— Разбрах, че от ФБР са били на местопрестъпленията — извика млада жена. — Можете ли да ни обясните естеството на тяхната намеса?

— Това не е съвсем точно — отвърна Рокър. — Агент на ФБР е проявил неофициален интерес към убийствата от деветнайсети век. Но той няма връзка с този случай.

— Вярно ли е, че третият труп е бил набит върху рогата на динозавър?

Комисарят леко потрепна.

— Да, трупът бе открит върху черепа на трицератопс. Очевидно си имаме работа със съвсем побъркан индивид.

— За осакатяването на труповете. Вярно ли е, че само хирург би могъл да го направи?

— Това е една от версиите, по които работим.

— Искам да изясним един момент — извика друг репортер. — Твърдите ли, че материалът на Смитбак в „Таймс“ е причината за тези убийства?

Смитбак се обърна. Беше Брайс Хариман, този негодник.

Комисар Рокър се намръщи.

— Онова, което кметът Монтефиори каза…

Кметът отново се намеси:

— Аз помолих само за сдържаност. Вярно е, че бихме искали тази статия да не беше се появявала. Трима души днес можеха да са живи. А и според мен методите на репортера за събиране на информация подлежат на етична оценка. Но не, не съм казал, че статията е причина за убийствата.

Друг репортер:

— Не е ли отклоняване на вниманието, Ваша чест, да обвинявате репортер, който само си е свършил работата?

Смитбак изви врат да види кой зададе въпроса. Щеше да го почерпи едно питие.

— Не съм казал такова нещо. Казах само, че…

— Но вие съвсем ясно внушихте, че статията е задействала убийствата.

Да, ще почерпи този колега и питие, и вечеря. Смитбак се огледа и забеляза, че много от погледите към него изразяваха съпричастие. Нападайки него, кметът бе нападнал целия журналистически корпус. Харимън си беше вкарал автогол, като повдигна въпроса. Почувства се окуражен — сега вече щяха да се съобразяват с него. Щеше да им се наложи да го правят.

— Следващия въпрос, моля? — рече Мери Хил.

— Имате ли заподозрени?

— Разполагаме с доста добро описание на облеклото на заподозрения — отвърна комисар Рокър. — Висок, слаб, бял мъж, висок между метър и осемдесет и метър и осемдесет и пет, със старомодно черно палто и бомбе е бил забелязан в архива на музея по времето, когато е бил намерен трупът на господин Пък. Мъж с подобен вид, със свит чадър или бастун е бил забелязан в близост до второто местопрестъпление. Не мога да ви съобщя повече подробности.

Смитбак се изправи и помаха с ръка. Мери Хил не му обърна внимание.

— Госпожа Перес от списание „Ню Йорк“, вашия въпрос, моля.

— Имам въпрос към доктор Колъпи от музея. Господине, мислите ли, че убиецът, известен като „Хирурга“, е служител на музея? Имам предвид — след като последната жертва изглежда е била убита и дисекирана в музея?

Колъпи се прокашля и пристъпи напред.

— Убеден съм, че полицията ще провери това — рече той с добре модулиран глас. — Но ми се струва, че такава вероятност е крайно малка. Всички наши служители преминават проверка за криминални проявления, правят им се психологични портрети и щателни тестове за наркотици. А и бих добавил, че още не е доказано, че убийството наистина е станало в музея.

Последва нов рев, докато Хил се оглеждаше на кого да даде думата. Смитбак извика и размаха ръце заедно с останалите. Господи, наистина ли щяха да го пренебрегнат?

— Господин Дилър от „Нюздей“, вашият въпрос, моля.

Тази вещица нарочно го отбягваше.

— Въпросът ми е към кмета. Господин кмете, как стана така, че мястото на улица „Кетрин“ беше „неумишлено“ разрушено? Нямаше ли то историческа стойност?

Кметът пристъпи напред.

— Не, то нямаше историческа стойност…

— Нямало историческа стойност ли? Местопрестъплението на най-голямата серия от убийства в историята ни?

— Господин Дилър, тази пресконференция е за днешните убийства. Моля ви, нека не смесваме двете неща. Нямахме никакви законни причини да спираме строежа на сграда за сто милиона долара. Костите и вещите бяха фотографирани, изследвани от съдебни медици и иззети за по-нататъшни проучвания. Не можеше да бъде направено нищо друго.

