чичо Стив — каза момчето. — Направи световен рекорд.

— Боби беше много смел — прекъсна го Стив. — Ако не беше спънал Тигпен…

— Цапардосах го. После бам-бум! Чичо Стив го срита в топките.

— Леле! — възкликна Виктория.

— Когато порасна, ще стана като чичо Стив.

Когато историята приключи, Виктория каза:

— Значи Тигпен е проникнал в къщата ти. Няма нищо общо с убийството на Барксдейл и записа от охранителните камери.

— Точно така.

— Това значи, че може и да си прав, че Катрина е невинна. Манко също.

— Не се прави на изненадана.

— Но все още нямаме доказателство.

— Доколкото знам, по закон осигуряването на доказателства е работа на прокуратурата.

Тя се разсмя.

— Откога започна да се съобразяваш със законите? Невярната съпруга е в стаята, когато възрастният й богат съпруг се задушава. Това отваря и на нас доста работа.

— „И сега жената е довършена“ — каза Стив. — Отговорът се крие тук.

— Може би. — Мислите й се върнаха отново към разказа на Стив как е преследвал Джанис и Тигпен. — Само това ли е искала сестра ти, да види Боби за няколко часа?

— И да ми каже, че ще свидетелства срещу мен.

— Попита ли я какво е щяла да каже?

— Щяла да ме очерни. Какво повече ни трябва да знаем?

Странно, че го претупва така, помисли си тя. Тук имаше нещо. Тя погледна към Боби, който се извърна встрани. Какво ставаше? Какво не й казваше Стив?

Стив искаше да й каже истината.

Но можеше ли да понесе истината?

Ако кажеше на Виктория за незаконното предложение на Джанис и неговия също толкова незаконен отговор, тя щеше да се откаже от делото на Боби. Вероятно дори щеше да докладва пред адвокатската колегия. Не го ли беше погледнала подозрително преди малко? Или гузната му съвест му въртеше номера?

Това, което възнамеряваше да направи, можеше да му струва разрешителното, а можеше да свърши и в затвора накрая. Не би рискувал главата си за всеки.

Тук не ставаше въпрос за неспазването на някои правни тънкости. Никога досега не беше подкупвал свидетел. Но и никога не е бил толкова отчаян. Да спечели настойничеството на Боби не беше поредната схватка в съда, това беше животът му.

— Кажи ми какво искаш — рече той на сестра си, докато стояха до смачкания пикап.

— Не искам да помагам на Цинкавич — отвърна тя. — Държи се с мен като с някаква отрепка.

— Мога да си представя.

— Така че реших, че мога да прекарам него, вместо теб.

— Слушам те.

— Изкара ни с Руфъс от затвора, но сме под наблюдение, така че може да ни хване и да ни натика обратно.

— Само ако направите някоя глупост.

— Една цигара да намерят в пикапа и сме обратно в панделата. Ако ни хванат с някой криминално проявен, същата работа. Гадост отвсякъде. Затова трябва да се махнем.

— Това какво общо има с мен?

— Трябва да ни дадеш сто хиляди долара.

— Нямам толкова пари. Всъщност нямам никакви пари.

— Ами делото за убийството?

— Парите на клиентката ми са под запор. Няма да получа и цент, ако не спечелим.

Това беше самата истина. Катрина се беше съгласила да им плати двеста и петдесет хиляди долара, но можеха да си ги приберат само ако я оправдаеха. Една злополучна техническа подробност в закона не позволяваше на съпруги, обвинени в убийството на мъжа си, да наследяват имуществото му.

— Може да притиснеш татко.

— Болничните сметки на мама го изцедиха. Няма нищо, живее от пенсията си.

— Сигурно можеш да ги вземеш назаем от някой друг.

Кого да помоли? Идея нямаше.

— Какво получавам срещу парите?

— Двамата с Руфъс изчезваме и изобщо няма да свидетелстваме.

Няма да се получи, помисли си Стив. Свидетелските показания на Равкдрайв бяха достатъчни, за да го закопаят.

— Бягството ви не ми върши работа. Ако ти платя, искам да останеш и да свидетелстваш.

— И как ще ти помогне това?

