— Кой е? — успя най-сетне да попита задавено.

Отговор не последва.

— Пазачът ли сте? — Изсмя се с напрегнат глас. — Можете ли да си представите? Заключих се и не мога да изляза.

Отново — мълчание.

Може би си беше въобразил, че е чул глас. Бог му е свидетел, че бе видял в тази къща достатъчно, за да се изпари завинаги желанието му да гледа филми на ужасите.

Опита отново:

— Е, мога само да кажа, че се радвам, че дойдохте. Ако можете да ми покажете пътя към вратата…

Думите му секнаха от неволен спазъм на ужас.

От сянката в полумрака бе излязъл силует. Беше облечен в дълго палто, а бомбе криеше чертите на лицето му. В една от вдигнатите си ръце държеше тежък, старовремски скалпел. Острието блесна слабо, когато мъжът го завъртя, едва ли не нежно между тънките си пръсти. В другата му ръка проблесна спринцовка.

— Неочаквано удоволствие за мен е да ви видя тук — каза силуетът с нисък и сух глас, докато галеше скалпела. — Но е и много удобно. Всъщност идвате тъкмо навреме.

Някакъв примитивен инстинкт за самосъхранение, по-силен дори от ужаса, който го бе обхванал, подтикна Смитбак към действие. Той се обърна и хукна. Но беше толкова тъмно, а силуетът — тъй заслепяващо бърз…

По-късно — не знаеше колко време беше минало — Смитбак се събуди. Беше обхванат от вцепенение, от някакво странно объркване, примесено с безразличие. Спомни си, че беше сънувал ужасен сън; но той бе отминал и всичко беше наред, щеше да се събуди в тази хубава есенна утрин, а отвратителните, разпилени на части спомени ще потънат в подсъзнанието. Ще стане, ще се облече, ще закуси както винаги в любимото си гръцко кафене и бавно, както всяка сутрин, ще потече земният му работен ден.

Ала сигналът за тревога в съзнанието му ставаше все по-силен, след като разбра, че разпокъсаните спомени, ужасяващите неясни фрагменти не се изпаряват. По някакъв начин той бе попаднал в капан. В тъмното. В къщата на Ленг.

Къщата на Ленг…

Тръсна глава. Прониза го страхотно силна, пулсираща болка.

Мъжът с бомбето бе „Хирурга“. В къщата на Ленг.

От шок и страх Смитбак изведнъж изпадна във вцепенение. Една мисъл изпъкна на фона на обърканите, панически мисли, които се щураха из главата му в този ужасяващ миг: Пендъргаст бе прав. Пендъргаст беше прав още от самото начало.

Енок Ленг беше още жив.

И тъкмо той бе „Хирурга“.

А Смитбак бе влязъл направо в дома му.

Шумът, който чуваше, това зловещо, накъсано съскане, бе собственото му дишане, въздухът, всмукван под стегнатата през устата му превръзка. Застави се да успокои дишането си, да обмисли нещата. Носеше се силен мирис на плесен, беше тъмно като в рог. Въздухът беше студен и влажен. Болката в главата му се усили. Смитбак вдигна ръка към челото си, но нещо я дръпна на половината път — усети оковата около китката си, чу подрънкването на верига. Какво, по дяволите, означаваше това?

Сърцето му се разтуптя лудо, все по-бързо и по-бързо, след като празнотите в паметта му започнаха постепенно да се запълват: безкрайните кънтящи стаи, гласът от тъмнината, мъжът, който пристъпва от сенките… проблясващият скалпел. О, Господи, нима наистина беше Ленг? След 130 години? Ленг?

Опита машинално да се изправи, тласкан от паниката, ала мигновено се свлече отново сред нестроен метален звън и дрънчене. Беше чисто гол, прикован за ръцете и краката към земята, а през устата му бе стегната груба превръзка.

Не, това не можеше да бъде. О, Божичко, това беше жива лудост.

Не беше казал никому, че идва тук. Никой не знаеше къде се намира. Никой не подозираше дори, че е изчезнал. Ако беше се обадил на някого, на секретарката на отдела във вестника, на О’Шонеси, на прадядо си, на полусестра си, на когото и да е…

Отпусна се, главата му бумтеше, отново се задушаваше, сърцето му биеше до пръсване.

