Връщам се при хладилника за една бира. Избор: „Гролш“ от половин литър с порцеланова запушалка или „Анкор Стийм“ — единственото изключение в моя бойкот срещу американската бира. Оглеждам и двете. Това ми е най-трудното решение за деня, ако не броим въпроса дали да се пазаря за обезщетението, или да изрева с пълно гърло: „Невинни сме!“. Сефало ще спори и в двата случая: първо, че Солсбъри е допуснал професионална небрежност, и второ, — че обезщетението трябва да бъде горе-долу колкото външният дълг на Бразилия. Понякога, ако делото изглежда загубено, си струва да поведеш пазарлъци, но _дори и да смяташ клиента си за виновен, е никакъв случай не бива да предлагаш повече, отколкото струва например една сезонна карта за стадиона._ Лошото е, че почнеш ли такъв разговор, няма как да се правиш на невинен.

Още се колебая за бирата. „Анкор Стийм“ има плътен кехлибарен цвят. Познавах едно момиче с такива очи. Щом ги погледнех, тутакси ожаднявах. В крайна сметка се спирам на „Гролш“.

Папките още си бяха в багажника, четири празни шишета от „Гролш“ лежаха в кофата за боклук, а аз се протягах в хамака и спокойно обмислях всичко, представях си утрешния ден. Чух телефона едва на третия сигнал. Нищо не си бях представял, а просто дремех.

— Трябва да те видя — изрече женски глас. — Зает ли си?

След малко разбрах коя е. Сюзън Кориган.

— Работя усилено. Мъча се да открия правдата в нашия несъвършен свят.

— Знаеш ли къде е Лагун Роуд? — запита тя.

— Знам, естествено. В квартал Гейбълс Естейтс.

— Там живея, Лагун Роуд 99.

— Сигурно днешните вестници плащат добри пари.

— Къщата е на татко. Ела, моля те. Веднага. Важно е.

Точно така, къщата на татко. Или — още по-точно — къщата на мащехата.

— Не знам дали е много разумно. Според адвокатската етика не би трябвало да разговарям с мисис Кориган в отсъствие на адвоката й.

Не че съм кон с капаци. Разни умници с тежкарски костюми от големите юридически фирми се събират на конференции по хотелите и измислят какви ли не правила. Представата им за етика е да подкрепят по-богатия. Моята е по-проста. Никога не лъжа съда, не позволявам и на клиентите да го правят. Освен ако се налага да ритна противника по коляното.

— Тя не е тук — каза Сюзън Кориган. — Като дойдеш, мини отзад и ела в бунгалото до басейна. Работата засяга твоя клиент.

Аха. В дъното на душата си предчувствах какво ще излезе. И пак някъде там се надявах да е нещо друго.

Записах в мисловния си компютър няколко мегабайта текст за утрешната реч. След това си пуснах един душ. Облякох пуловер в синьо и оранжево, избелели джинси, които ми бяха стрували много труд, докато ги докарам на цвят, и чифт вехти маратонки за в случай, че ми се наложи отново да я догонвам. После подкарах олдсмобила на трета скорост по Олд Кътлър — тесен и лъкатушен път, водещ на юг през Коконът Гроув. От двете страни растяха огромни индийски смокини и преплетените им дънери приличаха на чудовищни змии, наполовина заровени под земята. Отгоре гъстите клони се сплитаха в мрачен свод, който закриваше лунната светлина. Откъм залива долиташе острият мирис на сол и гниещи водорасли. Завих наляво по Арвида и попаднах на Милионерската улица — редица разкошни резиденции, свързани чрез удобни канали с Бискайския залив и Атлантика.

Къщата на Кориган се намираше в една задънена уличка, оградена с трийсетметрови палми. Направо да си изкълчиш врата, ако искаш да им видиш върха. С къщата беше същата работа. Първото, което биеше на очи, беше височината й. За да видя партера, трябваше да погледна нагоре. Макар че Лагун Роуд е само на метър и половина над морското равнище, като добавиш още десетина метра чакъл, пръст и камъни, получаваш местния вариант на планина. А за озвучаване пускаш един водопад да се лее по грамадни коралови буци.

