Кори потрепери.

— При тези убийства, от друга страна, изобщо липсва сексуалният компонент.

— Продължете.

— Организираният убиец също така следва модус операнди (начин на действие), което поведенческите учени наричат „ритуал“. Убийствата се извършват „ритуално“. Убиецът често е облечен в едни и същи дрехи за всяко убийство, използва същия пистолет или нож, изпълнява убийството по един и същи начин. След това той често подрежда трупа по свой ритуален модел. Ритуалът може и да не е очевиден, но винаги присъства. Той е част от убийството.

Това изглежда важи и за нашия убиец.

— Точно обратното, не важи. Да, нашият убиец изпълнява някакъв ритуал. Но точно тук е загадката: всеки път това е коренно различен ритуал. И убиецът не убива просто хора: той убива животни. Убийството на кучето е характерно. В него няма никакъв ритуал. То носи всички белези на „неорганизирания“ тип. Той просто е убил кучето и му е откъснал опашката. Защо? И случайното нападение срещу Джон Гаспариля е подобно — няма ритуал, няма дори усилие да бъде убит. Той просто… ъ-ъ-ъ… си е взел онова, което му е било необходимо — косата и пръста на човека — и си е заминал. Казано с други думи, тези убийства съдържат елементи и на организирания, и на неорганизирания сериен убиец. А такова нещо досега не е било наблюдавано.

Прекъсна го силно изписукване на металотърсача. Почти бяха стигнали до края на тестовата линия; пред тях покритият с трева склон се спускаше в гънка на терена към огромното пространство на царевичните поля. Пендъргаст клекна и започна да разкопава почвата. Този път не откри нищо. Постави кръга на металотърсача точно над мястото, нагласи някакви датчици, докато машината продължаваше да протестира със силен писък.

— Намира се най-малко на половин метър дълбочина — каза той.

В ръката му се появи лопатка и той започна да копае.

След няколко минути изкопа значителна по размери дупка. Вече по-внимателно, Пендъргаст оформи стените на дупката, като дълбаеше в дълбочина с милиметри, докато лопатата му не удари о нещо твърдо.

В ръката му се появи много малка четчица, с която той започна да разчиства обекта. Кори надничаше иззад рамото му. Нещо започна да се появява: старо, изкривено, свито. Още няколко движения с четчицата го разкриха напълно: стар каубойски ботуш с подкована подметка. Пендъргаст го извади от дупката и го завъртя в ръце. В задната си част бе отрязан с нож отгоре до долу. Погледна към Кори и каза:

— Както изглежда, Хари Бомонт е носел четирийсет и четвърти номер, нали?

Иззад тях се чу вик. Някаква фигура си проправяше път през Могилите към тях и размахваше ръце. Беше Тад, помощник-шерифът.

— Господин Пендъргаст — викаше той, — господин Пендъргаст!

Пендъргаст се изправи, когато длъгнестата фигура със зачервено лице приближи към тях.

— Гаспариля… в болницата. Дойде в съзнание и… — тук Тад замлъкна, за да си поеме дъх, — и иска да ви види.

Двадесет и шеста глава

Хейзън седеше на един от двата преносими пластмасови стола пред стаята на Гаспариля в интензивното отделение. Мислеше с все сила за първите хладни нощи на есента; за печена царевица; пускаше си отново и отново „Младоженци“; представяше си Памела Андерсън гола. Онова, за което се стараеше с все сили да не мисли, бяха непрестанните стонове и ужасната миризма, които долитаха от стаята дори през затворената врата. Искаше му се да си тръгне. Искаше му се поне да се отправи към общата чакалня. Но не, трябваше да изчака тук агент Пендъргаст.

Иисусе Христе!

Ето го и онзи, облечен както винаги като гробар, да върви по коридора с онези свои дълги и обути в черно крака. Хейзън се изправи и с неохота пое протегнатата му ръка. Изглежда там, откъдето идваше Пендъргаст, се ръкуваха по пет пъти на ден. Страхотен начин да се разпространява заразата.

— Благодаря ви, шерифе, че ме изчакахте — каза Пендъргаст.

Хейзън само изсумтя.

От стаята се дочу дълъг стон и ломотене, досущ като вик на малоумен.

