— Кой е насреща? — попита Смитбак.

— Един съмнителен строителен предприемач.

— Кой? — Смитбак нямаше да допусне да го подиграва някой лакей.

— Антъни Феърхевън.

— Аха! — В един миг Смитбак остана безмълвен, но се съвзе бързо. — Господин Феърхевън, вярно ли е, че…

— Защо не се качите, за да можем да поговорим лице в лице, като възрастни хора? На четирийсет и деветия етаж.

— Какво?

Смитбак бе още изненадан от бързината, с която постигна успеха си.

— Казах да се качите. Питах се кога ли ще се обадите, след като очевидно сте от онези амбициозни кариеристи в професията, за какъвто ви смятах.

Кабинетът на Феърхевън не беше съвсем такъв, какъвто си го бе представял Смитбак. Вярно, имаше няколко нива от секретарки и помощници, които охраняваха неговата светая светих. Но когато най-сетне достигна до кабинета на Феърхевън, той не се оказа огромна зала от хром, злато, абанос, картини от стари майстори на африканско изкуство, каквато бе очаквал. Кабинетът беше по-скоро семпъл и малък. Вярно, по стените имаше картини, но бяха недотам ценни литографии на Томас Харт Бентън, изобразяващи дребни земеделци. Освен тях имаше и стъклена витрина — заключена и очевидно с охранителна система — в която имаше най-различни пистолети, положени върху черно кадифе. Единственото писалище беше малко, от светла бреза. Имаше две кресла и износен персийски килим на пода. Една от стените бе заета от книжни лавици, изпълнени с книги, които очевидно се четяха, а не бяха купувани на метър като украса. Ако се изключи витрината с пистолетите, кабинетът повече подхождаше на професор, отколкото на строителен магнат. И все пак, за разлика от професорските кабинети, в който Смитбак бе попадал, този беше безукорно чист. Всяка повърхност светеше, безупречно лъсната. Дори книгите сякаш бяха излъскани. Носеше се лека миризма на почистващи препарати, но не беше неприятна.

— Моля, седнете — рече Феърхевън и разпери ръка към фотьойлите. — Ще желаете ли нещо? Кафе? Вода? Нещо безалкохолно? Уиски?

Усмихна се.

— Нищо, благодаря — отвърна Смитбак, докато сядаше.

Почувства познатата тръпка на очакване, която се появяваше преди напрегнато интервю. Феърхевън очевидно бе отракан, но беше богат и разглезен; определено му липсваха уличните хитринки. Смитбак бе интервюирал — и бе въртял на шиш — десетки като него. Това нямаше дори да бъде състезание.

Феърхевън отвори хладилник и извади малка бутилка с минерална вода. Наля си една чаша и седна, но не зад писалището си, а в другия фотьойл срещу Смитбак. Кръстоса крака, усмихна се. Бутилката с минералната вода блещукаше на слънцето, което струеше косо през прозорците. Смитбак погледна зад домакина си. Поне гледката беше страхотна.

После вниманието му отново се насочи към Феърхевън. Черна чуплива коса, силно чело, атлетична фигура, леки движения, язвителни пламъчета в очите. Трябва да беше трийсет, трийсет и пет годишен. Нахвърли няколко бележки.

— Е — рече Феърхевън с лека, самоиронизираща усмивка, — съмнителният строителен предприемач е готов да отговаря на въпросите ви.

— Мога ли да записвам разговора?

— Не бих очаквал нещо друго.

Смитбак извади диктофона от джоба си. Разбира се, че изглеждаше обаятелен. Хората като него са вещи в очароването и манипулирането. Но той никога не би позволил да го преметнат. Трябваше единствено да не забравя с кого си имаше работа — с безсърдечен, алчен бизнесмен, който би продал и собствената си майка за няколко долара повече от наемите!

— Защо разрушихте мястото на улица „Кетрин“?

Феърхевън го погледна благо и леко склони глава:

— Обектът изоставаше от графика си. Трябваше да побързаме с изкопите. Това щеше да ми струва четирийсет хиляди долара на ден. А и не съм в археологическия бизнес.

— Някои археолози твърдят, че сте разрушили едно от най-интересните места, открити в Манхатън през последните двайсет и пет години.

