Сефало въздъхна дълбоко и каза:

— Ищецът призовава повторно доктор Харви Уоткинс.

Уоткинс подпъхна вратовръзката под адамовата си ябълка, вирна патрицианска брадичка и пое към свидетелския подиум с онова изключително достойнство, което пияните проявяват в тежък час. Вървеше почти по права линия и сигурно щеше да успее, ако бе забелязал стъпалото. Но не го забеляза. Залитна напред, отхвръкна от дървения парапет и накрая се захлупи по очи в скута на съдебната секретарка — млада негърка, която нямаше представа дали да отбележи това произшествие в протокола.

— Мног’зявайте — измънка Уоткинс.

Сефало отново се втурна да му помага. След малко докторът седеше благополучно на стола, стискаше парапета и гледаше изцъклено в пустотата. Ризата бе изхвръкнала от панталона му, а вратовръзката висеше накриво. В сравнение с него Дан Сефало приличаше на манекен.

— Доктор Уоткинс, напомням ви, че все още сте под клетва… — започна Сефало.

— Клетва? — Уоткинс облиза пресъхналите си устни. Най-сетне в очите му просветна разбиране. — Ами да. Преди много години положих _хлъц_… ократовата клетва. Разбира се, това е… _хлъц…_

Секретарката побърза да му подаде чаша вода. Уоткинс кимна учтиво. Сефало пак подхвана атаката.

— Доктор Уоткинс, вие направихте изявление, че въз основа на медицинската документация по случая можете почти уверено да твърдите, че доктор Солсбъри е пробил аортата с форцепса. Така ли е?

— Възразявам! Подвеждащо и неточно изложение на предишните показания.

Не исках да го оборвам, само проверявах какво ще е следващото решение на съдията.

— Отхвърля се — отсече Ленард. После метна в куфарчето си бейзболно каскетче и чифт слънчеви очила.

— Така ли е? — повтори Сефало.

Уоткинс кимна. Или потвърждаваше, или почваше да заспива.

— Докторе, трябва да отговорите на глас, за да бъде записано в протокола.

Уоткинс пак кимна мълчаливо. Сефало реши да продължава напред.

— А сега, за да не губим време, позволете да кажа, че според друг свидетел разкъсването е било от предната страна на аортата. Този свидетел смята, че хирург, опериращ откъм гръбнака, не може да причини подобно разкъсване.

Уоткинс изненадано вдигна вежди.

— Глей го ти?

— Въпросът ми, докторе, е следният: може ли хирург по време на ламинектомия да пробие предната част на аортата.

Уоткинс гледаше като препариран. По челото на Сефало изби пот.

— Може би си спомняте, че вчера сутринта обсъждахме този въпрос…

Аз скочих на крака.

— Възразявам! Подвеждане на свидетеля. Ваша светлост, то бива, бива, ама чак пък толкова…

— Подкрепя се. Карайте по-нататък, мистър Сефало.

Сефало опита отново.

— Твърди се, че перфорацията е била от предната страна. Какво мислите за това и как ще го изтълкувате?

Уоткинс премрежи очи и измънка нещо. Съдебните заседатели почнаха да се споглеждат. _Гледайте, приятели, гледайте._ Нейде на милиарди километри от нас някакво галактично божество на късмета бе отправило благосклонен взор към Роджър Солсбъри.

— Докторе?

— Шльокаво — каза доктор Уоткинс.

— Шльокаво? — повтори Сефало с разширени очи.

За миг лицето на доктор Уоткинс се проясни.

— Вътре всичко е шльокаво. Сигурно си го представяте като на ония красиви картинки в книжките — кръвоносните съдове тук, мускулите там, костите оттатък. Ха! Пфу! — Към съдебната секретарка отхвръкна тлъста храчка. — Всичко е шльокаво до немай-къде. И шава. Гадното копеле продължава да диша, докато го кълцаш. Всичко шльока и шава. Отпред, отзад, по средата. Мама му стара, как да разбереш кое къде е?

Дори съдията Ленард чу последните думи. Той хвърли убийствен поглед на Дан Сефало, който тутакси предостави свидетеля на мое разположение. Не го пожелах. Съдията тресна с чукчето по-силно от друг път и закри заседанието. После хукна към задната врата с развяна кафява тога.