Пендъргаст почука, вратата се отвори и пред него се появиха лекуващият лекар и две сестри. Гаспариля лежеше в леглото, бинтован като мумия, само черните му очи и част от устата се виждаха изпод бинтовете. От цялото му тяло излизаха тръби и шлангове. Машините наоколо жужаха, потракваха и бръмчаха като някакъв високотехнологичен оркестър. Миризмата тук бе доста по-силна, висеше във въздуха, сякаш осезаема. Хейзън остана до вратата, искаше му се да може да запали един кемъл, но наблюдаваше как Пендъргаст прекоси стаята и се надвеси над проснатия.

— Той е много възбуден, агент Пендъргаст — каза лекарят. — Непрекъснато искаше да ви види. Надяваме се, че вашето посещение може да го успокои.

Лекарят положи ръка върху лакътя на Пендъргаст.

— Искам само да ви предупредя, че ако той се превъзбуди, ще трябва да си тръгнете…

— Не! — извика Гаспариля с панически глас. — Оставете ме да говоря!

Една костелива ръка, бинтована с марля се измъкна изпод завивките и улови сакото на Пендъргаст, стискаше го и го дърпаше тъй отчаяно, че едно копче изхвърча и се изтъркаля по пода.

— Започвам вече да си мисля, че не биваше да… — понечи пак да се намеси лекарят.

— Не! Не! Аз трябва да говоря — Гласът бе по-пронизителен от този на духа на смъртта — банший. Една от сестрите бързо затвори вратата зад Хейзън. Дори машините реагираха с по-силни бибипкания и примигвалия на червените светлинки.

— Е, това е — каза твърдо лекарят. — Съжалявам. Беше грешка: той не е в състояние да говори. Трябва да ви помоля да напуснете…

— Не-е-е-е!

Друга ръка улови ръката на Пендъргаст и го дръпна към себе си.

Машините обаче вече бяха като полудели. Лекарят каза нещо и една сестра приближи със спринцовка, която заби и изпразни в системата, от която се подхранваше Гаспариля.

— Оставате ме да говоря!

Неспособен да се освободи от него, Пендъргаст се наведе по-близо.

— Какво има? Какво видяхте?

— О, Господи! — гласът на Гаспариля бе като прищипан и задавен, бореше се с успокоителното.

— Какво?

Гласът на Пендъргаст бе нисък, но настоятелен. Ръката на Гаспариля го държеше за костюма, въртеше, дърпаше агента от ФБР да приближи още повече. Ужасната воня сякаш се носеше на вълни от леглото му.

— Лицето, онова лице!

— Какво лице?

На Хейзън му се стори, че лежащият Гаспариля изведнъж бе дошъл в съзнание. Тялото му се вкочани и сякаш се удължи.

— Спомняте ли си какво казах? За дявола?

— Да.

Гаспариля започна да се мята, гласът му клокочеше.

— Грешах.

— Сестра! — Лекарят вече крещеше и в стаята влезе един едър фелдшер. — Инжектирайте му още два милиграма ативан и изведете този човек оттук.

— Не-е-е-е-е! — приличните на птичи лапи ръце се впиха в Пендъргаст.

— Казах да излезете! — изкрещя докторът и се опита да освободи Пендъргаст. — Шерифе, този човек ще убие моя пациент! Изведете го оттук!

Шерифът се намръщи. Моят пациент ли? Въпреки това приближи и се опита да дръпне една от кльощавите ръце на Гаспариля. Беше като да откърти стомана. А и Пендъргаст не правеше никакви усилия да се освободи.

— Сбърках! — изпищя Гаспариля. — Сбърках, сбърках!

Фелдшерът заби втора инжекция в резервоарчето на системата и вкара втора доза успокоително.

— Никой от вас не е в безопасност, никой, никой, след като той е тук!

Докторът се обърна към фелдшера и излая:

— Извикай охраната!

Някаква аларма иззвъня зад възглавницата му.

— Какво видя? — попита Пендъргаст с тих, но убедителен глас.

Гаспариля изведнъж скочи и седна в леглото. Тръбичката на системата се откъсна от ръката му и върху перилата на леглото пръсна малко кръв. Ръката с птицевидна лапа обгърна врата на Пендъргаст.

Хейзън се сборичка с него. Господи, Гаспариля щеше да удуши Пендъргаст.