— Дяволът! Той е дошъл! Той е тук!

Гаспариля извъртя нагоре очи под въздействието на втората инжекция. И въпреки това стискаше още по-яростно.

— Той наистина съществува! Видях го онази нощ!

— Да?

— И той е дете… дете…

Хейзън усети как изведнъж ръцете на Гаспариля омекнаха. Още една аларма прозвуча от подредената зад главата му апаратура, този път със силен, постоянен звук.

— Сигналът! — извика лекарят. — Имаме сигнал! Докарайте количка!

Неколцина души се втурнаха едновременно в стаята: охранители, сестри и лекари. Пендъргаст се изправи, освободил се от отпуснатите вече ръце, изтупа раменете си. Обикновено бледото му лице се бе зачервило, но иначе изглеждаше невъзмутим. Малко по-късно той и Хейзън бяха отведени навън от една сестра.

Изчакаха известно време в коридора — десетина, може би петнайсет минути — чуваха шумотевицата от припряната дейност в стаята на Гаспариля. А после, сякаш бе изключен някакъв прекъсвач, алармите една по една спряха да вият и настана благословена тишина.

Първи излезе лекуващият лекар. Излезе бавно, почти разсеяно, с наведена глава. Погледна първо Хейзън, а после — и Пендъргаст.

— Вие го убихте — рече уморено, сякаш това повече не го интересуваше.

Пендъргаст постави ръка върху рамото на лекаря.

— Ние двамата само си вършехме работата. Не можеше да има друг изход. След като той ме сграбчи, докторе, уверявам ви, не можеше да има друг изход, докато не изречеше думите си. Той трябваше да говори.

Лекарят поклати глава.

— Навярно сте прав.

Сестрите и останалият медицински персонал заизлизаха от стаята и поемаха по своите си пътища.

— Трябва да попитам — продължи Пендъргаст, — как точно почина той?

— От масивен инфаркт на миокарда, след дълъг период на фибрилация. Просто не можахме да стабилизираме сърцето. Никога не съм виждал човек да се бори с успокоителните по този начин. Сърцето му се пръсна. Просто експлодира.

— Имате ли някаква представа, на първо място, какво е причинило фибрилацията?

Лекарят поклати уморено глава.

— Първоначалният шок от онова, което му се е случило. Не самите рани, които не заплашваха живота му, а дълбокият психологически шок, който е съпровождал нараняванията и от който той не успя да се освободи.

— С други думи, той умря от страх.

Лекарят погледна към фелдшера, който тъкмо излизаше от стаята, бутайки количка. Тялото на Гаспариля бе завито от глава до пети в бяло и бе завързано с платнени колани. Лекарят примигна и избърса чело с опакото на ръкава си. Изгледа как тялото изчезва през двойните врати.

— Това е доста мелодраматичен начин на изразяване, но, да — горе-долу е така — отвърна той.

Двадесет и седма глава

Няколко часа по-късно и на две хиляди мили разстояние в източна посока, залязващото слънце обагри река Хъдсън в богат бронзов нюанс. Под голямата сянка на моста Джордж Вашингтон една баржа бавно си проправяше път срещу течението. Малко по на юг две ветроходни яхти, малки като играчки, пореха гладката повърхност с курс към залива Горен Ню Йорк.

Над стръмния склон на манхатънския бряг, който обрамчваше парка Ривърсайд, булевард „Ривърсайд драйв“ предлагаше великолепна гледка към реката. Но четириетажната сграда в стил „Beaux Arts“, която се простираше по източната част на булеварда между 137-а и 138-а улица, от дълги години беше „без гледки“. Плочите на мансардния покрив бяха напукани и разхлабени. От прозорците не струеше светлина; под някога елегантния свод пред портала нямаше никакви коли. Къщата стоеше замислена и неподвижна под изоставените дъбове и смрадлики.

И все пак — в огромната „пчелна пита“ от помещения, които се простираха като кухи корени под къщата — нещо помръдваше.