— Може би защото „Мойгън-Феърхевън“ е голям дарител за вашата кампания…

— Следващият въпрос — изръмжа Хил.

Смитбак скочи на крака и извика:

— Господин кмете, след като бях оклеветен…

— Госпожа Епстийн от WNBC — извика Мери Хил и мощният й глас заглуши неговия.

Изправи се стройна жена с микрофон в ръка и една камера се обърна към нея.

— ИЗВИНЕТЕ! — Смитбак бързо се възползва от временното затишие. — Госпожо Епстийн, тъй като бях лично нападнат, бих ли могъл да отговоря?

Прочутата телевизионна водеща не се поколеба и за миг.

— Разбира се — отвърна любезно тя и се обърна към оператора си, за да се увери, че снима.

— Бих искал да се обърна към господин Бризбейн — продължи Смитбак, без да губи и секунда. — Господин Бризбейн, защо писмото, от което започна всичко, е потулено, заедно с всички вещи от колекцията на Шотъм? Да не би музеят да се опитва да скрие нещо?

Бризбейн се изправи, спокойно усмихнат.

— Съвсем не. Тези материали просто са временно иззети за консервация. Това е стандартна процедура в музея. Във всеки случай писмото вече задейства един убиец папагал; да се публикува сега ще бъде безотговорно. Материалите са достъпни за квалифицирани изследователи.

— Не е ли вярно, че сте се опитали да попречите на ваши служители да работят по случая?

— Съвсем не. Ние оказваме съдействие през цялото време. Самите архиви говорят за това.

Глупости. Смитбак мислеше трескаво.

— Господин Бризбейн…

— Господин Смитбак, бихте ли дали думата и на някой друг от колегите? — гласът на Мери Хил отново проряза атмосферата.

— Не! — извика Смитбак и предизвика изблици на смях. — Господин Бризбейн, не е ли вярно, че компанията „Мойгън-Феърхевън“, която е дарила миналата година на музея два милиона долара — да не споменаваме, че самият Феърхевън е във вашия борд — е оказала натиск върху музея да спре това разследване?

Бризбейн се изчерви и Смитбак разбра, че този път въпросът му бе улучил в десетката.

— Това е безотговорно обвинение. Както вече казах, ние оказваме съдействие…

— Значи вие отричате, че сте заплашили вашата служителка доктор Нора Кели и сте й забранили да работи по случая? Имайте предвид, господин Бризбейн, че още не сме изслушали самата Нора Кели. Същата тази, която намери трупа на третата жертва — и трябва да добавя — която е била преследвана и едва не е била убита от „Хирурга“.

Ясният намек беше, че Нора Кели може да има нещо за казване, което няма да е в съзвучие с думите на Бризбейн. Лицето на Бризбейн помрачня, почувства се притиснат до стената.

— Няма да отговарям на тези грубиянски въпроси.

Стоящият до него Колъпи изглеждаше мрачен.

Смитбак усети как се понася на вълната на триумфа.

— Господин Смитбак — рече язвително Мери Хил, — вие да не би да искате да монополизирате тази пресконференция? Очевидно е, че убийствата от деветнайсети век нямат нищо общо с днешните серийни убийства, освен че са вдъхновени от тях.

— А вие откъде сте сигурна в това? — извика Смитбак, триумфът му вече бе осигурен.

Сега към него се обърна кметът:

— Да ни би да искате да ни внушите, господине — рече шеговито той, — че доктор Ленг е още жив и продължава дейността си?

В залата избухна силен смях.

— Съвсем не…

— Ами тогава ви предлагам да седнете, приятелю.

Смитбак седна, сподирен от нова вълна смях, триумфалното му чувство бе смачкано. Отбеляза точка, но и те знаеха как да отвърнат на удара.

Въпросите продължиха да се нижат, а той бавно осъзна какво бе сторил на тази пресконференция — беше замесил името на Нора. Не му трябваше много време, за да осъзнае и каква щеше да бъде реакцията й.

Втора глава

Улица „Дойърс“ бе съвсем тясна, почти пътечка в югоизточния ъгъл на Китайския квартал. В единия й край бяха струпани чайни и магазини за хранителни стоки, украсени с гирлянди от неонови надписи на китайски. Тъмни облаци се плъзгаха по небето, а вятърът разнасяше из канавките хартии и опадали листа. Чуваше се далечен тътен — наближаваше буря.