Роджър Солсбъри разтръска ръката ми, като че вече бяхме спечелили. Казах му да изчака до утре. Със съдебните заседатели никога не се знае. Той отвърна, че иска да отпразнуваме случая по подобаващ начин. Дали да не си потърсим две chicas? Не попитах дали и двете ще са за него, просто отказах любезно под предлог, че трябва да се подготвя за утре. После му зададох въпрос.

— Ти как смяташ? Ако оперираш откъм гръбнака, можеш ли да пробиеш аортата отпред?

Той се усмихна.

— Нашият свидетел каза, че не може.

— Вярно. А пък Уоткинс рече, че всичко е шльокаво. Ти какво казваш?

Той се усмихна отново.

— Казвам, че и двамата имат право. Ригс е прав според; професията си. Мъртвото тяло лежи неподвижно. Ако извършваш ламинектомия на труп, едва ли ще улучиш с форцепса предната част на аортата. Но и Уоткинс е прав — в живото, дишащо тяло непрекъснато има движение. Вътре е пълна каша, може да стане какво ли не. Ако вкараш форцепса прекалено навътре, може на връщане;, да закачи предната част на аортата. Възможно е.

— Но не особено вероятно — подхвърлих аз.

— Освен ако много се постараеш — каза Роджър Солсбъри.

8

Вечерната прожекция

Ето как подготвям заключителната си реч. Мятам папките в багажника и потеглям към къщи. Живея в старата част на Коконът Гроув, между Къмкуот Авеню и Поинсиана. Къщата не се вижда откъм улицата, защото дворчето е задръстено с китайски рози, вечнозелени дъбове и жакарандови дръвчета. Под тях царува такава сянка, че тревата не би стигнала и за коза. Дърветата засенчват и къщата — ъгловата сграда от коралова скала, която сигурно ще остане да стърчи тук и след атомна бомбардировка. Баба Ласитър е живяла тук, когато наоколо било пълно с художници и прочие навлеци, а вместо бутици имало нормални кръчми. Щом усетила, че кварталът почва да става шик, грабнала си въдиците и поела към островите.

Зарязвам папките в багажника и се отправям към кухнята. Вътре има хладилник, микровълнова печка, няколко шкафа и място, колкото за двама-трима добри приятели. Макар и двуетажна, къщата е съвсем мъничка. Едва ли някога ще я видим по страниците на „Архитектурен магазин“, но идеално подхожда за човек, който не иска да кани гости и да се прави на светски лъв.

Пускам всички вентилатори. Не обичам климатиците. Те изсушават въздуха и те откъсват от природните звуци на птичките, щурците и крадците по съседските къщи.

Верандата гледа към джунгла от избуяли шубраци и бурени, защитаващи малкото задно дворче като средновековна крепост. Тъй като кварталът е уединен, напоследък взеха да се заселват наркопласьори. Повечето съседи са свестни — нито вдигат шум, нито се бъркат в чуждите работи. Но с преработката на кокаин си имаме неприятности. Миналата година в една къща на Локуот Стрийт гръмна бидон с етер. Нищо не остана както от къщата, така и от тримата колумбийци. Само се посипаха късчета овъглена латиноамериканска плът и искрите примигваха в нощното небе като светулки. Върху моя хамак падна портретче на президента Грант с опърлена брада.

Слагам си боксовите ръкавици и започвам да бъхтя крушата, провиснала на верандата. Тя си трае и не ме удря. Изкарвам четири рунда без нито една загуба. Мисля за случая, за предимствата и недостатъците, кое да изтъкна, кое да замажа. Спомням си всичко, свидетел подир свидетел. Не ми трябват папки или бележници. Всеки удар е поредното свидетелство или доказателство.

Лягам по гръб и почвам да правя коремни преси. От определена възраст нагоре мъжът трябва да си поддържа корема. Иначе тръгва нагоре към гърдите и целият торс се превръща в една безлична маса. А аз държа на корема си.

Накрая завършвам с лицеви опори. Отначало нормални, после — с крака на верандата и ръце на земята, докато бурените почнат да ме гъделичкат по носа.

След това проверявам хладилника. Не съм много претенциозен, стига да има пушена риба. Намирам малко майонеза, дето не е съвсем зеленясала, парче рокфор той може и да е зеленясал, бурканче горчица и половин лимон. На кухненския плот има пресни домати от местната зимна реколта — бледи и жилави като топки за тенис. Попътно съм купил френска франзела. Разстилам пушената риба върху хляба, размазвам майонезата, слагам отгоре три жилави резенчета домат и накрая добавям сиренето и горчицата. Добър апетит. Бързо и ефикасно.