Феърхевън отметна глава.

— Така ли? Кои археолози?

— От Дружеството за американска археология, например.

Върху лицето на Феърхевън се появи цинична усмивчица.

— Аха, ясно. Е, те, разбира се, ще са против. Ако стане на тяхното, никой в Америка няма да може да изкопае и една лопата пръст, без до него да е застанал археолог със сито, мистрия и четка за зъби.

— Но да се върнем към това място…

— Господин Смитбак, онова, което направих, е напълно законно. Когато открихме онези останки, аз лично спрях цялата работа. Аз лично инспектирах мястото. Ние извикахме специалистите по съдебна медицина, които фотографираха всичко. Изнесохме най-внимателно останките, дадохме ги за изследвания и ги погребахме както трябва — всичкото това на мои разноски. Възобновихме работата си след като получихме лично разрешение от кмета. Какво още бихте искали да направя?

Смитбак усети леко бодване. Разговорът не вървеше така, както бе очаквал. Беше оставил Феърхевън да диктува дневния ред — това беше проблемът.

— Казахте, че сте погребали останките. Защо? Да не би да е имало нещо, което може би сте се опитвали да скриете?

След този въпрос Феърхевън се разсмя, облегна се назад и разкри красиви зъби.

— Прозвуча много подозрително. Малко ми е неудобно да призная, но съм човек със свои малки религиозни ценности. Тези бедни хора са били убити по ужасен начин. Исках да бъдат прилично погребани — с църковна служба, но тихо и достойно, без никакъв медиен цирк. Това и сторих — погребах ги заедно с малкото им вещи в истинско гробище. Не исках костите им да свършат в някой музеен шкаф. Затова купих хубаво място в гробището „Гейт ъв Хевън“ във Валхала, Ню Йорк. Сигурен съм, че директорът на гробището ще ви покаже с радост мястото. Останките бяха моя отговорност и, честно казано, трябваше да старя нещо с тях. Градската управа определено не ги искаше.

— Така, така — рече Смитбак замислено.

От това щеше да излезе добро съпътстващо материалче — скромното погребение под разлистените брястове. Но после се намръщи. Господи, дали не го будалкаха?

Време беше да смени курса.

— Според информациите, вие сте един от големите донори на кампанията за преизбиране на кмета. Строителният ви обект се забавя и кметът ви избавя от неприятностите. Съвпадение ли е?

Феърхевън се облегна назад.

— Оставете тази ококорена физиономия на попаднало в гората момченце. Знаете много добре как се правят нещата в този град. Когато давам пари за кампанията на кмета, аз упражнявам конституционното си право. Не очаквам някакво по-специално отношение и не моля за такова.

— Но ако го получите, толкова по-добре.

Феърхевън се усмихна широко, цинично, но не каза нищо. Смитбак пак усети тревожно бодване. Този тип внимаваше много какво точно казва. Бедата беше в това, че не можеше да запишеш циничната му усмивка на магнетофонна лента.

Изправи се и закрачи с (надяваше се) небрежна самоувереност към картините с ръце на гърба, разгледа ги, докато се опитваше да очертае нова стратегия. След това премина към шкафа с оръжията. Полираните пистолети блестяха.

— Интересен избор за украса на кабинет — рече той и посочи с ръка шкафа.

— Колекционирам най-редки пистолети. Мога да си го позволя. Онзи, който сочите, например, е „Лугър“, пригоден за 45-ти калибър. Единственият, който някога е произвеждан. Имам и колекция от мерцедеси роудстъри. Но тъй като изискват по-голяма изложбена площ, ги държа в имението си в С аг харбър. — Феърхевън го гледаше и продължаваше да се усмихва цинично. — Всички колекционираме разни неща, господин Смитбак. Каква е вашата страст? Музейни монографии и евтини книжлета, заети може би за проучване и невърнати обратно? Просто съвпадение, разбира се.

Смитбак го изгледа остро. Нима този бе претърсвал апартамента му? Не, Феърхевън просто опипваше почвата. Върна се на мястото си.

— Господин Феърхевън…

Феърхевън го прекъсна, тонът му изведнъж стана остър и недружелюбен.