Мъжът в черно го бе упоил и приковал — мъжът с черното бомбе. Това поне беше ясно. Без съмнение това бе същият мъж, който се бе опитал да убие Пендъргаст, който бе убил Пък и останалите. „Хирурга“. Намираше се в тъмницата на „Хирурга“.

„Хирурга“. Професор Енок Ленг.

Долови шум от стъпки и застана нащрек. Чу се стържещ звук, след това в стената от пълен мрак се появи болезнено ярък квадрат светлина. На отразената светлина Смитбак успя да забележи, че се намира в малко подземно помещение с циментиран под, каменни стени и желязна врата. Усети как го облива вълна на надежда, дори на благодарност.

В квадратния отвор на вратата се появиха влажни устни. Те се движеха.

— Моля не се безпокойте — долетя гласът до него. — Всичко скоро ще свърши. Борбата е безсмислена.

В този глас имаше нещо почти познато, ала беше същевременно необяснимо странен и ужасяващ, като шепота при някой кошмар.

Отворът на шпионката се затвори и Смитбак отново потъна в мрака.

VII. Всички малки ужаси

Първа глава

Големият Ролс-ройс се плъзгаше по еднолентовия път, който пресичаше остров Литъл Гавърнърс. Блатата и падините бяха потънали в мъгла, която скриваше заобикалящата острова Ийст ривър и крепостите на Манхатън отвъд реката. Светлините на фаровете минаха покрай редица стари, отдавна изсъхнали кестени, след това осветиха тежките порти от ковано желязо. Колата спря и светлините на фаровете се установиха върху бронзовата табелка: „Болница «Маунт мърси» за криминално проявени душевноболни.“

Един охранител излезе от будката си в светлината и приближи към колата. Беше як, висок и дружелюбен на вид. Пендъргаст свали прозорчето и мъжът се надвеси вътре.

— Времето за посещения свърши — рече той.

Пендъргаст бръкна в сакото си, извади значката си я показа на пазача.

Мъжът е огледа внимателно, сетне кимна, сякаш не се беше случило нищо особено.

— И с какво мога да ви помогна, специален агент Пендъргаст?

— Дошъл съм да посетя една пациентка.

— И как се казва пациентката?

— Пендъргаст. Мис Корнелия Деламиър Пендъргаст.

Последва кратко, неловко мълчание.

— Посещението ви официално и по служба ли е? — Гласът на охранителя вече не звучеше толкова дружелюбно.

— Да.

— Добре. Ще се обадя в Голямата къща. Тази вечер дежурен е доктор Остръм. Можете да паркирате колата си на служебния паркинг вляво от централния вход. В приемната ще ви очакват.

Няколко минути по-късно Пендъргаст следваше добре облечения и гнуслив на вид доктор Остръм по дългия кънтящ коридор. Двама охранители вървяха пред тях, двама — подире им. Под безбройните слоеве характерна за държавните учреждения боя все още можеше да се види, че коридорът някога е бил с красива ламперия и гипсови орнаменти. Преди едно столетие, когато туберкулозата е косила наред всички класи от нюйоркското общество, болницата „Маунт мърси“ е била величествен санаториум за лечение на потомците на богаташите. А сега, отчасти заради уединеното си местоположение, тя бе превърната в строго охранявана болница за хора, извършили ужасни престъпления, но признати за невинни поради невменяемост.

— Как е тя? — попита Пендъргаст.

В отговора на лекаря прозвуча леко колебание:

— Горе-долу в същото състояние.

Най-накрая спряха пред дебела стоманена врата с малко, хлътнало в нея зарешетено прозорче. Един от водещите ги пазачи отключи вратата и застана с партньора си пред нея, докато Пендъргаст, последван от другите двама охранители, влезе вътре.

Стояха в малка, специално обезшумена и почти гола стая. По стените нямаше картини. Малко канапе с изкуствена тапицерия, два пластмасови стола, маса. Всичко това — прикрепено с болтове към пода. Не се виждаше часовник, а единствената флуоресцентна лампа на тавана бе обвита с яка, гъста мрежа. Нямаше нищо, което би могло да се използва за оръжие, или да послужи за самоубийство. На отсрещната стена имаше друга, още по-дебела желязна врата без прозорче. Над нея висеше табела с едър надпис „Внимание, опасност от бягство.“