В сутеренните зали с безкрайни каменни стени, пропити с мириса на прах и с някои по-необичайни аромати, се движеше една странна на вид фигура. Беше слаб, почти като мумия, с лъвска грива от бяла коса, стигаща до раменете и също тъй бели вежди. Облечен бе с бяла лабораторна престилка, от чийто джоб се подаваха черен флумастер, книговезки ножици и лепило. Под тънкия си лакът носеше подложка за писане. Фенерчето на миньорската му каска хвърляше жълто снопче светлина върху влажната каменна зидария и редиците дървени шкафове.

Ето, мъжът спира пред редица високи дъбови шкафове, всеки с десетки тесни, но дълбоки чекмеджета. Той прокарва пръст надолу по етикетите, елегантният някога шрифт на медните плочки е избелял и едва се чете. Пръстът спира на един етикет, почуква замислено върху него. Слабият мъж рязко издърпва чекмеджето. Редица подир редица нощни молци, светлозелени на светлината от фенерчето, спират погледа му: рядката, кехлибарена мутация, която се среща само в Кашмир. Мъжът затваря чекмеджето и отваря следващото под него. Вътре, забодени с болезнено акуратна прецизност, са дузина реда големи индигови пеперуди. Върху гърбовете им се вижда странният сребрист отпечатък на око без клепачи. Lachrymosa codricpetes, крилатата смърт, изключително красивата и изключително отровна пеперуда от Юкатан.

Мъжът направи поредната си бележка върху подложката с листите. След това затвори второто чекмедже и пое обратно. Премина през няколко зали, разделени с тежки гоблени и влезе в помещение със стъклени шкафове. В средата му върху каменна маса светеше лаптоп компютър. Мъжът приближи, остави подложката за писане и се зае да набира текста на бележките си.

В продължение на няколко минути единственият шум идваше от клавишите и далечно прокапване от време на време в някоя друга зала. А след това изпод престилката му се разнесе рязък, пронизителен звън.

Мъжът спря да пише, бръкна в джоба си и извади звънящия клетъчен телефон.

Само двама души на света знаеха, че има клетъчен телефон и само един знаеше номера му. Мъжът включи телефона и рече:

— Специален агент Пендъргаст, мисля.

— Точно така — долетя гласът от другата страна на линията. — Как сте, Рен?

— Попитайте за мен утре и ще ме намерите мъртъв.

— В това най-искрено се съмнявам. Завършихте ли тематичния си каталог на библиотеката на първия етаж?

— Не, това съм си оставил за десерт. — В гласа му прозвуча неприкрито доволство. — Все още се занимавам със списъка на артефактите в сутерена.

— Наистина ли?

— Да, наистина, двулични учителю. И очаквам да се занимавам с това най-малко още няколко дни. Колекциите на вашия прапрачичо са били, как да кажем, огромни? Пък и с това мога да се занимавам само през деня. Нощите ми са запазени за библиотеката. Тук нищо не пречи на работата ми.

— Естествено. Спазвате ли предупреждението ми да не влизате в последните зали след изоставената лаборатория?

— Да.

— Добре. Някакви особено интересни изненади?

— О, много, много. Но те могат да почакат, мисля.

— Така ли? Моля, обяснете.

Рен се поколеба за миг по начин, който приятелите му — ако имаше такива — биха нарекли нехарактерен за него.

— Не съм съвсем сигурен — той замълча за миг и погледна през рамо. — Знаете, че съм свикнал с мрака и с разложението. Но в няколко случая при работата си тук, долу, имах необичайно усещане. Най-неприятно усещане. Усещането — той сниши гласа си, — че сякаш някой ме следи.

— Не съм особено изненадан да го чуя — рече Пендъргаст след малко. — Боя се, че и най-дебелокожият човек на земята ще намери този музей на чудатостите за доста смущаващо място. Може би сгреших, че ви помолих да поемете този ангажимент.

— О, не! — отвърна развълнувано Рен. — Не, не, не! Никога не бих пропуснал подобна възможност. Не биваше дори да споменавам за това. Въображение, въображение, както казвате. „Човек вижда повече дяволи, отколкото обширният ад може да побере“; това са ефектите на силното въображение. Не ще и дума, че се дължи на факта, че знам на какво… ъ-ъ-ъ… са били свидетели тези стени.

— Безусловно. Събитията от миналата есен още не са освободили и моите собствени мисли. Надявах се това пътуване да ги прогони поне до известна степен.