Някой друг сигурно би се смаял пред размерите на тази къща, пред луксозния стил, пред стените от грубо изсечен камък и необятните балкони над водата. Аз обаче си мислех само за една дума — електричество. Колко ли ток трябваше за безбройните климатици, за водопада в тая изкуствена планина, за цветните прожектори между палмите и цветните лехи покрай алеите? Още колко за топлата вода, за автоматичната входна врата и камерите над нея? Семейство Кориган май бе в състояние еднолично да съсипе националната енергетика.

Портата се оказа отворена. Спрях на тухлената алея и поизчаках. Наоколо нямаше нито други коли, нито признаци за живот. Вратите на просторния гараж бяха плътно залостени. Пътека от плоски камъни заобикаляше къщата. От двете й страни стърчаха декоративни колчета с лампички на върха. Между тях провисваха дебели въжета — в някои театри очертават по този начин откъде да се минава.

Зад къщата почваше дъсчена платформа, водеща към басейна. Беше си съвсем сериозен басейн за плуване — петнайсет на четири метра. Миришеше на солена вода, сигурно имаше пряк тръбопровод към залива. Зад басейна видях бетонен кей, хангар за лодки и частна лагуна, свързана с Бискайския залив. До кея бе закотвена яхта, с каквато във военно време сигурно биха превозили цяла армия.

Бунгалото олицетворяваше представата на архитекта за Таити. Не знам от какво беше направено, но отвън се виждаше бамбукова облицовка и островръх палмов покрив. На верандата се мъдреха пет — шест грубовати гърнета с млади кокосови палми. В едно от стъблата бе забито мачете. През отворената врата долиташе шумоленето на вентилатор. Почуках по бамбуковата стена.

— Ласитър, влизай и си налей едно питие. В хладилника има плодов сок.

Реших, че с витамините съм добре и нямам нужда от плодов сок. Хвърлих поглед наоколо. Гласът долиташе от странична врата, водеща вероятно към спалнята. Всичко останало представляваше едно помещение — кухненски бокс и холче с телевизор, стереоуредба и видео. Край стената имаше лавица със спортни справочници, няколко сборника поезия — може би под анцуга все пак се криеше женско сърце — и жизненоважният за Маями испанско-английски речник.

В спалнята се разнасяше шумолене, каквото издават жените при обличане. Надявах се да избере нещо ефирно и да си сложи малко парфюм зад ушите. Но тя излезе без никакъв грим, с току-що измито лице. Лъхна ме лек мирис на тоалетен сапун. От рязаните джинси стърчаха силни крака, мускулите на прасците играеха при всяка стъпка. Късата черна коса беше стегната отзад с ластиче и от това изглеждаше още по-къса. А в горнището от анцуг с емблемата на „Делфините“ имаше място и за мен.

— Харесва ли ти моето жилище? — попита Сюзън.

— Ами да. Когато ми позвъни, не разбрах, че живееш в бунгалото. Помислих си, че ме каниш на забава до басейна. Значи злата мащеха те е прогонила от замъка?

Тя поклати глава.

— Живях в къщата, докато татко се ожени за тази… жена. После реших да не им се пречкам. Всяка вечер плувам по километър и половина. Друго не ми трябва.

— Харесва ми. В Маями рядко се среща жилище, по-малко от моето.

— Довчера си държах някои неща в къщата. Ските, леководолазната екипировка, малко дрехи. След като се скарахме в съда, тя изхвърли всичко на двора.

— Чух малко от разговора. Ама и ти не си поплюваш. Ще ми кажеш ли за какво спорехте?

Тя млъкна. Настаних се на някакво канапе със синтетична тапицерия, а тя седна отсреща и преметна крак върху крак. Усмихна се. За втори път след срещата на игрището.

Протакаше, чудеше се как да пристъпи към онова, за което ме беше повикала. Подхвана отдалече:

— Утре делото свършва, нали?

— Точно така.

— Мислиш, че ще спечелиш.

Това можеше и да е въпрос.

— Надявам се.

— Няма ли да ти е криво, ако отървеш виновен човек?

— _Виновен_ е термин от криминалното право. В гражданското няма такава дума. Надявам се да решат, че не носи отговорност. Но гражданската отговорност е коварен терен. Тъй че няма как да отговоря на въпроса в този му вид.

— Типично адвокатски отговор — презрително каза тя.