— Когато Цинкавич те призове за свидетел, вместо неговите отговори ще даваш моите.

Виктория гледаше как Стив клечи в прахта и връзва връзките на обувките на Боби. Крие нещо от мен, помисли си тя.

Сестра му се кани да го изработи, а на него като че ли изобщо не му пука. Цинкавич вече разполага с показанията на Равкдрайв и Тигпен, а сега и това. Стив трябваше да вика, да проклина, да рие земята, да замисля контраатака. Но той изглеждаше напълно равнодушен.

Какво криеше?

Докато размишляваше върху дилемата, един отворен джип вранглер спря точно пред тях. Шофьорът носеше работно яке на „Бигбай Фармс“ с емблема авокадо. Возеше шефа си Брус Бигбай, който седеше изправено, подпрял ръце на лоста отгоре с разрошена от вятъра коса. Носеше снежнобяло скиорско яке, в едната ръка държеше рупор, на колана си имаше радиостанция, на ръката му беше закачен цифров термометър, на хълбока му висеше револвер. С тези дрехи Брус приличаше отчасти на астронавт, отчасти на генерал и — колкото и да й беше неприятно да си го признае — на пълен кретен.

— Свалете нагревателите в долината! — извика Бигбай по рупора. — Колко пъти да ви казвам, че дърветата долу, в ниското, измръзват първи!

— Здрасти, скъпи! — каза Виктория.

— Сладурче — той й отдаде чест и после скочи от джипа. Крачолите на работния му комбинезон бяха стегнати над войнишки кубинки. От високоговорителите Селия Круз пееше „Корасон Ребелде“, ода за непокорното сърце.

— Здрасти, Брус! — поздрави го Стив.

Очите на Бигбай се разшириха от учудване.

— Боже, Стив! Пак ли се поряза, докато се бръснеше?

— Семейно събиране.

— Раните са отворени. Взимаш ли антибиотици?

— „Джак Даниълс“ брои ли се за антибиотик?

Радиостанцията на Бигбай изпука.

— Сеньор Бигбай, нула градуса в северния квадрант.

Бигбай натисна копчето.

— Занесете нагреватели там, Фойо.

— Си, шефе.

— Никой да не спи. Горещо кафе цяла нощ. Ром и кола на разсъмване.

— Си, шефе.

— И музиката. Трябва ли да е тази кубинска пачанга?

— На _мъжете_ това им харесва.

— Добре. — Бигбай прекъсна връзката. — Боби, искаш ли да се повозиш с мен?

Боби стисна ръката на Стив и поклати глава.

— Малко е уплашен — отвърна Стив. — Ще дойдем по-късно.

— Дадено.

— С какво мога да ти помогна? — попита Стив.

— Очертава се дълга нощ — каза Бигбай. — Ще се грижиш ли за моето съкровище вместо мен?

— Доколкото позволяват ограничените ми възможности.

— За какво ти е пистолет, скъпи? — попита Виктория.

Бигбай сниши глас и прошепна:

— Мъжете го очакват от мен. Шефът винаги е въоръжен. Това е карибски обичай.

— И по какво стреля шефът? — настоя тя.

— По вредители, нарушители…

Приятели, които задирят жената на шефа, помисли си Стив.

Прекъсна ги яростният вой на сирена. Стреснат, Боби се притисна към гърдите на Стив и очилата му паднаха на земята.

— Тихо! Тихо! Тихо!

Стив прегърна момчето с две ръце.

— Всичко е наред, хлапе. Всичко е наред.

— Не съвсем — отвърна мрачно Бигбай. — Сирената означава, че температурата е нула градуса. Ако падне под нулата и се задържи така, здравата съм затънал в акита.

Наистина ли каза „затънал в акита“, почуди се Виктория.

— С Боби ще влезем вътре за малко — каза Стив и вдигна очилата на момчето.

— В кухнята има горещ шоколад — рече Бигбай. — Спалнята за гости е до кабинета. Чувствайте се като у дома си.

Стив и Боби се запътиха към къщата, момчето се беше вкопчило здраво в ръката на чичо си. Когато вече не можеха да го чуят, Бигбай каза: